Джош Базел
Анатомията на Питър (6)

4

Професионалните убийци във филмите винаги използват пистолет 22-ри калибър със заглушител, който захвърлят на мястото на убийството. Разбирам защо захвърлят оръжието на местопрестъплението — все пак Майкъл прави така в „Кръстникът“^[1], един филм от 70-те, в който се разказва за 50-те, но мафиотите продължават да го имитират в истинския живот и до днес.

На мен обаче ми се струваше идиотско да се използва пистолет 22-ри калибър.

Очевидно, малките куршуми обикновено летят по-бързо, а скоростта е основната съставка на кинетичната енергия, следователно и на ударната вълна, която един добре насочен куршум ще вкара в телесните течности на тялото ви, докато стените, които би трябвало да ги отделят една от друга, не се разкъсат. Но количеството кинетична енергия, което в действителност се предава от куршума на тялото, се изчислява трудно, защото зависи и от други фактори като скоростта на въртене и „импулса“ — термин от физиката, който означава продължителността на времето, в което двете тела са в контакт.

От друга страна, изчислението на инерцията е лесна работа. Например, ако един куршум с тегло 15 грама (теглото на куршум 45-и калибър) намали скоростта си от скоростта на звука (което е бавно за куршум) до нула, като спре в тялото ви (а това е много по-лесно постижимо с куршум от по-голям калибър), 15 грама от вашето тяло на свой ред трябва да се ускорят до скоростта на звука, за да компенсират това. Или 150 грама от вашето тяло до една десета от скоростта на звука и т.н. Това е много по-просто за изчисляване.

Затова казах на зубрача от оръжейното изложение в колизеума в Насо, за което бях научил от седмичното издание „Гръмни евреин“ или „Осакати се сам“, или нещо от тоя сорт, че искам два еднакви пистолета 45-и калибър.

 

 

Това беше лесната част. Пистолетите, които в крайна сметка си купих, бяха малко смешни — имаха орехови ръкохватки и цевите им бяха толкова лъскави, че можех да се огледам в тях — но бяха солидни, не засичаха и реших, че винаги мога да ги боядисам по-късно. Освен това дървените ръкохватки уж поемат част от отката.

По-трудното беше да си купя заглушители за тях.

Дори притежаването на заглушител е престъпление още от времето на войната във Виетнам. Не знам защо. Вярно, че заглушителите се използват само в случаите, когато искате да убиете някого, но същото може да се каже и за военните карабини, а организацията на собствениците на огнестрелно оръжие в САЩ не дава да се пипнат. Наложи се да обикалям изложението в продължение на цели часове, след като бях купил пистолетите, докато някой се хване на кукичката.

Беше един белокос мъж с очила и риза от полиестер. Изобщо не приличаше на крайнодясна откачалка, въпреки че на щанда му се виждаха всички признаци за това: мемоари на високопоставени нацистки офицери, странни огнестрелни и хладни оръжия. Попитах го дали продава супресори.

Супресорът е нещо като половинчата версия на заглушител, който се слага на карабината, за да не оглушеете, докато стреляте по съучениците си или нещо подобно.

— За какво оръжие? — попита ме той.

Когато спираше да говори, езикът му — сив на цвят — се отпускаше на долната му устна.

— За пистолет — отговорих аз.

— Пистолет? На пистолетите не се слагат супресори.

— Трябват ми много здрави супресори — продължих аз.

— Много здрави супресори — повтори той.

— И много заглушаващи — добавих аз.

Продавачът изглеждаше раздразнен.

— Приличам ли ти на ченге? — попита ме той.

— Не.

— Тогава си кажи какво искаш. Какви патрони ще използваш?

— Магнум, с кухи върхове на куршумите.

— Сериозно ли?

— Да.

— Това ли са пистолетите?

— Аха.

Подадох му торбичката, в която ми ги бяха сложили.

Той ги извади и ги сложи на един екземпляр от „Протоколите на старейшините от Цион“. Известно време просто ги гледаше. Най-сетне каза:

— Хм. Това няма да е лесно. Ела отзад.

