Греъм Браун
Черното слънце (23)

22.

Професор Макартър излезе от старата кооперация и закуцука към центъра на Пуерто Азул. Беше се настанил там, защото не искаше да отседне в хотел, а и тъй като, за разлика от повечето пансиони в района, сградата имаше само вътрешен вход, водещ към стръмно скърцащо стълбище и коридор с пет врати, което, надяваше се, щеше да му осигури по-голяма сигурност.

Но главно защото му напомняше за апартамента, в който някога бяха прекарали медения си месец двамата с жена му — в същото рибарско градче, докато Макартър правеше разкопки на един час път към вътрешността на страната.

Не знаеше дали е от познатата обстановка, или заради странното видение, което му се беше явило във вигвама на шамана в Чиапас, но имаше усещането, че жена му е с него. Помагаше му. Бдеше над него.

На няколко пъти я бе виждал в сънищата си, едни приятни, други почти кошмарни. И от време на време, както на обществени места, така й сам в стаята си, се усещаше, че й говори на глас, без да се замисли, сякаш наистина е до него.

Намираше се в Пуерто Азул от три дни, след едноседмичен престой в планинското село. Донесените от Око антибиотици го бяха спасили — и от разпространението на бактериалната инфекция в тялото му, и от грижите на шамана. И макар че още не беше напълно излекуван, напусна Чиапас още щом, се изправи на крака.

По онова време не знаеше къде да иде. Предполагаше, че нападателите му са го сметнали за мъртъв, иначе нямаше да го оставят там, ала допускаше, че е възможно да е изтекла информация за разговора му с Мор или че действията на директора на НИИ за спасяването на Даниел са накарали противника им да допусне, че е жив.

Затова се скри, пусна си брада и не се върна в града и хотела, който с Лейдлоу бяха избрали за своя база (и където бяха оставили багажа си), а дойде в Пуерто Азул на северното крайбрежие на Юкатан, на сто и трийсет километра от Канкун.

Градчето привличаше съвсем малко туристи, само колкото присъствието му там да не е подозрително. Но макар и отдалечено от маянските обекти във вътрешността на страната и дори по крайбрежието, то все пак се намираше близо до района, в който двамата с Даниел очакваха да открият следващия от генериращите енергия камъни.

Макартър излезе на прашната улица и се отправи на ежедневната си разходка. Мина покрай хлапетиите, които бяха започнали да го наричат Moses Negro, Черния Мойсей. С бастуна, на който се подпираше, с пъхнатия под мишница бележник и с рошавата си побеляла брада той вероятно наистина приличаше на старозаветния законодател. В известен смисъл се чувстваше като него — опитваше се да отведе НИИ в нещо като обетована земя. Надяваше се, че няма да стигнат там след четирийсетгодишно лутане.

За да намери Забуления остров, Макартър бе сравнил наученото в бразилската пещера с маянски текстове от Мексико и Белийз. Бе използвай сателитни снимки, инфрачервена въздушна фотография и слухове, чути от селяни, които още живееха като едно време. Това ги отведе при езерото в кратера на Пулимундо, където откриха релефа на ахау Балам, царя ягуар. Професорът очакваше там да е и ключът за търсенето му, но получената информация беше мъглява и непонятна и стана малко по-ясна едва след като преведе нечетливите отпечатъци върху ленената си риза.

От установеното преди посещението им на Забуления остров знаеше следното. „Пътят започва с дух-водач, ахау Балам. Върхът на копието води от Големия град до Храма на воина. Там ще бъде открито жертвоприношението на душата. Оттам към Сияйния път, Стъпките на боговете и Жертвоприношението на тялото. С тях ще се вдигне Щитът на ягуара“.

