Джош Базел
Анатомията на Питър (16)

14

В началото на ноември Магдалина ме заведе да ме запознае с родителите си. Живееха в Дайкър Хайтс, в Бруклин. Никога не бях ходил там, преди да започна да я изпращам с колата.

Вече се бях запознал с брат й — висок и рус непохватен гимназист, който постоянно беше с футболен екип и беше необяснимо срамежлив за човек, който говори пет-шест езика и е роден на екзотично място на седем-осем хиляди километра от тук. Казваше се Кристофър, но го наричаха Рово, защото фамилията им беше Нимеровер.

Както казах, него вече го познавах. Родителите обаче ме изненадаха.

Те също бяха високи и руси като Рово, но освен това бяха едри и набити. В сравнение с тях тримата Магдалина все едно беше отгледана от хрътки.^[1]

Бащата работеше в метрото, като началник-смяна на станцията „Гранд Сентръл“, макар че в Румъния е бил зъболекар. Майката работеше в пекарната на някакъв семеен приятел.

За вечеря имаше спагети вместо румънска храна, от „учтивост“ и от желание да ми се демонстрира колко сме различни аз и Магдалина. Вечеряхме в трапезарията на безумно тясната им къща. Всичко вътре — килимите, часовниците от тъмно дърво, мебелите, пожълтелите снимки и рамките им — сякаш поглъщаше светлината. Двамата с Магдалина седяхме от едната страна на масата, от другата беше Рово, а родителите й бяха в двата края.

— Кога започна да се интересуваш от румънците? — попита ме бащата на Магдалина, след като започнахме да се храним.

Беше с мустаци, с вратовръзка и нещо, което приличаше на подвижна яка на ризата, но не вярвам наистина да е била такава.

— Когато се запознах с Магдалина — отговорих аз.

Опитвах се да играя ролята на безобиден младеж, изпълнен с уважение, но нямах никакъв опит с подобни неща и не се справях много добре. Освен това Магдалина едва ли не сядаше в скута ми от време на време, за да покаже на родителите си колко сериозна е връзката ни.

— И как точно се запознахте? — попита баща й.

— На една сватба — отговорих аз.

— Не знаех, че музикантите от квартета са толкова общителни.

Не му казах, че онази вечер Магдалина свиреше в секстет. Не исках да го поправям, а освен това не исках да произнасям думата „секстет“ пред него.

— Онази вечер свирех в секстет — обади се Магдалина.

— Разбирам — каза той.

Майката се усмихна измъчено. Рово завъртя очи към тавана. Беше се свлякъл толкова ниско на стола, че сякаш всеки момент щеше да падне на пода.

— Говориш ли румънски? — попита ме бащата на Магдалина.

— Не — отвърнах аз.

— А поне знаеш ли кой е президентът на Румъния?

— Чаушеску? — казах аз.

Бях почти сигурен, че е той.

— Искрено се надявам, че се шегуваш — каза бащата на Магдалина.

Май сгафих.

— Шегувам се — отговорих. — Анекдотите за Румъния са ми нещо като хоби.

— Както и сарказмът очевидно — каза бащата на Магдалина. — Трябва да ти кажа, че нашата Магдол не е някакво американско момиче, което ще прави секс с теб в колата ти.

— Господи, татко — обади се Рово. — Не говори гадости.

— Наясно съм — казах аз.

— Освен това, както изглежда, не си на нивото й — продължи бащата на Магдалина.

— Никой не може да се мери с нея — отговорих аз. — Ще ми се повече хора да бяха като дъщеря ви.

— Точно така — обади се одобрително майка й.

Бащата на Магдалина я изгледа убийството. В този момент Магдалина просто се изправи, отиде и го целуна по челото.

— Не бъди смешен, татко — каза му тя. — Сега си отивам вкъщи с Пиетро. Ще се върна утре или вдругиден.

И тримата бяха като гръмнати.

