Греъм Браун
Черното слънце (19)

18.

Хоукър усети убождането от стреличката, но вече се бе хвърлил зад каменната стена и докато мускулите му се сковаваха, тялото му падна зад нея. Тя охлузи гърдите му и изтръгна тазерното острие от плътта му.

Беше се разминал с освобождаването на целия електрически заряд, но все пак продължи да се гърчи от болка. Ядоса се на себе си. Беше чакал охраната да слезе с асансьора, всъщност дори разчиташе на това. Но противниците им бяха угасили осветлението, а пищящото русначе го бе разсеяло.

Разтърси глава, за да проясни ума си, и се огледа. С едната си ръка Даниел притегляше детето зад себе си, а с другата вдигаше изпуснатия от него автомат. Стреля към коридора и някой там изкрещя.

— Един улучен? — извика Лейдлоу.

Връхлетя ги втора вълна стрелички, но Хоукър я отклони с раницата си. Натисна детонаторния ключ и експлозивът на решетката избухна, изкърти я и повали втория пазач.

Преди да успее да се зарадва, трети противник откри огън и около тях засвириха рикоширащи куршуми. Хоукър извади от раницата си граната и я хвърли, докато Даниел отвръщаше на стрелбата.

Ударната вълна събори последния пазач. Хоукър изтича в коридора, откачи тазерното оръжие от колана му и го използва срещу него. След петсекундния заряд, мъжът се загърчи на пода. Повече нямаше да представлява проблем.

Хоукър хвърли поглед към асансьора. От шахтата и през пробития в стената отвор нахлуваше хор от аларми. Ярки лъчи играеха в надвисналия над скалите навън дим. Чуваха се викове.

Имаха около минута, докато отгоре слязат още пазачи, но сега щеше да е истинско самоубийство, ако се опитаха да излязат на брега.

— Хайде — извика той на Даниел.

През дима видя, че Лейдлоу и момчето се опитват да помогнат на друг пленник да се изправи, и изкрещя:

— Оставете го!

— Не мога — отвърна Даниел.

— Нямаме място. Ако иска да избяга, да се оправя сам…

И млъкна, защото видя, че на мястото, където трябваше да са ходилата на мъжа, има само кървави парцали.

— Няма да го оставя — заяви Лейдлоу, но пленникът я отблъсна и изхърка:

— Върви. Вземи го с теб. — И посочи Юрий.

Хоукър погледна Даниел.

— Имаме място само за трима.

Тя гневно хвана момчето за ръка и го откъсна от Петров. Детето закрещя.

— Дайте ми оръжие — помоли мъжът.

Хоукър му остави граната — в случай че повече не иска да е затворник, — обърна се и поведе Даниел и Юрий към асансьора.

— С асансьора ли ще се качим? — попита младата жена.

— В момента блокират изходите и ограждат района, за да не ни позволят да избягаме — каза той. — Ще влезем в сградата.

Влязоха в кабината.

Даниел посочи останалия на таблото ключ на пазача.

— Ако го завъртим, предполагам, че ще тръгнем нагоре.

— Момент. — Хоукър приклекна и отвори капака на панела.

— Какво правиш?

— Заобикалям компютъра им — отвърна той и извади от раницата си електронно устройство, което приличаше на гребен, свързан с калкулатор.

Откачи сноповете кабели на таблото и пъхна на тяхно място зъбците на гребена, после набра на клавиатурата 102 и натисна бутона „заключване“. Вратата се затвори и кабината бързо се понесе нагоре.

Юрий плачеше. Даниел се опитваше да го успокои, като го прегръщаше с една ръка, а с другата държеше автомата. Модерна жена.

Хоукър следеше дисплея. Бяха подминали двайсетия етаж и продължаваха да се издигат. Устройството, което използваше, идваше направо от производителя, чрез лабораторията на НИИ и Арнолд Мор. То не само заобикаляше командите на главния компютър, но и след съответната намеса на НИИ пращаше сигнал към системата и я заблуждаваше, че асансьорът все още се намира в подземието.

