Джош Базел
Анатомията на Питър (10)

8

През зимата на 1995 г. семейство Локано пак щяха да ходят на ски — този път в Бийвър Крийк или нещо подобно, в щата Колорадо — и ме поканиха да отида с тях. Аз отказах и вместо това заминах за Полша. Но се кълна в бога, че не заминах, за да убия Владислав Будек — човека, който беше продал дядо и баба на лагера в Аушвиц.

Причината да отида в Полша беше много по-лоша. Отидох, защото вярвах в нещо, наречено „съдба“, и бях убеден, че ако не го планирам предварително, съдбата сама ще се погрижи да изправи Будек на мушката ми — или не — и така ще ми покаже дали да стана — или не професионален убиец на свободна практика, който работи за Дейвид Локано. Човек, когото той ще може да използва, за да елиминира както италианци, така и руснаци, а освен това ще служи един вид като бодигард на Порното. А междувременно щях да използвам отказа на поканата да отида на ски със семейство Локано като доказателство, че все още чувствам дядо и баба по-близки от тях.

Колкото и да е странно, от медицинска гледна точка това, че реших да оставя нещо измислено и свръхестествено да определя живота ми — все едно Вселената притежава някакво собствено съзнание — не е достатъчно условие да ме обявят за луд. „Ръководството за диагноза“, което се опитва да опише всички извратени проявления на психиатричните заболявания достатъчно подробно, за да могат да се таксуват прегледите за тях, го казва пределно ясно. В това ръководство пише, че едно вярване може да се смята за налудничаво само ако е „погрешно вярване, основано на неправилен възглед за действителността, което се поддържа въпреки факта, че почти никой друг не вярва в същото, и въпреки неоспоримите и очевидни доказателства за противното“. А като се има предвид броят на хората, които си купуват билети от лотарията, чукат на дърво против уроки или смятат, че за всичко си има причина, е твърде трудно да опишете, което и да е вярване като налудничаво.

Разбира се, „Ръководството за диагноза“ дори не се опитва да даде определение на състоянието „глупост“. Според мен съществуват около единайсет различни вида интелигентност и поне четирийсет различни вида глупост.

За повечето от тях съм сигурен от първа ръка.

 

 

Тъй като ми се струваше невероятно дори да открия Владислав Будек, реших поне да разгледам забележителностите. Първата ми спирка беше старата гора, в която дядо и баба се бяха укривали, когато Будек се беше свързал с тях. Хванах самолет до Варшава, пренощувах в един бивш комунистически скапан хотел в Стария град (който буквално се казва така), закусих в ресторанта на хотела с някакви меса с шантава форма и хванах влак за Люблин. От там се прекачих на автобус с цяла група пъпчиви шестнайсетгодишни момичета от някакво католическо училище, които през цялото време си говореха за свирки. Речниковият ми запас от полски думи — който беше доста беден, макар че произношението ми горе-долу го биваше — започна да се попълва.

Междувременно всички населени места, през които минавахме, изглеждаха съставени единствено от фабрики и железопътни линии. Ако бях поляк, можех да пробвам със следното оправдание: „Естествено, че не разбрах за Холокоста! Цялата ми шибана страна прилича на концентрационен лагер!“.

Все едно че, ако бях поляк, щеше да ми пука.

Най-сетне пристигнахме в едно градче, което беше толкова затънтено, че в него имаше само четири фабрики, и аз слязох от автобуса. От града излизаше черен път, който стигаше до гората. Проверих за втори път кога потегля автобусът в обратната посока, оставих си раницата на жената зад гишето на автогарата и тръгнах по пътя.

А споменах ли какъв нечовешки студ беше в Полша? Беше зверски студ. Такъв студ, че очите ти започват да пръскат вода, за да не замръзнат в орбитите си, бузите ти се свиват, издърпват ти устните и ти оголват зъбите и единственото, което те топли, е да си представяш как подкованите ботуши на германската армия са спомагали телесната топлина на войниците да отива в земята още по-бързо. Въздухът беше толкова студен, че почти не ставаше за дишане.

На някакво произволно място се отклоних от пътя и започнах да се катеря през една снежна пряспа, която беше толкова дълбока и мека, че все едно плувах в нея. Повърхността на снега беше заледена и се натрошаваше като тектонична плоча, докато си пробивах път в гората.