Нямаше представа какво означава това. Изобразеният на откраднатия релеф цар не държеше нито щит, нито копие. Всички йероглифи бяха числа. Дори на стелата наистина да беше изобразен царят, или „ахау“, за когото разказваше легендата, Макартър не виждаше как това ще то отведе някъде. Все едно да намери инструкции, насочващи човек да тръгне по пътя до друг път и после да завие по трети път. Ядосан от неспособността си да разкрие значението на тези следи, археологът напусна убежището си. Имаше нужда от още информация.

Куцукаше по улицата, като се подпираше тежко на бастуна си. По средата на пътя до плажа стигна до интернет кафе и след като плати таксата, се настани на паянтовия стол пред компютъра.

Искаше да влезе в системата на университета си, където щеше да има достъп до данните, съхранявани в неговите сървъри. Например сателитни снимки на Юкатан. Нямаше откъде да знае дали някой наблюдава акаунта му, но Даниел го беше предупредила да не използва публични мрежи. Хората, с които си имаха работа, разполагаха с изключителни възможности и ако някак си следяха университета, отварянето на акаунта му щеше да им покаже, че е жив и здрав в Мексико.

Можеше да вземе автобус до друг град и друго интернет кафе, ала се чувстваше адски уморен. Все още се възстановяваше от раната си. Денем жегата изпиваше силите му, а нощем треската му пречеше да спи.

Нервно въведе паролата си.

Докато посягаше към клавиша „ентър“, в ума му се появи нова мисъл. „Нека го направи някой друг“. Елементарно, само че другите имаха да губят повече от него, а му се струваше, че той има какво да спечели.

Натисна клавиша. Пясъчното часовниче се превъртя няколко пъти и после влезе в системата.

Като уголемяваше образите, Макартър успя да огледа някои от големите руини в околността и дори част от по-малките. Ала се съмняваше, че ще открие нещо полезно в този туристически район. Интересуваха го по-древни останки, постройки, погълнати от джунглата много преди да бъдат построени огромните градове Чичен Ица и Паленке.

Според съвременните проучвания, цивилизацията на маите беше възникнала преди около две хиляди години. Откритията на Макартър и Даниел в бразилската джунгла предполагаха, че неин предшественик е съществувал много преди това и че хората, които са живели там, са се преселили на север през Андите и Панамския провлак по планините и в джунглите на Юкатан, Гватемала и Белийз.

Маите бяха потомци на тези пътешественици. И ако Макартър и НИИ не се лъжеха, легендата за техния изход бе станала част от маянската праистория, напускането на тяхната родина, наречена Тулан-Суюа, от която бяха пренесли абсолютното всемогъщество: духовете на своите богове, затворени в специални светещи камъни, странно подобни на онзи, който в момента се намираше в главната квартира на Института.

Археологът предполагаше, че подобни камъни могат да се открият единствено в най-старите зони на разпространение на маянската култура. И за да намери толкова древни руини, имаше нужда от снимки, разкриващи нещо повече от онова, което може да се види с просто око.

Още докато разпечатваше първите фотографии, той отвори втора директория, съдържаща инфрачервени изображения, които филтрираха зеленината и показваха топлинните източници. Топлината на различните видове растителност му даваше онова, което го интересуваше. Маите бяха използвали за строежите си в низините варовик и дори когато джунглата скриваше тези сгради, излъчваната от тях топлина се различаваше от тази на земята.

Докато отваряше изображението на екрана, го обзе надежда, последвана от страх и накрая от безнадеждност. На Юкатан имаше стотици непроучени руини, по над двайсет и пет обекта в район с радиус трийсет километра. Откъде да започне, по дяволите?

Зад него иззвъня телефон. Джиесем в джоба на друг клиент. Познат сигнал — всъщност същият като неговия. И това му навя неочакван спомен за разговор, който бяха провели с Арнолд Мор преди няколко месеца…

— Надявам се, че не те безпокоя — каза Мор. Говореше като търговски пътник, който знае, че те безпокои, но това всъщност не го интересува.