Докато хората на Кан ограждаха форта и отчаяно се опитваха да повикат асансьора от фоайето, Хоукър, Даниел и русначето бяха минали покрай тях и продължаваха нагоре към покрива.

Надяваше се, че Саравич и неговият хеликоптер ги чакат там.

Извади три комплекта ремъци, всеки със стоманено въже с карабинка на края. Един за него и по един за Даниел и Юрий.

— Сложете си ги — каза Хоукър и нагласи своя.

Лейдлоу последва примера му: първо краката, после ръцете. Помогна и на момчето. Юрий вече не плачеше, но очите му още бяха зачервени и подути.

— Как разбра, че съм тук? — попита Даниел.

— Мор ме прати.

— А той как е разбрал?

— Макартър му съобщил, че са те отвлекли.

— Макартър ли? — Гласът й внезапно се изпълни с изненада и надежда. — Мислех, че… Мислех, че е мъртъв.

Хоукър й се усмихна. Харесваше му по някой път да носи и добри новини.

— Явно е по-издръжлив, отколкото смяташ. — Погледна бързо растящите номера на етажите и добави: — Деветдесет. След петнайсет секунди сме горе.

— И после? — попита Даниел.

— Там трябва да ни чака хеликоптер.

— За какво са ни тези ремъци?

— Няма да има къде да кацне.

Вратата се отвори към черната нощ и пустия мокър покрив.

— Къде е хеликоптерът? — попита Лейдлоу.

Нямаше го.

Дъждът продължаваше да вали. Над тях надвисваха тежки сиви облаци, огрени от светлините на града. Може би беше заради четиристотинте метра височина, но му се сториха много по-ниски, отколкото докато плаваше с влекача в пристанището.

При други обстоятелства никой нормален човек нямаше да рискува да лети сред небостъргачите в такива условия, но ако Хоукър не се лежеше, пилотът на Иван щеше да направи каквото му нареди руснакът. И ако Саравич искаше това момче толкова много, колкото смяташе американецът, хеликоптерът щеше да се появи даже видимостта да станеше нулева.

Приближи се до ръба.

Господи, колко беше високо, а на покрива нямаше дори парапет, да не говорим за стена — само ръбове над бездънна пропаст. Зави му се свят от измамното усещане за движение, резултат от идващото отдолу осветление и падащия на талази дъжд.

— Къде е хеликоптерът? — нетърпеливо повтори Даниел.

Той наостри уши. Не се чуваше нищо. А после в нощта отекна приглушен тътен на далечна експлозия. Дори на покрива се усетиха слаби вибрации.

Лейдлоу го погледна, после се извърна. И двамата знаеха какво означава това. Петров беше взривил гранатата — и може би освен себе си беше взривил и пазачите.

— Все някога ще разберат, че асансьорът не е заседнал на долния етаж — каза скептично Даниел.

— Смяташ ли, че са достатъчно умни, за да отворят вратата и да погледнат насам? — попита Хоукър.

— Рано или късно.

Сякаш в потвърждение на думите й чуха боботене, отначало бавно, после все по-високо и бързо. Втората асансьорна кабина се движеше.

— Май ще се окаже първото.

— Надявам се, че имаш резервен план.

Той не каза нищо и тя изсумтя:

— Страхотно.

Хоукър извади от раницата си пистолет, прикри се зад една вентилационна шахта и зачака. Даниел клекна до него, притегли Юрий до себе си и опря приклада на автомата в рамото си.

Разнесе се сигнал за пристигането на асансьора.

Под вратата се процеждаше светлина. Хоукър вдигна пистолета и се прицели. Вратата се отвори и…

Нищо. Кабината беше празна.

— Свалете оръжието? — отекна вик зад тях.

Той потръпна. Стълбището.

Хвърли пистолета си и чу автомата на Даниел да изтрополява на покрива.

— Обърнете се.