След петдесет метра очите ми свикнаха с полумрака. Във вътрешността на гората нямаше вятър и не се чуваше нищо. Имаше странни гигантски дървета, които не можех да разпозная (не че мога да разпозная примерно дъб), а клоните им стърчаха във всички посоки. Най-ниските клони бяха потънали в снега и ме препъваха, докато вървях.

Влагах толкова концентрация в задачата просто да продължавам напред, че не забелязах гарваните, докато първият от тях не кацна на един клон точно пред очите ми. Другите два останаха по-високо, без да откъсват поглед от мен. Аз се облегнах назад в снега и също ги загледах. Бяха най-едрите диви птици, които бях виждал на живо. След известно време гарваните започнаха да се чистят, като котки.

Вдишвах ледения въздух и се чудех дали гарваните живеят толкова дълго, колкото папагалите, и ако е така, дали тези тук са живели по време на Втората световна. Или дори на Първата световна, като стана дума. Чудех се дали дядо и баба са се опитвали да ги хванат, за да ги изядат.

И ако не се бяха опитвали да ги изядат, какво бяха яли? Как изобщо се бяха придвижвали в това място? Как можеш да си изпереш дрехите в тази гора, какво остава да се сражаваш с нацистите? Гората приличаше на някакъв декор за задгробния живот.

След известно време един от гарваните изграчи и трите отлетяха едновременно. След още известно време чух шумове от някакви машини.

 

 

Очевидно трябваше да се върна на пътя, защото снегът беше започнал да прониква в ботушите ми. Но ми стана любопитно — не само за източника на шума, но и колко бързо можеш да стигнеш донякъде в тази гора, ако трябва да го направиш. Така че тръгнах към шума, като влизах все по-навътре в гората.

Шумът ставаше по-силен, а към него се присъединяваха и други механични шумове. Скоро видях над дърветата върховете на кранове. А малко след това се изтърколих през още една снежна пряспа и излязох на открито и равно пространство.

Беше очевидно, че откритото и равно пространство е тук съвсем отскоро. Земята беше идеално подравнена на около сто акра и се виждаха мъже с шуби и каски в ярки цветове, които използваха гигантски машини, за да разчистят още от дърветата по краищата на откритото пространство — първо ги поваляха, а после ги режеха на подходящи по дължина парчета, така че да ги вдигат с кранове и да ги товарят на камиони. В иначе бялото небе се издигаше черен дим от десетина различни вида ауспуси.

Опитах се да заговоря един от работниците. Изглежда, беше от „Веерк“, финландската дървопреработвателна компания, но нямаше как да разбера със сигурност, защото не намерихме общ език и в крайна сметка просто свихме рамене и се засмяхме — какво друго можехме да направим, по дяволите.

Но всъщност не беше много смешно. Беловежката гора е последната останка от огромната гора, която преди е покривала осемдесет процента от територията на Европа. Да гледаш как я изравняват със земята беше, все едно да гледаш как някой изтрива пъпа на света с шкурка. Заминаваше си поредният вход към миналото — миналото на моите дядо и баба или на нечии други. Заминаваше си поредното доказателство, че някога все пак сме били хора.

И поредната история се превръщаше в нещо нематериално, в което човек може да прочете каквото си иска — ако изобщо се заеме с това.

Върнах се до Люблин и продължих на юг за основното събитие от програмата. Хванах влака от времето на Желязната завеса и пътувах до Краков в спален нагон — нещо, което не бях правил дотогава и вероятно никога повече няма да направя, макар че не беше лошо. Качих се на горното легло, махнах одеялото, което изглеждаше така, все едно е изтъкано от срамни косми, и легнах както си бях с палтото, за да чета на светлината на голата крушка до главата ми.

В Люблин си бях купил много книги. Нещата от времето на комунизма бяха смешни, но повърхностни. („Заповядайте да разгледате стоманодобивния завод «Ленин», тютюневата фабрика «Чижини» и завода за изкуствени торове «Бонарка»!“) Повечето от съвременните полски неща бяха глупави, злобни и пълни със стотици страници за това, как Лех Валенса е бил истински светец, и нито една за това, как Лех Валенса би трябвало да се тъпче с лайна, защото е продажна свиня.^[1]

А нещата, които бяха верни, бяха депресиращи.

