Греъм Браун
Черното слънце (22)

21.

Надвесена над очуканата бордова ограда на ръждясалия стар товарен кораб, Даниел се взираше в отдалечаващия се зад тях Хонконг. Бяха се качили на борда с подкуп и отплаваха в малките часове на нощта. Корабът бе натоварен догоре с части за двигатели и други промишлени стоки и държеше югоизточен курс към родното си пристанище Манила. Домът на самата Даниел се намираше много по-далече и ако не грешеше, щеше да мине много време, преди да го види отново.

 

 

Докато Хоукър гледаше Юрий, тя се опита да се свърже с Арнолд Мор по сателитния телефон.

— Слава Богу, че си жива? — възкликна някогашният й наставник. — Честно казано, боях се да не се случи най-лошото. По всички новини показаха взрива в небостъргача на Кан. По наши канали научихме, че неговата охрана убила доста хора. Обявили ги за терористи.

Тя си помисли за Петров.

— Мисля, че са били убити хора, които не са терористи. Но ние сме добре. Само че се тревожа за Макартър. Хоукър каза, че сте се чули.

— Той се свърза с нас малко след твоето отвличане — успокои я Мор. — Но оттогава не се е обаждал. Бил ранен, обаче твърдеше, че ще се оправи, тъй че нямам обяснение за мълчанието му. Пратил съм няколко групи да го търсят, но Мексико е голяма страна.

— Макартър ще избяга, ако ги види — отвърна Даниел, Знаеше, че археологът няма доверие на НИИ. — Дали не го е заловил Кан?

— Едва ли. Според нашите сведения китайците претърсват цял Юкатан, обаче няма никакви данни да са открили Макартър. Където и да се крие почитаемият професор, да се надяваме, че ще има благоразумието да си остане там. Тебе навярно ще те послуша, ако успеем да установим връзка.

След кратък размисъл Лейдлоу реши, че това е съмнително. Някога тя беше въвлякла учения в онова приключение, но сега самият той бе ентусиаст, напълно обладан от потребността да продължи нататък. Фактът, че не се е върнал в Щатите след случилото се, само го доказваше.

— Хоукър с теб ли е? — попита Мор.

Даниел погледна към предната част на палубата, където Хоукър се занимаваше с Юрий — учеше го да изпъва длан като крило, подлагайки я на вятъра. Момчето не говореше често, ала повтаряше движенията на някогашния пилот и лицето му грееше от радост.

Срещата с Хоукър я изпълни с щастие, главно защото и се беше притекъл на помощ, но и защото беше приятел. Безценна стока, от която нямаше много запаси.

— Да — отвърна тя.

— Какво е положението?

— Мисля, че никой не забеляза заминаването ни. Не че нямаме други проблеми.

— Кан — досети се Мор.

— Като начало — потвърди Даниел. — Но вече не е само това. Чувал ли си за един руснак, казва се Саравич?

— Иван Саравич ли? — Името явно му беше известно. — Познавам го. Какво общо има той с тая история, по дяволите?

— Първо ми кажи какъв е.

— Бивша хрътка от КГБ. Допреди няколко години го пращаха да им решава различни проблеми със силови методи. Според мен вече трябва да се е оттеглил.

— Едва ли, освен ако не се е оттеглил на южнокитайското крайбрежие. Явно е подкупил или отстранил нашата свръзка и се е срещнал с Хоукър вместо него.

— С каква цел?

— Изглежда, че Кан е отмъкнал нещо и от Русия: дванайсетгодишно момче, казва се Юрий.

— Защо? — изненада се Мор.

— Саравич излъгал Хоукър, че Кан използва детето, за да изцежда информация от майка му, руска изследователка. Аз обаче смятам, че истинската причина е друга. Юрий е обект на експерименти в руската Научна дирекция.

Кимна към момчето.

— Юрий изглежда малко затворен, почти като аутист или нещо подобно. Освен това явно има шесто чувство по отношение на енергийни полета, електричество и магнетизъм.

