Майкъл Бонд
Мечето Падингтън (8)

Осма глава
Абракадабра

— Ааах! — ахна Падингтън. — Настина ли е за мен?

И лакомо впи очи в тортата. Беше наистина великолепна. Госпожа Бърд бе надминала себе си. Беше я украсила със захарна глазура, а блатовете бяха слепени с пълнеж от сметана и портокалов мармалад. Отгоре бе сложена една свещичка, а надписът гласеше: „За Падингтън с най-добри пожелания за рождения му ден. От всички нас“.

Именно госпожа Бърд предложи да организират тържество за рождения му ден. Бяха минали два месеца, откакто Падингтън бе дошъл да живее при тях. Никой — дори самият Падингтън — не знаеше на колко е години, затова решиха да започнат на чисто. И да празнуват първия му рожден ден. Падингтън смяташе, че е добро попадение — особено когато научи, че мечките имат по два рождени дни в годината: един през лятото и един през зимата.

— Като кралицата — обясни госпожа Бърд. — Имаш основания да се чувстваш изключително важен.

Падингтън веднага се почувства изключително важен. Дори на мига изтича при господин Грубер, за да му съобщи добрата новина. Господин Грубер изглеждаше много впечатлен и се зарадва, когато Падингтън го покани на рождения си ден.

— Не ме канят особено често, господин Браун — каза той. — Чак не помня кога съм излизал за последно. С нетърпение ще чакам тържеството.

Той не каза нищо повече, но на следващия ден пред дома на семейство Браун спря товарна кола и от нея свалиха тайнствен вързоп, изпратен от всички продавачи на пазара.

— Мече, родено с късмет! — възкликна госпожа Браун, когато отвориха вързопа и отвътре се показа чисто нова пазарска кошница. Беше много хубава, с колелца и звънче от едната страна, за да може Падингтън да предупреждава минувачите.

— Направо не знам откъде да започна — каза Падингтън и се почеса по главата. После внимателно остави кошницата при другите подаръци. — Доста благодарствени писма ще има да пиша.

— Може би е по-добре да ги оставиш за утре — припряно го посъветва госпожа Браун.

Винаги, когато пишеше писма, Падингтън успяваше да разлее повече мастило по себе си, отколкото върху хартията, а след снощната баня изглеждаше извънредно чистичък. Грехота беше такава хубост да отиде на вятъра.

Падингтън се разочарова.

— Дали пък да не помогна на госпожа Бърд в кухнята? — попита обнадеждено той.

— С радост мога да съобщя, че приключих — каза госпожа Бърд, която тъкмо излизаше от кухнята. — Но ако искаш, можеш да оближеш лъжицата.

Тя пазеше горчиви спомени за други подобни случаи, когато Падингтън й беше помагал в кухнята.

— Само не се увличай — предупреди го тя, — защото няма да ти остане място за това.

Именно тогава Падингтън за първи път видя тортата. Очите му, които и без това бяха кръгли и големи, така се закръглиха и уголемиха, че дори госпожа Бърд се изчерви от гордост.

— Специалните поводи трябва да се отбелязват със специални сладкиши — каза тя и побърза да се отдалечи към дневната.

Целия ден гонеха Падингтън от стая в стая, за да завършат подготовката за празненството. Госпожа Браун усърдно чистеше. Госпожа Бърд усърдно трополеше в кухнята. Джонатан и Джуди усърдно украсяваха къщата. Всички си имаха работа — освен Падингтън.

— Нали уж беше моят рожден ден — мърмореше той, когато за пети път го изгониха в дневната, защото прекатури поредната кутия и куп стъклени топчета се разхвърчаха на пода в кухнята.

— Така е, миличък — отвърна притеснено госпожа Браун. — Просто твоят час ще настъпи малко по-късно.

Вече започваше да съжалява, че му е казала за втория рожден ден на мечките, защото Падингтън отсега се тревожеше кога се пада следващият му рожден ден.

— Седни да гледаш през прозореца кога ще дойде пощальонът — предложи тя и го вдигна на перваза, но Падингтън не изглеждаше въодушевен. — Или отиди да си упражняваш фокусите за довечера.

Освен многобройните други подаръци Падингтън бе получил фокуснически комплект от господин и госпожа Браун. Беше много скъп и го бяха купили в „Баркридж“. Имаше специална масичка, голяма вълшебна кутия, в която предметите изчезваха, ако спазваш точно инструкциите, вълшебна пръчица и няколко колоди карти. Падингтън изсипа всичко на пода и седна по средата, за да прочете книжката с указанията.

Залиса се за дълго, като разглеждаше картинките и чертежите и четеше всичко по два пъти, за да е сигурен, че го е разбрал правилно. От време на време разсеяно бъркаше с лапа в буркана с мармалад, но после си спомни, че има рожден ден и предстои обилен следобеден чай, затова се изправи и остави буркана на фокусническата масичка, преди да продължи с четенето.