„Евреите са виновни за пожара! Евреите са виновни за чумата! Евреите са виновни, че цяла Европа се управлява от антисемитски свине!“

И това при положение, че през 1800 г. евреите са били една трета от населението на Краков, през 1900 г. са били една четвърт, а през 1945 г. са били нула.

На сутринта, докато се връщах от гарата към хотела, спрях на автогарата и си купих билет за Аушвиц.

 

 

Ще ви спестя по-голямата част.

Когато е действал с пълния си капацитет, Аушвиц всъщност се е състоял от три отделни лагера: лагерът на смъртта (Биркенау, наричан още Аушвиц II), лагерът на фабриката „И.Г.Фарбен“ (Аушвиц III, или Моновиц), където са работели робите, и комбинираният лагер за затворници и екзекуции, който се е намирал между двата (Аушвиц I, или просто Аушвиц). Тъй като германците са взривили Биркенау, преди да се изтеглят — като по този начин са доказали твърдението на Платон, че човешкото чувство за срам се дължи единствено на страха да не те разкрият — а после поляците са изравяли тухлите от руините, за да строят с тях, основният музей е в Аушвиц I.

За да стигнете до там, трябва да се качите на автобус, който по някакъв исторически парадокс е много по-модерен от всички автобуси в САЩ. Поляците наричат това място „Освиенцим“ — никъде няма да видите табела, на която да пише „Аушвиц“. Районът е модерна промишлена зона, а от другата страна на улицата срещу входа на концентрационния лагер има жилищни блокове. Екскурзоводката ни обяснява, че жилищните блокове отдавна са щели да бъдат съборени, за да се построи супермаркет, но войнствено настроените евреи от международната общност оказвали съпротива срещу този план. Огледах се да видя дали някой не се обиди от това, но единствените хора, които скърцаха със зъби, бяха едно семейство ортодоксални евреи в дъното на автобуса.

Първо се минава през външния двор. Нацистите са разширявали лагера, докато са имали възможност да го правят, така че, за да стигнете до прочутата порта с надписа „Arbeit macht frei“, първо се минава през една сграда със снекбар, будка за сувенири и гише за билети. Преди това е била сградата, в която са бръснели главите на затворниците и са ги татуирали, а освен това нацистите са държали тук и еврейските си секс робини. Мирише на отходен канал, защото не чистят тоалетните, а на снимките татуировките дори не приличат на тези, които имаха дядо и баба.

След като минете през портата, стигате до един двайсетметров дървен кръст, под който стоят монахини и скинари и раздават листовки, на които пише как истеричните евреи от международната общност се опитват да забранят католическите служби в Аушвиц, който се намира в католическа държава. От това ви засърбяват ръцете и започвате да се чудите дали, ако отвъртите бръснатата глава на някой от младежите, това ще бъде доказателство за твърдението на Фройд, че единственият път към истинското щастие е удовлетворяването на детските мечти.

Вместо това правите онова, за което сте дошли. Разглеждате спалните помещения в бараките, оградени с бодлива тел, бесилките и вишките на надзирателите, които са стреляли напосоки по затворниците. Сградата за медицински експерименти. Крематориума. И си задавате някои въпроси: „Щях ли да се съглася да вадя труповете от газовите камери, за да остана жив още месец? Щях ли да се съглася да ги товаря в пещите?“.

И се чувствате отвратително.

В крайна сметка започвате да се чудите защо има бараки, посветени на жертвите на всички националности, за които сте чували — например на словенците, — а никъде не се споменава нищо за евреите. Питате един пазач и той ви посочва нещо от другата страна на улицата.

Така намирате барака 37 и разбирате, че пазачът е прав само наполовина. Бараката е комбинирана за две националности, единствената от този тип в Аушвиц: в нея има изложбена експозиция за словаците (която е по-старата, както си личи от експонатите), а вече и за евреите. Но цялата барака всъщност е затворена, а на бравата има верига. По-късно ще разберете, че точно тази барака по-често е била затворена, отколкото отворена — например не е била отворена нито веднъж между 1967-а и 1978-а. Семейството ортодоксални евреи от автобуса стои пред веригата и тъжно я гледа.

