Греъм Браун
Черното слънце (14)

13.

След като Хоукър не отговори на мъжа, който го разпитваше, един от главорезите вдигна пистолета си и го насочи към окото му.

— Ако ме убиете, едва ли ще научите много от мене — сухо каза американецът.

Онзи не реагира, но мъжът зад гърба му се засмя и нареди:

— Качвайте го.

Завързаха му очите и го качиха в някакъв ван. Последва кратко пътуване до пристанището и принудително качване на очакващата ги дизелова джонка.

Докато се отдалечаваха от кея, Хоукър се опитваше да отгатне посоката и скоростта им.

— Къде ме водите? — попита след минута-две.

— С удоволствие ще ти отговоря след като ми кажеш какво правиш тук — отвърна му руснакът.

Хоукър не каза нищо. Все още се опитваше да анализира динамиката на ситуацията. Защо той, американецът, трябваше да обяснява на някакъв руснак какво прави в Хонконг?

Моторът под палубата заработи на празни обороти, после спря и джонката започна да се поклаща на вълните.

— Изправи се — заповяда мъжът.

Хоукър стана и се хвана за парапета. Някой свали превръзката от очите му и той понечи да се обърне.

— Гледай напред!

В гърба му се заби дуло.

Хоукър се подчини. Бяха на около километър и половина навътре в пристанището Виктория. Насреща му бяха небостъргачите на Хонконг.

— Ти си човек без родина или поне така научих. Човек, който има стари дългове и го търси даже собствената му страна.

Той не отговори.

— Викат ти Хоукър — продължи руснакът. — Интересно име — на твоя език означава уличен продавач, човек, който предлага стоки или услуги на пазара.

Беше получил прякора като код и имаше причини да го запази. Не направи опит да ги обясни.

— Та тъй или иначе, ти си тук, за да упражняваш занаята си, само че този път по нареждане на службите за сигурност на родината си. Би ли ни казал защо?

Хоукър стисна силно парапета. Предполагаше, че руснакът вече знае отговора или поне някаква негова версия. Продължи да мълчи.

— Хайде де, тук си сред приятели — рече онзи. — За да го докажа, ще отговоря вместо тебе. Дошъл си да свършиш нещо, което може да вбеси китайците. Нещо, за което хората, които са те наели, не искат да се разчуе. Навярно убийство?

— Аз не съм наемен убиец — възрази Хоукър.

— Наемник си — категорично заяви руснакът. — Но може би не си убиец. Тогава какво?

Хоукър си помисли дали да не скочи през парапета, но предполагаше, че ще го надупчат с куршуми още преди да падне във водата.

— Не е много сложно — продължи мъжът. — Всъщност отговорът е пред теб.

Американецът впери очи право напред. Джонката се беше изравнила с Тауър Пинакъл, небостъргача на Кан, чиято бяла мраморна фасада лъщеше на утринното слънце.

— Взели са ви нещо, което твоите хора искат да си върнат — прибави онзи.

Хоукър проследи с поглед контурите на небостъргача до скалата в основата му. Прикритието му явно вече не съществуваше.

Той бавно се обърна и този път никой не му попречи.

На три метра от него, скрит в сянката на рубката, стоеше мършав мъж с черна куртка и с кожени ръкавици. Не по-висок от метър и седемдесет, с кръгло лице, изпъкнали скули и набола сивкава четина, дълга колкото сивата коса на главата му.

Хоукър предположи, че е към седемдесетте. Със светло лице и почти сиви очи. Явно не страдаше от липса на самоувереност, тъй като телохранителите му бяха изчезнали и не държеше оръжие.

— Кой си ти? — попита американецът.

— Казвам се Иван Саравич — отвърна мъжът.

— Ти ли си свръзката ми?

— Не.

— Какво сте направили с него?

Руснакът махна с ръка, сякаш отпъждаше муха.

