Греъм Браун
Черното слънце (18)

17.

Обитателите на частния затвор на Кан лежаха в каменните ниши. Мъжете, които Даниел беше пребила, бяха отишли в съседната килия, но Петров, Юрий, старият китаец и индийката бяха останали при Лейдлоу.

Бяха будни само тя и момчето. Още бе сравнително рано, но другите бяха отдавна в карцера и това се отразяваше на състоянието им. Имаха нужда от сън, който навярно ги пренасяше на по-хубаво място, поне временно.

Лейдлоу се заричаше никога да не стигне дотам. Щеше да поддържа ума си бистър, духа си — силен и тялото си — колкото може по-здраво. И когато се откриеше възможност, щеше да действа. Решително.

Погледна Юрий.

Без да обърне глава, момчето извъртя очи към нея, сякаш усещаше, че го наблюдава. Ако Петров не се лъжеше, то никога не спеше.

Даниел се усмихна.

Детето й отговори.

Тя премигна и то направи същото. Даниел се зачуди дали не я имитира подсъзнателно. Или може би го приемаше като игра?

Изведнъж Юрий леко завъртя глава, сякаш е чул нещо, и насочи поглед към коридора.

Даниел се заслуша, ала не долови нищо, освен плисъка на дъжда.

Момчето се надигна, без да откъсва очи от коридора, отметна тънкото си одеяло и предпазливо се изправи.

Лейдлоу му махна с ръка.

— Ела, тук.

Юрий се поколеба, после се приближи и се покатери до нея.

Тя се опита да си припомни някоя руска дума, но така или иначе нямаше да може да формулира свързан въпрос. Отметна косата от очите му и момчето се поотпусна, но след миг отново се напрегна.

— Долу — каза Юрий на руски и посочи пода. — Долу.

Лейдлоу разбра думата, но не знаеше какво означава в такъв контекст.

Помисли си дали да не събуди Петров, ала преди да успее да помръдне, чу шум, бързо потракване, почти като барабанене на нокти по твърда повърхност.

Звукът стихна, после се разнесе пак. И внезапно в мрака се появи нещо, което бързо се движеше покрай вратата на килията.

Отначало Даниел реши, че е плъх. Определено нямаше да е първият тук, но въпреки тъмнината в зловонния карцер тя виждаше, че движенията му са прекалено отсечени. А когато спираше, нещото заставаше абсолютно неподвижно.

Юрий настойчиво го посочи. Беше с обърната натам длан, сякаш се опитваше да спре плъха или да го отблъсне.

— Машина — каза Юрий. — Машина.

— Спокойно — помъчи се да го успокои Даниел.

Внимателно свали ръката му, после слезе от леглото и тръгна към нещото.

Наистина беше машина, при това позната.

Сърцето й се разтуптя. Паякът бе от „арсенала“ на НИИ. Това означаваше, че е дошла помощ.

Знаеше, че в устройството е вграден микрофон, и започна да описва ситуацията на човека, който го управляваше.

— Тук сме седем пленници. На този етаж няма нито охрана, нито камери, но огледах помещенията сантиметър по сантиметър и няма друг изход, освен асансьора. Чуваш ли ме?

Паякът се изправи на задни крачета и отново стъпи на пода в нещо като кимане.

Даниел се огледа и отново насочи вниманието си към устройството.

— Това разузнавателна мисия ли е?

Паякът се завъртя настрани в отрицателен жест.

— Значи е спасителна?

Пак кимане. След кратка пауза движението продължи да се повтаря.

След три-четири кимания паякът спря и Лейдлоу неразбиращо се вторачи в него. Какво се опитваше да й каже операторът?

— Не разбирам какво искаш от мен — каза тя и едва не се засмя на нелепата ситуация.

Устройството кимна още три пъти. Даниел сви рамене — и почти в същия момент отекна мощен взрив.

Ударната вълна я събори и в карцера блъвна облак прах.

Тя се закашля и отвори очи. Юрий я дърпаше да се изправи. Другите в килията бяха будни, замаяни и задавени от праха като нея.

— Какво стана? — изпъшка старецът.

Някъде високо над тях се чу приглушен вой на сирена. Противоземетръсна или противопожарна аларма.

Във вихрещия се във въздуха прах се появи фигура.

— Добре ли си?

Гласът й бе странно познат. Мъжки глас. После мъжът приклекна до нея и Даниел видя лицето му.

— Хоукър?! Какво правиш тук?

— Измъквам те от неприятности — отвърна той. — Това, за което най-много ме бива.

Тъкмо онзи сух хумор, който си спомняше. След края на бразилската експедиция и особено след като бе напуснала Института, Даниел предполагаше, че никога повече няма да го види. И определено не в подобна ситуация.

Хоукър бръкна в раницата си и добави:

— Исках да ти кажа да залегнеш преди експлозията.

— Е, сега изглежда логично.

Завиха нови аларми и Даниел реши, че са засекли проникването в сградата, и каза:

— Трябва да побързаме.

Юрий я дърпаше за ръкава.

— Откъде ще излезем? — попита възрастният китаец.

— През външната стена — отвърна Хоукър. — При амбразурите. Минете по скалите и плувайте на юг. Течението и отливът ще ви помогнат. Но побързайте, ако искате да успеете.

Китаецът и индийката моментално изчезнаха.

Хоукър се огледа.

— Нали каза, че сте седем.

Лейдлоу посочи към килията оттатък коридора. Там се бяха скрили Джоу и другият китаец, когото беше пребила.

— Защо са там?

— Имахме малък спор. Сега са ми нещо като слуги.

— Все някой трябва да командва — усмихна се Хоукър. — Трябваше да се сетя, че ще си ти.

— Да — потвърди Даниел. Беше й приятно да разговаря с него, но и по-късно щяха да имат време за това. — Да се махаме оттук.

— Вземи детето.

— Откъде знаеш за него?

— И то влиза в сделката.

Нещо в гласа му я обезпокои, но преди да успее да попита, Хоукър се насочи към решетката, която ги разделяше от асансьора. Залепи парче С-4 за ключалката и се отдръпна.

Юрий закрещя нещо, запуши едното си ухо с длан и посочи асансьора.

— Внимавай? — извика тя.

Вратата на асансьора се отвори и във въздуха блъвна облак стрелички, след които се точеха жици. Даниел се хвърли зад стената, ала видя, че една от стреличките улучва Хоукър. Тялото му се скова и в ума й се появи неканена мисъл: „Не е възможно да се повтаря същото“.