Естествено, разбивате шибания катинар с ритник и отваряте вратата, като пускате семейството ортодоксални евреи да влязат преди вас.

Вътре има ужасни неща, защото в Аушвиц са загинали толкова много евреи, че нещата, които са останали от тях — косата, дървените крака на ветераните, които са се сражавали за Полша в Първата световна, детските обувки и прочие — изпълват цели помещения, в които започват да мухлясват и да вонят. В сравнение с това дори злобните информационни табели не могат да ви ядосат — например тези, на които от фразата „полски евреи“ е изчегъртана думата „полски“, а за националсоциалистите се твърди, че са реагирали на непропорционално голямото представителство на евреите в бизнеса и правителството. (Фразата за „непропорционално голямото представителство“ ми е любимата от арсенала на антисемитите — всеки път, когато някой избие половината евреи на Земята, както се е случило през Втората световна, оцелелите придобиват два пъти по-голямо непропорционално представителство.)

В крайна сметка се качвате обратно на автобуса и продължавате към лагера на смъртта в Биркенау. (Извинете — „Бжежинка“. В Полша никъде не пише „Биркенау“.) И там, в огромните руини на римските бани, където е бил лагерът на смъртта, дори европейците започват да плачат. Скръбта в това място практически се чува — като някакво стържене, което прониква в ушите ни.

Най-сетне екскурзоводката идва при всеки един, за да го потупа по рамото и тихо да каже, че се връщаме в Краков.

— Нали ще спрем в Моновиц? — питате вие.

Тя отговаря, че не знае какво е „Моновиц“.

— Моновице — казвате вие. — Двори. Лагерът „И.Г. Фарбен“. Аушвиц III.

— О — казва тя. — Това не е включено в обиколката.

— Защо не? — питате вие.

Половината от хората, които са оцелели в Аушвиц, са били затворени именно там. Не само моите дядо и баба: хора като Примо Леви и Ели Уизъл.

— Аз съм само екскурзоводка — отговаря тя.

В крайна сметка вие заплашвате, че ще отидете пеш, ако не ви закарат, и тя ви оставя да го направите. Намирате пътя и вървите половин час по него. После стигате до портал от бодлива тел — нов, с истински пазачи с автомати. Един от тях ви обяснява, че посещенията са само със „специално разрешение“.

И когато поглеждате над рамото му, разбирате защо. От комините на Моновиц продължава да се издига черен дим. Заводът продължава да работи и никога не е бил затварян.^[2]

И след като говорите със засмените свине на портала, тръгвате пеш обратно към Аушвиц, за да си хванете такси, а ноктите ви са забити толкова силно в дланите, че от тях тече кръв.

 

 

Когато се върнах в Краков (мама му стара, смърфовете са построили средновековно селце на един хълм! И то все още изглежда страхотно до последния детайл, защото нацисткият губернатор на Полша е живял в замъка и е запазил сградите!), вечерях в едно ресторантче от комунистическата епоха, с печка на дърва, а после отидох отзад и намерих гигантския древен телефонен указател.

Всички клиенти в заведението имаха стърчащи устни и очевидно липсващи зъби и от разговорите, които чух, повечето от тях се оплакваха от неща, за които в действителност имаха право да се оплакват. Изведнъж осъзнах, че може би току-що съм минал покрай Владислав Будек, без да го позная.

Винаги съм си представял Будек като по-възрастна версия на Клаус фон Бюлов: самодоволно усмихнат стар лъв, който отказва да се покае и ходи със смокинг, а в джоба му се крие люгер. Ами ако беше някакъв фъфлещ нещастник с увиснали клепачи, който носи в джоба си единствено пластмасова кутийка за лекарства с написани дни от седмицата на различните отделения? Ако е прекалено глух и изкуфял, за да разбере изобщо в какво го обвинявам?

Какво щях да направя тогава? Да изкрещя в ухото му нещо като „ПРЕДИ ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ СИ БИЛ ЗЪЛ КУЧИ СИН“? Или „СИГУРНО ОЩЕ СИ ТАКЪВ. ВЕЧЕ НЯМАШ СИЛИ ДА НАПРАВИШ НЕЩО ДРУГО“?