Аз също бях като гръмнат, но се оставих Магдалина да ме повлече навън, за да се махна от там.

 

 

Някъде по това време Дейвид Локано пак поиска да се срещнем в руската баня. Още имах гъбички на краката от последния път, но отидох.

— Много благодаря, задето си казал на Порното, че аз съм убил Кърт Лими — казах и седнах до него.

— Не съм. Просто му казах, че не съм аз.

— А не беше ли ти?

— Не. Говори се, че е бил някакъв тъпанар, на когото е попречил да сключи сделка за една предавателна кула.

Защо ли го попитах изобщо? Ако Локано наистина беше убил Лими или беше платил на някого да го направи, щеше ли да ми каже? Пък и какво ме интересуваше? Само защото бях отказал да убия Лими, не означаваше, че сега трябва да съм в траур за него.

— Какво става? — попитах.

— Имам една работа за теб.

— Така ли?

Предварително бях решил, че ако ми предложи работа, ще кажа „не“. И ще продължа да повтарям „не“, докато той не разбере, че се отказвам завинаги.

Магдалина ме беше променила. Не че тя знаеше, че съм убивал хора. Не знаеше. Но се досещаше, че работя с отрепки, и не смееше да ме попита за подробности, което беше достатъчно неприятно.

— Това е предложение, което не можеш да откажеш — продължи Локано. — Ще направиш голямо добро на света, ако приемеш поръчката.

— Ами…

— Искам да кажа, че тези наистина са долни и гадни.

— Да. Обаче…

— Освен това ще бъде много подходящо да вземеш и Адам.

Млъкнах и го зяпнах.

— Ти сериозно ли? — попитах след малко.

— Той иска да влезе в играта. Трябва да плати цената.

— Мислех, че идеята е Адам да не влиза в мафията — казах аз.

Когато произнесох думата „мафия“, Локано се озърна.

— Недей да дрънкаш толкова — каза той. — Дори на това място.

— Мафия, мафия, мафия — казах аз.

— Престани! Господи.

— Не ме интересува — отсякох. — Не желая да го направя дори сам. Приключих.

— Искаш да се откажеш?

— Да.

Когато го казах, почувствах огромно облекчение. Преди това си мислех, че ще бъде много по-трудно. Все още не знаех как ще реагира Локано.

Той се загледа пред себе си за известно време. После въздъхна.

— Жалко, че ще те загубя, Пиетро.

— Благодаря — отговорих аз.

— Нали няма съвсем да зарежеш мен и Адам?

— Имаш предвид като приятели? Не.

— Добре.

Двамата поседяхме малко. После той каза:

— Слушай сега. Остави ме само да ти направя предложението.

— Наистина не ме интересува.

— Разбрах. Но държа да го направя. Ще ме оставиш ли само да ти разкажа?

— Защо?

— Защото смятам, че след като си чул всичко, ще погледнеш по друг начин на ситуацията. Не казвам, че трябва да си промениш решението. Просто казвам, че според мен ще размислиш.

— Съмнявам се.

— Няма проблеми. Само ме остави да ти разкажа. Този случай е като с братята Вирци, но сто пъти по-гаден.

Точно тогава разбрах, че наистина не искам да го слушам.

— Добре, разкажи ми — казах аз. — Стига да не се сърдиш, ако откажа.

 

 

— Знаеш ли как зарибяват проститутките? — попита ме Локано. — Докарват ги на едро от Украйна. Организират конкурс за модели или нещо подобно, а после ги откарват в Мексико, където им се изреждат да ги бият и изнасилват на конвейер. Много често използват и хероин, така че момичетата да не могат да избягат, защото ще останат без следващата доза. Говоря ти за четиринайсетгодишни момичета.

— И ти си замесен в това? — попитах го аз.

— Не, по дяволите — отговори той. — Тъкмо обратното ти казвам. Никой от хората, с които работя, не може да търпи това, но няма какво да направим, когато е извън страната.