Заобиколих масата. Отзад имаше още един сгъваем стол. Маниакът взе едно куфарче от онези, в които рибарите си носят такъмите, и го отвори под покривката на масата. Беше пълно със заглушители.

— Хм — повтори той. — По един за всеки ли ти трябва?

— Да.

Той извади два.

— Не знам тези дали стават.

Бяха дълги поне по трийсет сантиметра и представляваха петнайсет сантиметра по-дебела тръба, закрепена за петнайсет сантиметра по-тънка тръба.

— Какво е това? — попитах и посочих по-тънката част.

— Цев. Гледай.

За около десет секунди, без да показва ръцете си над ръба на масата, той разглоби един от моите автоматични пистолети и пак го сглоби. Но вместо оригиналната цев, която беше оставил на масата, беше използвал цевта със заглушителя, който вече се беше превърнал в част от пистолета.

— Така можеш да ги извадиш и цевите няма да съвпадат със следите по куршумите — обясни ми той. — Разбира се, ако искаш да направиш така, че да не съвпадат и гилзите, ще трябва да смениш и затвора. Или поне да го изпилиш.

— Аха — казах аз.

— Дръж оригиналните цеви в оръжията, когато не ги използваш, ако те проверят федералните. Освен това ги дръж заредени, ако решат да те проверят и не са на кеф.

Той ми намигна, макар че не съм съвсем сигурен — може да беше и тик.

— Разбра ли? — попита ме той.

— Да — отговорих аз.

— Добре. Четиристотин долара.

 

 

Към средата на декември мисис Локано ме попита:

— Пиетро, какво искаш за Коледа?

Реших да действам. Всички вечеряхме заедно.

— Аз съм евреин — изтъкнах.

— Стига де.

— Единственото нещо, за което си мечтая — казах, като не откъсвах поглед от Дейвид Локано, — е да разбера кой е убил дядо и баба.

Всички замълчаха и аз си помислих: „Ето на, прецаках всичко“.

Когато моментът отмина и никой не каза нищо, бях много благодарен за това.

 

 

Но след няколко дни Дейвид Локано ми се обади и ме попита дали не искам да отида с него до магазина за спортни стоки, за да изберем коледен подарък за Порното. Щял да мине да ме вземе с колата.

Така че отидохме. Той купи за Порното една боксова круша, което беше абсурдно — Порното не беше в състояние дори да стои с вдигнати ръце повече от десет минути, камо ли да удря нещо — но Локано не се вслуша във възраженията ми.

Докато се прибирахме, той ме попита:

— Наистина ли искаш да си отмъстиш на боклуците, които са убили дядо ти и баба ти?

Въпросът толкова ме изненада, че в продължение на цяла минута не можах да отговоря нищо.

— Горе-долу само за това живея — казах аз накрая.

— Ама че тъпо — каза той. — Знам, че с тази цел си влязъл да учиш в „Сандхърст“^[2] и си се сприятелил с Адам. Но е тъпо. Все още можеш да се откажеш. По-добре ще е. Знам, че искаш да се откажеш.

— Какво ще ми се случи, ако не се откажа? — попитах аз.

Локано рязко завъртя волана и наби спирачки до тротоара.

— Престани с тези глупости — каза ми той. — Аз не заплашвам хората. Аз съм адвокат, по дяволите. А ако наистина заплашвах някого, нямаше да си ти.

— Добре — отговорих аз.

— Просто ти казвам, че има за какво да живееш. И да не се забъркваш в неприятности. Адам те харесва. Уважава те. Слушай какво ти говоря.

— Благодаря.

— Чу ли ме добре?

— Да.

Наистина слушах внимателно, но все още бях като зашеметен.

— И въпреки това не се отказваш?

— Не.

Той въздъхна и кимна.

— Добре тогава.

После посегна към вътрешния джоб на сакото си.

Едва не го спрях. След тринайсет месеца по осем часа на ден тренировки по бойни изкуства нямаше нищо по-лесно от това да блокирам ръката му и да го фрасна по брадичката, за да му счупя врата.

— Успокой се — каза ми той и извади един бележник и писалка. — Ще проверя дали не мога да ти намеря поръчка.

— Как така?

