Джош Базел
Анатомията на Питър (26)

24

Следващото нещо, което си спомням, е как се събуждам. Човек като мен, който постоянно се оплаква от недоспиване, не би трябвало да се събужда толкова често.

В случая съм в болнично легло. Професор Мармосет седи до главата ми, чете и си отбелязва нещо в някакво медицинско списание.

Изумявам се колко млад изглежда, както винаги. Професор Мармосет се отличава с някаква особена липса на видима възраст, която произтича от факта, че е по-умен и образован, отколкото аз някога бих могъл да бъда, и освен това има много гъста коса. Но и в действителност не би трябвало да е много по-възрастен от мен.

— Професор Мармосет! — казвам аз.

— Ишмаел! — казва той. — Събуди ли се? Добре. Трябва да тръгвам.

Изправям се до седнало положение. Вие ми се свят, но се подпирам на едната си ръка.

— Колко време бях в безсъзнание? — питам го аз.

— По-малко, отколкото си мислиш. Няколко часа. Хванах самолета веднага след като говорихме. По-добре да легнеш.

Лягам. Дръпвам одеялото. Десният ми крак е с масивна превръзка. По цялото ми тяло все още има петна от засъхнала кръв.

— Какво стана? — питам го аз.

— Станал си по-добър хирург, отколкото те помня — отговаря професор Мармосет. — Номерът с момичето, което всъщност няма остеосаркома, е доста впечатляващ. Мисля, че веднъж обсъждахме такъв случай. Но автофибулектомията вече е поразителна. Можеш да напишеш статия за Ню Ингланд Джърнъл. Или поне за специалното му издание, което се разпространява по Програмата за защита на свидетели.

— Какво стана с онези?

— Мафиотите ли?

Кимвам.

— Сина на Дейвид Локано си пронизал в сърцето. Останалите си застрелял с пистолета на сина на Дейвид Локано. С изключение на един, на когото няколко пъти си блъснал главата във вратата на фризера. Той също няма да оживее.

— Господи. Изобщо не си спомням за това.

— Може да се наложи да се придържаш към тази версия.

— Защо? Арестуван ли съм?

— Все още не. Стискай палци — казва той и събира нещата си. — Радвам се, че те видях. Наистина ми се иска да можех да остана повече.

— Ще ме изхвърлят ли? — насилвам се да попитам аз.

— От Католическата болница в Манхатън? И още как!

— От медицината.

Професор Мармосет ме поглежда в очите — осъзнавам, че може би го прави за пръв път през живота ми. Кестенявите му очи са по-светли, отколкото си мислех.

— Зависи — отговаря ми той. — Смяташ ли, че си свършил работата си като лекар?

Замислям се, преди да отговоря.

— В никакъв случай. Иска ми се да беше така.

— Значи ще трябва да измислим нещо — казва той. — Междувременно трябва да спечелиш стипендия, за да се занимаваш с проучвания за известно време. Някъде по-далеч от тук. Препоръчвам ти университета „Дейвис“ в Сан Франциско. Обади ми се, за да ти помогна.

Той се изправя.

— Чакайте — казвам аз. — А Скиланте?

— Все така си е мъртъв.

— Кой го е убил?

— Твоите студенти по медицина.

— Какво? — казвам аз. — Как така?!

— Изпаднал е в камерна фибрилация. Те са се опитали да я спрат. Искали са да му помогнат.

— Аз съм виновен. Натоварих ги с прекалено голяма отговорност.

— И те точно това твърдят в момента.

— Аз бях заспал, когато е станало.

Той поглежда часовника си.

— Те не са били заспали. И е трябвало да се сетят да повикат някого. Както и да е, това не е наш проблем: или ще ги изхвърлят, или не.

— Как разбрахте, че са били те?

Професор Мармосет отговаря малко смутено:

— Ами… беше очевидно. Има ли нещо друго?

— Само едно — казвам му аз. — Имам пациент с многобройни абсцеси. Обадиха ми се анонимно, че го е ухапал прилеп…

— Човекът с инжекцията.

— Точно така. Как е той?

Професор Мармосет свива рамене.

— Ами от застрахователната компания отказват да му плащат за по-продължителен престой, така че го прехвърлиха в държавна болница.

— Но от какво е болен?

— Кой знае? Пробвай се да им се обадиш, за да провериш. Но най-вероятно никога повече няма да чуем за него. Твоята кръвна картина е чиста. Така че това е още нещо, което вече не е наш проблем.

Той ме потупва по здравото коляно.

— Нали знаеш какво казват алкохолиците? Всеки път, когато различаваш нещо, което можеш да промениш, от нещо, което не можеш, трябва да благодариш на Бог за това. Особено ако се окаже нещо, което не можеш да промениш.

Аз се намествам на леглото и болката в крака ми изведнъж се усилва, а после неестествено затихва. И главата, и стомахът ми са олекнали от болкоуспокояващите.

— Благодаря, че дойдохте — казвам аз.

— Не бих пропуснал такъв момент. Обади ми се.

— Ще ви се обадя.

Тръгва си. Затварям очи.

Страхотно: той има да върши куп гадни неща.

Аз не.