Последното ми звучеше съмнително, но все пак казах:

— Добре.

— Точно сега обаче има един тип, който го върши тук. В Ню Джързи. Знаеш ли къде е окръг Мърсър?

— Не.

— Ще ти дам карта.

Вратата на сауната се отвори и ни лъхна студен въздух. Влезе един мъж с хавлиена кърпа на кръста.

— Извинете ни за минута — каза му Локано.

— Как така? — попита мъжът с руски акцент.

— Почакайте десет минути отвън, моля ви — каза Локано. — Дотогава ще свършим.

— Сауната е обща — отбеляза мъжът, но си тръгна.

— Докъде бях стигнал? — попита ме Локано.

— Не знам — отговорих.

— Окръг Мърсър. Работят трима души: баща и двамата му синове. Наричат го Фермата. Продължават да карат момичетата в Мексико, извозват ги нелегално с тирове, но оставят боя и изнасилването за тук. Така повече от момичетата оцеляват. Но след това, което им правят тези типове, не са чак толкова повече.

— Да не става дума за конкуренция, Дейвид? — попитах го аз.

Той ме погледна в очите.

— Не. По никакъв начин. Става дума, че в моята работа ми се налага да виждам такива лайна преди всички останали. Веднага щом разбрах за това, реших да ги спра. А като го разказах на моите партньори, те ми казаха да го направя. — Помълча и накрая добави: — Цената е сто и двайсет хиляди долара.

— Това не ме интересува — отговорих аз.

— Знам. Просто се опитвам да ти докажа, че всички се отнасят много сериозно към този случай. Сто и двайсет хиляди долара, само за теб. Аз ще покрия разходите за Адам.

Почти бях успял да забравя за тази подробност.

— Защо искаш да вкараш Адам в такава ситуация? — попитах го аз.

— Защото съм подготвил почвата във Фермата — отговори Локано.

 

 

Ето какво имаше предвид.

Преди няколко месеца собственикът на Фермата, Карчър-старши, който се казваше Лес, беше повикал водопроводчици, за да удължат тръбите за водата от кухнята до някаква барака, която беше построил до къщата заедно със синовете си. Водопроводчиците се усъмнили, че бараката може би е лаборатория за производство на амфетамини, затова се огледали дали няма нещо, което да откраднат, като особено внимавали за непознати миризми. По този начин стигнали и до следващата барака, която била по-нататък в задния двор, и се натъкнали на разложено голо момиче в тийнейджърска възраст, макар че мухите го покривали толкова плътно, че не били съвсем сигурни в последното.

Докато се връщали в микробуса, стреснати до мозъка на костите си, единият от водопроводчиците надзърнал през прозореца в кабинета на Карчър и видял нещо, което му заприличало на средновековен уред за мъчения.

Водопроводчиците толкова се притеснили, че за малко да се обадят на ченгетата. После обаче се сетили какво се прави в такива случаи и вместо на полицията предали информацията нагоре по веригата на мафията, така че в крайна сметка стигнала до Локано. Ако човек вярваше на Локано — а аз явно много съм искал да му повярвам — тогава за пръв път се разбрало с какво се занимават семейство Карчър, макар че Фермата изнасяла стока от най-добро качество вече цели две години.

Нямаше никакво значение. Мафията искаше семейство Карчър да умрат — или защото някой, който действително не е знаел за тях, вече знаеше и не одобряваше това, което правят; или защото някой беше решил, че след като един микробус с постоянно напушени водопроводчици може да се натъкне на истината, цялата операция може би е по-рискована, отколкото си струва.

Така или иначе Локано бързо беше решил, че това е идеалната задача, с която да вкарам Порното в играта. Беше накарал водопроводчиците да отидат пак, за да довършат тръбите, но вместо тухли и хоросан да използват картон, за да затворят дупката между къщата и бараката до нея.