— Пак ли изслушване? — попита Макартър. Имаше предвид няколкото заседания на извънредна конгресна комисия, на които го бяха разпитвали за участието му в бразилската експедиция.

— Не, нищо подобно — отвърна директорът на НИИ и след кратка пауза продължи: — Съобщиха ми, че си искал да те допуснат до камъка. Мисля, че мога да го уредя.

Това изненада професора.

— Страхотно!

— Но първо ще ти задам няколко въпроса. Какво знаеш за двайсет и първи декември две хиляди и дванайсета?

2012-а, предполагаемият край на маянския календар. През следващите десет минути Макартър се опита да обясни, че тази дата не е означавала края на времето за маите, както смятаха страшно много хора. Поне не глобално.

— Как така? — попита Мор.

— На първо място, известни са паметници с надписи, предсказващи събития, често съвсем тривиални, които уж трябва да се случат много след тази дата — поясни археологът. — Второ, от гледна точка на всички запазени йероглифни извори, тези, в които се споменава датата двайсет и първи декември две хиляди и дванайсета, са сравнително малко. И трето, понеже дългото летоброене на маите е записано като своеобразен одометър, някои съвременни учени предполагат, че дори тези апокалиптични описания всъщност визират неща, случили се в предишния цикъл, с други думи, преди пет хиляди сто и четиринайсет години.

И се опита да приведе позната на събеседника му аналогия.

— Нещо като Откровението на Йоан. Много библеисти ще ти кажат, че Апокалипсисът не е пророчество за края на времето, а завоалирано описание на тогавашни събития в Рим, свързани с гоненията срещу християните през първи век.

— Да, да, ясно — измърмори Мор и Макартър остана с впечатлението, че изобщо не го слуша. После обаче директорът го попита съвсем сериозно: — Известно ли ти е нещо, което да предполага обратното, нещо, на което може да се вярва?

— Има една стела, наричат я „паметник шест от Тортугеро“. Доста е повредена, но запазените йероглифи споменават за събитие в края на календара, след тринайсетия бактун — период от сто четирийсет и четири хиляди дни. Тази дата се пада на двайсет и първи декември две хиляди и дванайсета. Тогава богът на промяната Болон Иокте щял да се спусне от Черното нещо и да изпълни… нещо.

Последва смаяно мълчание.

— Нещо — повтори Мор. — Какво имаш предвид под „нещо“?

Макартър сви рамене.

— Никой не знае. Йероглифите, които описват въпросните неща, са повредени. Също като онези, които открихме в Бразилия. Все едно са разбити нарочно.

— Значи маите не са били масово обладани от маниакален ужас от бъдещето, както ни карат да вярваме — отбеляза Мор.

— Да — потвърди археологът. — Може би само малка част от тях, като повечето апокалиптични секти, на които самото общество не обръща особено внимание.

— И все пак идеята се е съхранила — настоя директорът на НИИ. — Какво ти говори това?

Макартър се замисли над думите му. Какво търсеше Мор? Някаква недоказуема истина? Нейното съхраняване само потвърждаваше, че някаква група хора не е оставила историята да умре. Група в групата. Група от знаещи. Навярно жреците. Или дори някаква част от тях, която се е грижила датата и пророчеството да не бъдат забравени, въпреки отхвърлянето им от обществото и неговите водачи.

— Пазителите на пламъка — отвърна професорът.

— Но все пак става въпрос за фанатична преданост.

— А ако ти кажа, че имам нещо, което може да обясни фанатизма им, нещо, което показва, че на тази дата наистина ще се случи изключително важно събитие?

Макартър знаеше за какво намеква Мор. За истинския повод за разговора им, бразилския камък.

— Тогава ще ти отговоря, че може да има и други — отвърна ученият.

Отново последва мълчание, толкова дълго, че връзката все едно беше прекъснала. Този път Макартър усети пресмятането, което се криеше зад паузата. Обмисляне. Дори тревога.