— Не се безпокой. Той предпочете да вземе подкуп, вместо да свърши работата. Ценя такива хора.

— Какво искаш от мен? — попита Хоукър.

— Искам да ти помогна да се добереш до Кан — отвърна Саравич. — И да върнеш отвлечената жена.

— А в замяна?

Руснакът излезе на светло и заслони очи от слънцето. Отиде при парапета и се вгледа в далечния Тауър Пинакъл.

— Кан не е особено далновиден — каза след малко. — Освен твоята приятелка той похити наш гражданин, дете, чиято майка работи в нашата Научна дирекция.

Звучеше правдоподобно, но трябваше да има причина.

— Защо го е похитил?

— Майката е специалист по високоенергийна физика. Ако не може да купи нещо, Кан го краде, а ако не може да го открадне, го взима с изнудване. Иска от нея информация.

Информация, свързана с високоенергийна физика. Хоукър се зачуди дали това няма нещо общо с проблема, върху който работеха Даниел и Макартър.

— За оръжие ли?

Саравич вдигна рамене.

— Никой не знае. Разправят, че Кан е чудак. Маниак на тема екзотични научни области и други неща като медицински странности, генетични дефекти. Имал цял зоопарк от хора с вродени аномалии.

— Очарователно — замислено отбеляза Хоукър. — Защо искаш аз да се справя с него? Защо сам не го очистиш?

— Много би ми се искало — въздъхна руснакът. — Обаче трябва да се съблюдава известен етикет. Докато ти, от друга страна… Е, човек без родина може да прави всичко. Няма доказателства за кого работи и защо. — Той сви рамене. — Може да има подозрения, да. Шушукане, слухове. Естествено. Тези неща винаги се разпространяват, но в крайна сметка нищо не се изяснява и тъкмо към това се стремим ние. Също като вашите хора.

— Естествено — съгласи се Хоукър. — В наше време всички ги е страх от дракона.

— Гледат да не го събудят — съгласи се Саравич.

— И искаш да ти върна онова дете, така ли?

Мъжът кимна, после каза:

— Можеш едновременно да измъкнеш и двамата.

Хоукър можеше да попита каква е алтернативата, но му беше съвсем ясно, че няма такава. Сега работеше за Мор и руснаците. Каква ирония, усмихна се той и се зачуди какво ще си помисли директорът на НИИ, след като лично е платил сметката, а неговите врагове от студената война са се разминали безплатно.

Навярно щеше да е по-добре да не действа сам. Отново погледна към крепостта на Кан и каза:

— Смяташ, че са там ли?

— Да. Имаме видеозапис от наше наблюдение, на който влизат в сградата. Няма данни да са я напускали.

От пленяването на Даниел в Мексико бяха изтекли осем дни.

— Това не е категорично доказателство.

— Познаваме Кан — настоя Саравич. — Знаем как действа. Ако приятелката ти е жива, значи е там. А ако е искал бързо да я ликвидира, нямаше да я води там.

Хоукър впери очи в небостъргача и подметна:

— Е, това ограничава търсенето до стотина етажа.

— Всъщност ни интересува само един. — Руснакът му подаде бинокъл. — Погледни в основата.

Хоукър насочи бинокъла към черната скала, от която сякаш израстваше небостъргачът. Видя останки от укрепление и стари каменни стени, дори полуразрушени стъпала, водещи към водата.

— Кан е построил Тауър Пинакъл върху развалините на Форт Виктория — поясни Иван Саравич. — Крепост, която работливите британци са изсекли в скалите през хиляда осемстотин четирийсет и пета, преди няколко години по-късно да построят Форт Стенли. Кан използва някогашния карцер като частен затвор. Държи там хората, които не могат да си изплатят дълговете или са му се изпречили на пътя и са оцелели. Само малцина са били спасявани с откуп.

Хоукър оглеждаше мократа от вълните назъбена черна скала.

— Гарантирам ти, че и двамата са в онзи карцер — каза Саравич.