Е, скоро щях да разбера. Усетих искрата в пръстите си още преди очите ми да предадат образа към мозъка: адресът на Будек беше в телефонния указател и беше на шест пресечки от тук.

 

 

Оказа се на последния етаж на една кооперация в редица от подобни кооперации, зад които имаше дълъг тесен парк с ограда и портал. Помислих си да мина през парка и да вляза отзад, но преди да се усетя, вече се бях изкачил по стълбите и натисках звънеца.

Тялото ми се покри с пот, сякаш цялата вода от него се мъчеше да избяга. Опитах се да си наложа да се успокоя, но после се отказах. Защо да си правя този труд?

Вратата се отвори. Видях възрастно човешко лице. Женско. Или поне халатът беше розов.

— Да? — каза тя на полски.

— Търся Владислав Будек.

— Няма го.

— Говорете по-бавно, моля — казах аз. — Не знам добре полски. Кога ще се върне?

Тя ме огледа по-внимателно.

— Кой сте вие?

— Американец съм. Дядо и баба са го познавали.

— Твоите дядо и баба са познавали Владис?

— Да. Преди. Вече не са между живите.

— Кои са те?

— Щефан Брона и Ана Майсел.

— Майсел? Това ми звучи като еврейско име.

— Така е.

— Ти не ми приличаш на евреин.

Останах с чувството, че трябва да благодаря за комплимента. Вместо това казах:

— Вие ли сте пани Будек?

— Не. Аз съм сестрата на Владис, Бланша Пшедмешче.

Ситуацията придоби сюрреалистични измерения. Бях чувал за тази жена от дядо и баба. Легендата гласеше, че е прекарала цялата война, като се е чукала едновременно с един нацист и със съпруга на една жена, свързана с еврейската съпротива, така че схемата на брат й е работела единствено благодарение на нея.

Тя ми каза нещо, което не разбрах.

— Моля? — казах аз.

— Имам много добри познати в полицията — повтори тя по-бавно.

— Защо ви е полицията?

— Не знам. Нали си американец.

Това беше добър отговор.

— Може ли да вляза? — попитах аз.

— Защо?

— Искам да ви задам няколко въпроса за брат ви — отговорих аз. — Ако не ви харесат, можете да се обадите, на когото искате.

Тя помисли малко. Омразата към евреите сигурно има праисторически корени, но самотата е още по-стара — още от времето на амебата.

— Добре — каза тя накрая. — Но няма да те черпя с нищо. И не искам да пипаш нищо.

 

 

Апартаментът се оказа запуснат, но подреден — с квадратни мебели от шейсетте и телевизор с издут екран. Имаше малки масички, на които бяха подредени фотографии в рамки.

На едната се виждаха двама младежи пред каменна стена, покрита с бръшлян: жена, която можеше да е жената срещу мен, и намръщен мъж с черна коса.

— Това той ли е? — попитах аз.

— Не. Това е съпругът ми. Той загина при нашествието на германците.

Тя си послужи с няколко жеста, за да ми обясни причината за смъртта на мъжа си: той служел в артилерията, теглена от коне, а германците използвали самолети срещу тях.

— Ето това е Владис — посочи ми тя.

На снимката се виждаше наперен рус мъж, който караше ски на планински склон и се смееше срещу слънцето, оголил едрите си предни зъби.

— Беше красив мъж — добави тя.

Каза го така, все едно ме предизвикваше да й противореча.

— „Беше“? Не е ли жив?

— Умря през четирийсет и четвърта.

— През четирийсет и четвърта?

— Да.

— Какво стана?

Тя се усмихна горчиво.

— Евреите го убиха. Влязоха през прозореца. Носеха пушки.

Отне ми известно време да разбера какво ми каза след това. Евреите, за които говореше, явно я бяха завързали в кухнята и бяха застреляли брат й в дневната — точно до мястото, където стоях в момента. Бяха използвали възглавница, за да не ги чуят.

— Но полицията вече идваше насам — добави тя. — Хванаха ги на вратата.