Водопроводчиците твърдели, че са облепили картона с непромокаема хартия, преди да го боядисат, за да не се изкриви, а освен това кръпката била толкова ниско до земята и толкова не се виждала от къщата, че семейство Карчър нямало как да разберат за нея. След като двамата с Порното сме влезели в бараката, нямало да има нищо по-лесно от това да пробием стената и да отидем да застреляме Лес Карчър и синовете му, докато спят.

Локано дори беше измислил план как да стигнем до бараката. Срещу пет хиляди долара и една услуга, която му дължали, беше уредил да ни откарат в каросерията на пикапа, с който всяка седмица доставяли огромната поръчка за хранителни продукти на семейство Карчър. Както шофьорът на пикапа, така и водопроводчиците твърдели, че във Фермата няма кучета.

 

 

Още не мога да си обясня защо се навих на този план, в който за пръв път щях да работя по чужда информация, имаше друг участник и външни хора, които знаеха нещо за задачата, а освен това и голям брой неизвестни неща. Когато се замисля сега, ми се струва, че не съм бил с всичкия си. Но може и да съм забравил как е било.

Онова, което истински желаех, беше да съм с Магдалина и да изляза от играта. Знаех, че и двете ще изискват някаква саможертва. Освен това до голяма степен се мразех и разбирах, че свободата, а какво остава за Магдалина, не е нещо, на което имам право да се надявам.

Може би продължавах да имам доверие на Дейвид Локано — ако не по отношение на мен, то поне по отношение на интелигентността му и желанието му да предпази Порното. Дори не си и помислих, че човек с опита на Локано е в състояние да ни вкара в ситуация, която е прецакана. Камо ли в ситуация, която да е толкова адски прецакана, колкото се оказа тази във Фермата.

 

 

Разказах всичко на Магдалина.

Нямаше друг начин. Да бъде влюбена в мен, без да ме познава истински, беше същото като да е влюбена в някой друг, така че се измъчвах от ревност. През цялото време си фантазирах как имам друг живот и друго минало. Ако ще да съм някакъв загубеняк, който работи в чистотата.

Но действителността беше различна. Така че й разказах всичко. Въпреки че мисълта за това, че може да ме напусне, ми се струваше ужасяваща.

Тя не ме напусна. Плака в продължение на цели часове и ме накара отново и отново да й разкажа за хората, които съм убил. Колко лоши са били и колко вероятно е било да убиват отново. Все едно се опитваше да се сдобие с разрешение да продължава да ме обича.

Освен това й казах, че ще застрелям човека и двамата му синове във Фермата, а после никога повече няма да убивам никого, освен ако не застрашава нея. Затварянето на Фермата щеше да бъде услуга, която щях да направя на Локано, за да изляза по-лесно от бизнеса. И щеше да бъде оправдано, защото щеше да спаси много човешки животи.

— Не можеш ли просто да се обадиш в полицията? — попита ме тя.

— Не — отговорих с повече сигурност, отколкото изпитвах.

— Тогава трябва да го направиш веднага — каза Магдалина.

Помислих си, че трябва да свърша по-скоро, за да спре да ме дели със сатаната и да се помъчи да ми прости.

— За да не умират повече момичета — добави тя.

Сигурно от това трябваше да се срамувам най-много. Не заради това, че според мен не биваше да нарушавам „доверието“ на Дейвид Локано, като се обадя в полицията. А защото за пръв път се сетих, че всеки нов ден е още един ден в ада за момичетата, които се предполагаше, че ще спася.

Освен това обаче се видя и още нещо: ако човек планира да живее без съвест, поне трябва да си намери някой друг да говори от нейно име.

— Трябва да стане в някой четвъртък — казах аз. — Това е денят, когато пристигат покупките на Карчър.

Магдалина само ме погледна. Идният четвъртък беше след четири дни. Времето за подготовка изобщо не беше достатъчно.

Щях да наруша още едно правило. Да направя още една крачка, без да разсъждавам трезво. Още една от многото.

— Ще го насроча за този четвъртък — реших аз.