— Странно. Мислиш, че е свързано с търсенето на камъните, така ли?

— Кан ги издирва. Дявол знае защо и дори как е научил за тях, но човек, който е способен да усеща променливи нива на електромагнетизъм, може да е много полезен за такова нещо.

— Звучи логично — съгласи се Мор. — Известно е, че руснаците от години експериментират с медиуми, ясновидство и подобни неща. Не съм изненадан, че са включили това дете в някаква програма. Но доколкото знам, за тях това винаги е било само майтап, безсмислено пръскане на държавни пари. Не съм чувал да е излязло нещо. Обаче щом е замесен Саравич, отношението им към това момче трябва да е различно.

— Въпросът е, че Хоукър е сключил сделка със Саравич. Сделка, която аз провалих.

Мор мълчеше, което я обезпокои.

— Това е проблем, нали? — попита тя.

— Саравич ще тръгне след вас — каза директорът на НИИ. — И особено след Хоукър. Той е горделиво копеле. Даже да може да го остави на мира, няма да го направи.

— Точно от това се страхувам — отвърна Даниел. — Виж дали можеш да пуснеш някаква заблуждаваща информация, осигури ни малко време. Мисля, че иначе Хоукър сам ще го потърси и ще се опита директно да го отстрани.

Лейдлоу не желаеше да се стигне дотам не само защото се боеше за Хоукър, а и защото не искаше да цапа ръцете си с още кръв.

— Ще видя какво мога да направя — обеща Мор. — Къде сте сега?

— Нали я знаеш онази песен за бавния кораб за Китай? — попита Даниел. — Е, ние сме по обратния път. След няколко дни ще стигнем в Манила. Как е положението при теб?

— Не е много добре — призна Мор. — Сега се включи и ЦРУ. Хората постепенно започват да се страхуват от камъка. Даже президентът.

— Лоша новина.

— Така е. Хендърсън иска да го проучват два отделни екипа. Затова явно ще отговаряме за него съвместно с Управлението. Освен това нареди да го махнем от Вашингтон. Ще го пренесем в Невада. В момента строят лаборатория в планината Юка — в недовършеното хранилище за ядрени отпадъци.

Тя разбираше, че за това може да има само една причина.

— Енергийният импулс продължаваща се усилва.

— Нашата сграда е застрашена от срутване, обаче по-сериозната опасност е експлозията. Успяхме да определим параметрите на броенето и нулевата точка ще бъде достигната на двайсет и първи декември, в седемнайсет часа трийсет и две минути тихоокеанско време.

Даниел се замисли за тази дата. Макартър няколко пъти й беше разказвал историята. В края на тази епоха, започнала преди пет хиляди сто и четиринайсет години, маянското дълго летоброене свършваше и часовникът му се нулираше. Пророчеството описваше края на света в потоп от мрак. Тъмно небе, тъмни води, изливащи се от небесата, тъмна земя. Сама по себе си легендата се свеждаше до чиста митология, но когато се свържеше с открития от тях камък, неговото отброяване на времето и теорията на археолога, че има поне още три като него, митът придобиваше смущаваща правдоподобност.

— Кога ще го пренасяте? — попита тя.

— В края на седмицата. И ако не успеем да разберем какво ще направи това нещо, ако не намерим другите камъни в Мексико, те ще унищожат този, ще погребат останките и ще се молят да не се случи най-лошото.

Откакто бе видял артефакта за пръв път, Мор се отнасяше към него почти като към някакъв божествен дар. Виждаше в него скрит смисъл. Даниел изпитваше същите чувства, ала понякога се питаше дали може да им вярва.

Бяха се опитали да го запазят в тайна от ЦРУ и военните, защото техният първи въпрос щеше да е дали могат да го използват като оръжие. А сега, две години по-късно, камъкът генерираше все повече и повече енергия и отчиташе времето до някакво събитие, следователно можеше да се окаже тъкмо това.

— Искаш ли да пратя хора да те вземат? — предложи Мор. — Имаш право на ескорт. А и съм сигурен, че Маркъс ще е много щастлив от завръщането ти.