Хоукър бавно се завъртя и видя трима пазачи и един набит китаец. Не го познаваше, но трябва да беше Чой, шефът на главорезите на Кан.

— Легнете по очи — извика Чой.

Докато заставаше на четири крака, Хоукър чу вибриращ звук, който бързо се усилваше, и изведнъж отстрани на сградата изплува вертолет.

От отворения му люк заваля дъжд от куршуми.

Двама пазачи се строполиха, а Чой и третият залегнаха.

Хеликоптерът прелетя покрай тях и обърна.

Хоукър грабна оръжието си и също откри огън, с което принуди хората на Кан да се спуснат по стълбището.

Вертолетът се приближи. Под него висеше стоманено въже. Хоукър се хвърли към него, хвана го и извика:

— Хайде!

Лейдлоу се затича към него, дърпаше Юрий за ръка.

Хеликоптерът увисна над тях, ала изведнъж отново отекнаха изстрели и от бронята захвърчаха искри.

— Бързо!

Хоукър закачи ремъците си за въжето, после направи същото с Даниел и детето.

Вертолетът започна да се издига. Чой и третият пазач изскочиха от стълбището и откриха огън.

Хоукър, Даниел и Юрий полетяха във въздуха като някакви безумни акробати. Движеха се със сто и шейсет километра в час и около тях имаше само мрак и дъжд, на триста метра над пристанището Виктория.

Два-три пъти се залюляха напред-назад, описвайки огромни дъги, после се стабилизираха зад хеликоптера.

Дъждът жилеше лицата им като сачми. Лебедката на вертолета виеше — не можеше да вдигне трима души едновременно.

Лейдлоу се беше вкопчила в него с все сили.

— Кой пилотира това чудо?

— Не го познаваш.

— Какво криеш? — надвика вятъра тя.

Хоукър се опита да й обясни сключения от него съюз.

— Тия хора са руснаци.

— Нали те е пратил Мор?

— Така е. Но имах нужда от помощ и те ми направиха предложение, което не можех да отхвърля.

Погледна я с присвити заради вятъра очи. Виждаше, че трепери от студа и дъжда, ала вече се спускаха и намаляваха скорост. След няколко минути щяха да кацнат.

— Искат да си върнат детето — поясни Хоукър. — Кан го използвал, за да изнудва майка му, която работи в тяхната Научна дирекция.

Даниел вирна брадичка и заяви:

— Излъгали са те. Юрий е сирак. Правили са експерименти с него.

Хоукър се намръщи. Знаеше, че Иван не му е казал цялата истина, но не бе очаквал такова нещо.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

Той погледна детето, после отново нея.

— Няма да им го дам — отсече тя.

Хоукър не знаеше какво да каже, как да й обясни що за човек е Саравич. Човек, който няма да се съгласи на компромис.

— Дадох дума — прибави Лейдлоу. — И няма да я наруша.

Погледът й издаваше непоколебимост. Въпреки вятъра и дъжда тя предизвикателно впери очи в Хоукър, после погледна към брега. Вече бяха само на петнайсетина метра височина, на около половин километър от сушата, и се движеха с трийсет възела.

— Ти не разбираш — извика Хоукър. — Сключих сделка с тях.

Даниел се отскубна от ръцете му и се пресегна нагоре към стоманеното въже.

— Аз пък ще я проваля.

И преди Хоукър да успее да й попречи, натисна освобождаващия лост и тримата полетяха надолу като камъни.

Удивително на какво е способен човешкият ум само за един миг. След секунда вече бяха изминали половината разстояние, ала докато Хоукър се премяташе в мрака, в главата му се сблъскаха две абсолютно различни мисли.

Първо, ако някак си се спасяха след падането, щеше да убие Даниел, заради която сега се намираха в такава ситуация. И второ, ако все пак се спасяха и той не изпълнеше първата си закана, къде можеха да отидат, по дяволите, така че Иван да не ги открие и да ги убие?

Удари се във водата като човек, който с все сила се е блъснал в тухлена стена.