— Ще проверя дали не мога да те свържа с някой, който ще ти плати да го направиш.

— Не искам пари за това.

Той ме погледна.

— Искаш. В противен случай излиза, че работиш на своя глава, и веднага ще те застрелят като куче. Затова ще пуснем слух, че тези боклуци — които и да са те — са започнали да говорят прекалено много и ни излизат по-скъпо, отколкото струват. Може да се окажат племенници на племенника на някого, но надали ще са по-нагоре в йерархията. Разбираш ли какво ти говоря?

— Да — отговорих аз.

— Добре. Ще ти трябва ли пистолет?

 

 

Оказаха се братя. Джо и Майк Вирци. Точно както предполагаха ченгетата, бяха извършили убийството, за да влязат в мафията.

При това не повярвах сляпо на думите на Локано. Следих ги и двамата, в продължение на цели седмици.

Братята Вирци бяха тъпанари със склонност към насилие, които се побъркваха от скука почти всяка вечер и си го изкарваха, на когото намерят. Хващаха някой нещастник в нощен клуб, билярдна зала или нещо подобно, издърпваха го навън за косата, като казваха на всички по пътя си да си затварят устата, защото това е работа на мафията, а после оставяха човека с избити зъби в локва кръв в някоя тъмна уличка. Понякога го млатеха толкова, че имаше реална опасност да го осакатят или да го убият; или пък си избираха някоя жена и тогава се налагаше да се обадя на ченгетата.

А ето това беше най-странното: аз видях как влязоха в мафията. Следях ги почти всяка вечер и въпреки това се изненадах, когато се случи.

Случи се в храма „Св. Антоний“, в мазето на една пристройка до църквата. Всичко се виждаше през решетките на приземния прозорец, който беше оставен отворен, защото беше горещо. Вътре имаше три дълги маси, подредени като буквата „П“, зад които седяха стари мафиоти, а по средата бяха Джо и Майк Вирци, както майка им ги е родила, и повтаряха всичко, което казваше дядото по средата.

Не можах да чуя кой знае какво, но имаше фрази на италиански, латински и английски, а братята Вирци не спираха да се кълнат, че ще отидат в ада, ако предадат мафията. В някакъв момент двама от дядовците в двата края на масите, които изглеждаха особено абсурдно с медальоните и филцовите си шапки, запалиха някакви хартийки и ги пуснаха в отворените длани на братята Вирци. После го пробвах вкъщи. Изобщо не боли.

Направо побеснях от това, колко жалко беше всичко. Не можех да повярвам, че дядо и баба са загинали заради такава глупост. Тръгнах си преди края, за да мина с колата покрай къщата на братята Вирци.

Беше на един етаж, с пристроен гараж. Както обикновено, когато ги нямаше, вратата на гаража стоеше отворена.

В края на краищата кой би обрал точно тях двамата?

 

 

На следващата сутрин, преди училище — беше в началото на март и всичко беше замръзнало — отидох в гората до река Садъл, за да се упражнявам да стрелям, и тогава най-сетне разбрах защо професионалните убийци използват 22-ри калибър.

Първият изстрел от всеки пистолет звучеше така, все едно закопчаваш нещо с телбод. Вторият звучеше като предупредителен кучешки лай. Шестият и седмият вече приличаха на шума от ниско прелитащ изтребител, а към този момент заглушителите буквално горяха от вътрешната страна — от цевите излизаха сини пламъци и черен дим. Боята им беше станала на мехурчета.

И все пак работата, която вършеха куршумите, си я биваше. Единствения път, когато успях да улуча едно дърво и с двата пистолета — което никак не беше лесно с този откат, при който все едно се издърпвах нагоре по стълбичката от плувен басейн — отпред в кората на дървото имаше две дупки, широки по десетина сантиметра.

А отзад имаше дървени стърготини, разпръснати на половин метър разстояние.

 

 

Реших да го направя през уикенда точно преди пролетната ваканция във втори курс.

Бях поправил заглушителите си. Не горя от желание да ви разкажа как става, но мога да споделя, че не е трудно, ако вече разполагате с металните цилиндри, вата за изолиране и известен брой дебели подложки за болтове. Както и това, че лесно се сдобих с необходимите инструкции как да го направя — дори по онова време, когато още нямаше интернет.