При споменаването на Маркъс тя се усмихна и в същото време изпита внезапна тревога.

— Наистина ли си сигурен? След последния ни скандал съседите май се обадиха в полицията.

— Гордостта кара хората да се държат странно. Той е сърдит, да, но иска да се върнеш, знаеш го.

Даниел се съмняваше. Бяха се разделили мъчително.

— Каза ли му, че съм добре?

— Разбира се — отвърна Мор. — Свързах се с него още щом научих. И ще му се обадя, за да го потвърдя, веднага след като свършим разговора. Освен ако не искаш да му го съобщиш лично.

Предложението я свари неподготвена. Тя изпълняваше секретна операция и всякакви лични разговори бяха забранени. И все пак идеята й харесваше. Искаше да чуе гласа му, да му каже, че е добре. Ала нещо я възпираше.

— Нарушаваш правилата заради мен — заобиколи отговора Лейдлоу.

— Маркъс работеше при нас. Мога да ги наруша и заради двамата. Мога и да пратя да те вземат.

Тази перспектива й се струваше изключително примамлива. От една страна, й се искаше да приключи с това безумие. Случилото се я беше изчерпало емоционално и физически. Щеше да е чудесно да се прибере у дома, да спи в собственото си легло и когато се събуди, Маркъс да й прави кафе. И дори с връзката им да беше свършено, дори Маркъс още да й беше прекалено ядосан, за да й прости, тя искаше да се върне у дома, да го види, та макар и само за да му обясни по-спокойно защо е взела точно такова решение. И в същото време се питаше защо изобщо е нужно да му дава обяснения.

Имаше чувството, че старият им спор, отново назрява. А и Макартър все още липсваше. Беше се върнала в НИИ, за да го защитава, и нямаше да се откаже, докато не се увереше, че професорът е в безопасност.

Обзе я отвратително усещане за дежа вю.

— Ако си прав, предстои някаква катастрофа — каза Даниел. — Какъв смисъл има да се прибирам вкъщи, ако пристигна в самото й навечерие? Ако нямаш по-добра идея, за всички ще е от полза да продължа.

Опитваше се да се убеди, че студената логика е такава, ала разбираше, че има още нещо. Достатъчно добре се познаваше, за да усеща, че решението и е продиктувано от стремеж да избегне нещо, не спора с Маркъс, който най-вероятно отново щеше да се развихри, тя го приемаше спокойно, а нещо друго, нещо по-дълбоко. Сякаш истината вече я очакваше, а тя още не беше готова да я види.

Мор мълчеше, но Лейдлоу знаеше, че одобрява избора й и дори може би го е очаквал.

— Сигурна ли си? — попита накрая директорът на НИИ.

— Ще довърша това, което започнах. Помоли Маркъс да ми прости.

— Добре. Мислиш ли, че можеш да намериш Макартър?

Даниел се замисли за случилото се в Мексико. За работата, която бяха свършили с археолога. Дискусиите, които бяха водили. Оттогава бяха изтекли само осем дни, ала все едно се опитваше да си спомни какво е правила преди цяла година. И все пак и хрумна нещо.

— Имам идея откъде да започна.

— Чудесно. — По гласа му Лейдлоу позна, че се гордее с нея. — А Хоукър? Може би не е зле да дойде с тебе, така няма да тръгне срещу Саравич.

— Ще го попитам — обеща Даниел. — Какво да правя с Юрий? Не съм сигурна, че е подходящо да го водя с нас.

Мор се поколеба.

— Ако го пратиш тук, не мога да ти гарантирам, че няма да го вземат в Държавния департамент или ЦРУ. И в двата случая може да го върнат в Русия. Ако е с теб, може и да ти е от помощ.

Тази идея не й допадаше, не й харесваше мисълта да използва момчето в търсенето, но не можеше да допусне да го върнат в родината му.

— В такъв случай организирай пътуване за трима.

— Закъде?

— Само до Кампече. Нататък ще поема нещата аз.