— Ау! — казах аз.

Значи някой ме беше изпреварил. Доста отдавна.

— Бяха момче и момиче — каза ми тя. — Младежи.

— Моля? — казах аз.

Тя повтори това, което беше казала.

— Сериозно? — казах аз.

— Какво значи това? — попита ме тя.

Прилоша ми. Седнах на дивана, за да не ми проличи и тя да ме изгони.

Трябваше ми още информация.

— Как изглеждаха? — попитах аз.

Тя сви рамене.

— Като евреи.

Реших да пробвам нещо друго:

— Защо полицията вече идваше насам?

— Как така?

Тя седна на ръба на креслото с изправен гръб, все едно беше готова да се хвърли към телефона в случай на нужда.

— Как са разбрали в полицията, че ще стане нещо?

— Не знам. Владис вече им се беше обадил.

— Преди момчето и момичето да дойдат? — попитах аз.

— Да.

— А той откъде е знаел, че ще дойдат?

— Нямам представа. Сигурно ги е чул. Беше отдавна.

— Не помниш ли?

— Не. Не помня.

— Двама евреи са влезли през прозореца и са те завързали, а ти не помниш как брат ти е разбрал, че ще дойдат?

— Не.

— Дали не е било, защото вие с брат ти сте взели пари от тях, като сте ги излъгали, че ще спасите роднините им?

Тя застина.

— Защо ми задаваш такива въпроси?

— Защото искам да разбера какво е станало.

— От къде на къде ще говоря за това с теб?

Помислих малко, преди да отговоря.

— Защото двамата сме единствените останали на Земята хора, за които това има значение, а като те гледам, едва ли ще си жива много дълго.

Тя ми каза нещо в смисъл да си затварям устата.

— Просто ми кажи какво стана — продължих аз. — Моля те.

Лицето й беше почервеняло.

— Продавахме на евреите надежда — каза ми тя. — Господ ми е свидетел, че можеха да си позволят цената.

— Спасихте ли изобщо някои от тях?

— По време на войната беше невъзможно да се спасят евреи. Дори да искахме.

— А когато разбираха какво правите, организирахте да ги убият?

Тя се извърна, когато казах това.

— Махай се — каза тя.

— Защо ги мразехте толкова много? — попитах аз.

— Защото контролираха цялата страна — отговори тя. — Точно както контролират Америка. Махай се от къщата ми.

— Ще се махна — отвърнах аз. — Ако ми кажеш имената на момчето и момичето.

— Не ги знам! — каза тя. — Махай се!

Изправих се. Нямаше как да бъда по-сигурен.

Отидох до вратата. Когато я отворих, в къщата нахлу леден вятър.

— Чакай — спря ме тя. — Повтори ми как се казваха дядо ти и баба ти.

Обърнах се и казах:

— Не, няма. Просто се питам защо са те оставили жива.

Тя ме изгледа продължително, преди да отговори.

— И аз винаги съм се питала същото.

Тръгнах си и затворих вратата след себе си.

 

 

И така, аз реших следното:

Нямаше да убивам жени (което беше очевидно), но освен това нямаше да убивам и хора, които бяха направили нещо лошо само в миналото. Щях да убивам единствено хора, които продължаваха да представляват заплаха. Нямаше как да разбера защо дядо и баба са оставили Бланша Пшедмешче жива, но тя беше жена, а убийството на брат й е било достатъчно, за да прекратят операцията си. Явно това беше причината.

Междувременно, ако Дейвид Локано искаше да ми възлага убийства на убийци, чиято смърт щеше да направи този свят по-добро място, щях да проверявам информацията, получена от него, а след това щях да се чувствам свободен — дори длъжен — да ги издирвам и да ги убивам.

Нито веднъж не се замислих, че ако дядо и баба одобряваха този начин на живот, сигурно нямаше да ми говорят толкова за мир и толерантност, а сами щяха да ми разкажат за мисията си да убият Будек. Нямаше нужда да мисля за такива неща. Все пак самата съдба ми беше казала какво да правя.

Ех, младост. Младостта е като хероин, който сте изпушили, вместо да го шмъркате. Свършва толкова бързо, че направо не е за вярване как продължавате да плащате за това и досега.