Вече знаех, че братята Вирци никога не заключват вратата между гаража и кухнята. Бях влизал през нея поне десетина пъти и бях огледал цялата им тъпанарска къща с плакатите на Синди Крофорд и репродукциите на онзи фотограф, който е правил обложките на албумите на „Дюран Дюран“.

Вечерта, в която бях решил да ги убия, ги проследих до един клуб, после се върнах до тяхната къща и заключих вратата на кухнята. След това застанах от едната страна на отворената врата на гаража и зачаках да се върнат.

 

 

Един от преподавателите ми в медицинската академия твърдеше, че потните жлези на мишниците и тези на слабините се контролират от съвсем отделни части на нервната система, така че мишниците се изпотяват от притеснение, а слабините — от възбуда. Не знам дали е вярно, но мога да ви кажа, че докато стоях там и чаках братята Вирци да се върнат, се потях толкова силно както под мишниците, така и в слабините, че обувките ми се напълниха с влага. Цялото ми тяло беше станало хлъзгаво под палтото. Не можех да определя дали е от жегата или от нерви.

Най-сетне отвън на тротоара се чу трясък и форд мустангът със състезателни ленти, който караха братята Вирци, хлътна в гаража до мен, като ме лъхна на горещ ауспух и гума.

Двамата шумно и тромаво слязоха от колата, а този на шофьорското място натисна копчето на дистанционното, което беше закрепено на сенника, така че вратата на гаража започна да се затваря. Този от мястото на пътника изтрополи по двете стъпала до вратата на кухнята, опита се да я отвори и не можа.

— Какво става тук, по дяволите? — кресна той, за да надвика шума от вратата на гаража.

— Какво? — попита другият.

— Шибаната кухня е заключена!

Вратата на гаража се затвори напълно.

— Глупости.

— Заключена е!

— Ами отключи я!

— Нямам ключ, тъпако!

— Не искате ли да се обърнете? — обадих се аз. — Бавно.

Гласът ми звучеше непознат дори за мен. От нещо от изгорелите газове или от напрежението — ми беше станало лошо и се тревожех да не припадна.

Двамата се обърнаха. Не изглеждаха изплашени. Изглеждаха оглупели.

— Какво? — каза единият.

— Кой си ти бе? — попита другият.

— Ако се подчинявате, няма да пострадате — продължих аз.

Една-две секунди никой не каза нищо. После първият пак каза:

— Какво?!

И двамата започнаха да се смеят.

— Ей, шибаняк — каза другият. — Объркал си хората.

— Мисля, че не съм — отговорих аз.

— Ако се подчинявате!! — повтори първият.

— Нахлули сте в една къща в Уест Ориндж през октомври миналата година — казах аз. — Убили сте двама възрастни хора. Искам само касетата от видеото, което сте откраднали.

Двамата се спогледаха и невярващо поклатиха глави. После първият каза:

— Дори да сме откраднали видеото от онези глупаци, скапаняко, със сигурност не пазим касетата.

Поех си дъх, така че известно време да не трябва да дишам. После започнах да натискам спусъците.

 

 

Нека да ви кажа нещо за отмъщението. Особено за убийството с цел отмъщение.

Не е добра идея. На първо място удовлетворението не трае дълго. Смисълът да се твърди, че отмъщението е ястие, което се сервира студено, не е да прекарате повече време, за да го планирате както трябва, а да прекарате повече време в забавната фаза на самото планиране.

На второ място, дори да не ви хванат, убиването на хора е вредно. Това убива нещо и във вас самите и отключва последици, които не можете да предвидите. Например: седем години след като застрелях братята Вирци, Порното напълно съсипа живота ми, така че го изхвърлих с главата надолу от един прозорец на шестия етаж.

Но в онази вечер в началото на 1993-та чувствах единствено щастие.

Да застрелям братята Вирци с моите пистолети 45-и калибър със заглушители беше все едно да държа снимка на тях двамата, а после да я скъсам на две. Окото ми не мигна.