— Добре ли спиш, професоре? — попита го накрая Мор.

Странен въпрос. Особено защото археологът от няколко месеца страдаше от ужасно безсъние.

— Не — призна той.

— Като всички нас — каза директорът на НИИ. — По-добре ела във Вашингтон.

— Запази ми билет — каза професорът.

Някакъв трясък го сепна и го върна в настоящето. Той рязко се завъртя. Друг клиент, още младеж, се беше изправил и бе съборил стола си.

Сърцето на професора туптеше бясно, ръцете му трепереха. Младежът и приятелката му се смееха, тя го съветваше да е по-внимателен.

Бяха американци. На якето на момичето бяха закачени няколко значки. Надписът на една гласеше: „2012-а: купонясвай сякаш няма да има утре“, втората намекваше за дългогодишното участие на Дик Кларк като официален водещ на новогодишното предаване на Ей Би Си от Таймс Скуеър: „2012: Новогодишното шоу на Кукулкан“.

Те просто си нямаха представа.

Наближаващата дата беше довела в Мексико хиляди туристи. Повечето от Америка, но също от Европа и Азия. Малцина идваха от искрен интерес — другите бяха тук, за да се радват на времето и поредния повод за забавления.

Макартър определено не можеше да ги обвинява, а и тяхното присъствие му помагаше да се скрие сред тълпите, докато двамата с Даниел провеждаха проучването си. Ала сега го тревожеше мисълта кой друг може да се крие в навалицата.

Младежът го погледна втренчено и изведнъж професорът изпита потребност да се махне.

Събра бележките си, излезе от мрежата и си тръгна. Когато изкуцука на улицата, хвърли поглед назад. Служителят и другите клиенти го наблюдаваха. За миг го обзе неовладяема параноя.

Бързо, макар и тромаво закрачи по тротоара. И какво, ако го бяха наблюдавали? Обикновени туристи на студентска възраст. Не бяха врагове. Не бяха врагове.

Чуваше тези мисли да отекват в главата му, мисли, които сякаш набираха сила, колкото повече се опитваше да ги пропъди.

— Помогни ми — прошепна Макартър на духа на покойната си жена. — Оливия, ако можеш, помогни ми, моля те.

Не чу отговор, разбира се, и забърза към единственото място, на което се чувстваше поне отчасти в безопасност: стаичката в пансиона. Трябваше да отиде там, да седне и да проучи разпечатките, необезпокоявано да си води записки и отново да се опита да открие смисъл в надписа от Забуления остров.

Хрумна му нова мисъл. Неговите бележки щяха да са изключително ценни за конкурентите им. Истинско съкровище, което можеше да бъде намерено или откраднато. Естествено, самият факт, че си води записки и документира заключенията си, го излагаше на опасност и навярно даже щеше да го направи излишен за враговете им, ако го заловяха.

Ако получеха бележките му, неговите размисли, за какво щеше да им е самият той?

Наложи си да се овладее. Не биваше да си позволява такива глупави мисли. Може би трябваше да се напие до забрава в някой бар. Вместо това обаче забави крачка и се помъчи да успокои дишането си. Тръгна по случайна уличка.

Трябваше да си води бележки и после моментално да ги унищожава. Може би с шредер? Или да ги изгаря? Или пък да ги пише върху нещо и да ги изтрива, без да оставя нито следа от направените изводи?

Трябваше му черна дъска. Елементарно, но съвършено решение. Това щеше да защити и самия него, и мисията. Но освен ако не я откраднеше от някое училище, едва ли щеше да намери черна дъска в сънливото рибарско градче Пуерто Азул.

Тази мисъл надвисна над него като гигантско препятствие. Изведнъж вдигна поглед и видя, че е в края на уличката, съвсем близо до пясъчния плаж. Беше отлив и пясъкът беше гладък, равен и достатъчно плътен, за да пише спокойно върху него.

И Макартър откри своята черна дъска.