Първата глава се казваше „Заклинания“. В нея се описваше как точно се размахва вълшебната пръчица и как се произнася „абракадабра“. Падингтън се изправи, стиснал книжката под мишница, а с другата лапа размаха вълшебната пръчица. Опита и едно „абракадабра“, след което се огледа. Всичко изглеждаше постарому и той тъкмо се канеше да опита отново, когато спря поразен и очите му се ококориха като палачинки. Бурканът с мармалад, който преди малко бе оставил на масичката, беше изчезнал!

Той бързо запрелиства страниците. Не пишеше нищо за изчезнал мармалад. Още по-лошо… не пишеше как да се появи отново! Падингтън реши, че това заклинание е особено силно, щом цял буркан може да изчезне яко дим.

Канеше се да изтича долу, за да каже на останалите, но размисли. Можеше да се окаже чудесен фокус за вечерта, особено ако успееше да убеди госпожа Бърд да му даде друг буркан. Той слезе в кухнята и размаха пръчицата към госпожа Бърд просто така, за всеки случай.

— Ще ти дам аз едно „абракадабра“ — скара му се тя и го избута през вратата. — И внимавай с тази пръчица да не извадиш очите на някого!

Падингтън се върна в дневната и опита да каже заклинанието отзад напред. Нищо не се случи и той започна да чете следващата глава, озаглавена „Загадката на изчезващото яйце“.

— Не знаех, че ти трябва специална книжка за това — отбеляза госпожа Браун, докато обядваха, а Падингтън им разказваше какво е научил. — Край теб храната направо изчезва, но това си е твоя работа.

— Нищо — обади се господин Браун. — Стига да не разрежеш някого на две, аз не възразявам. Само се пошегувах! — побърза да добави той, защото Падингтън въпросително го изгледа.

Въпреки това веднага щом стана от масата, господин Браун изтича на двора и заключи бараката с инструментите. От Падингтън можеше да се очаква всичко.

В случая обаче нямаше основания за тревога, защото Падингтън го бяха налегнали други грижи. На чай се беше събрало цялото семейство заедно с господин Грубер. Дойдоха още няколко души, а накрая се появи и съседът на семейство Браун, господин Къри, който изобщо не беше добре дошъл.

— Мъкне се само защото има безплатен чай — каза госпожа Бърд. — Направо отвратително — да дойде да събира трохите от трапезата на невинно мече! Дори не беше поканен!

— Доста бързо трябва да пипа, ако иска да събира трохите след Падингтън — засмя се господин Браун. — Ала наистина е много нагло от негова страна, особено след някои неща, които е казвал в миналото. Дори не си направи труда да му честити рождения ден!

Господин Къри си беше спечелил лошо име в квартала, защото беше подлец и си пъхаше носа в чуждите работи. Беше сприхав и вечно се оплакваше и за най-дребното нещо, предизвикало неодобрението му. В миналото повод за недоволството му често ставаше Падингтън и точно затова семейство Браун не го бяха поканили на тържеството.

Днес обаче дори господин Къри не намери от какво да се оплаче. Като се започне от тортата и се стигне до последния сандвич с мармалад, всички се съгласиха, че това е най-разкошното празненство, на което са присъствали. Падингтън така преяде, че едва събра сили да духне свещичката. Накрая обаче успя, и то без да си опърли мустаците! Всички започнаха да ръкопляскат и да му честитят рождения ден. Поздрави го дори господин Къри.

— А сега — каза господин Браун, когато врявата поутихна, — бихте ли си преместили столовете, моля? Мисля, че Падингтън ни е приготвил изненада.

Всички се защураха да преместят столовете в единия край на стаята, а Падингтън изчезна в дневната и се върна с фокусническите си принадлежности. Позабави се малко, докато постави масичката и нагласи вълшебната кутия, но накрая всичко беше готово. Изгасиха осветлението, с изключение на една лампа, и Падингтън призова за тишина, стиснал вълшебната пръчица.

— Дами и господа — започна той и отвори книжката за последна проверка, — следващият фокус е направо невъзможен!

— Какъв следващ фокус, още нищо не си показал! — изсумтя господин Къри.

Падингтън продължи, без да му обръща внимание, и отвори нова страница.

— За него обаче ще ми е необходимо едно яйце!

— Господ да ни пази! — промълви госпожа Бърд на път за кухнята. — Усещам, че ще се случи нещо ужасно.

Падингтън сложи яйцето в средата на масичката и го покри с копринено шалче. Промърмори няколко пъти „абракадабра“ и чукна отгоре с пръчицата.

Господин и госпожа Браун се спогледаха. И двамата мислеха за горкия си килим.

— Воала! — извика Падингтън и дръпна шалчето.

За всеобща изненада яйцето беше изчезнало!

— Естествено — надвика ръкоплясканията господин Къри с вид на познавач, — ловка ти е лапата… За мече не е лошо. Никак не е лошо… А сега го върни!

Изключително доволен от себе си, Падингтън се поклони и затършува в тайното чекмедже на масичката. За своя огромна изненада напипа нещо доста по-едро. Не беше яйце… а буркан с мармалад! Същият, който сутринта беше изчезнал! Той извади буркана и публиката избухна в още по-гръмки ръкопляскания.

— Великолепно! — извика господин Къри и се удари по коляното. — Заблуди ни, че ще извади яйце, а през цялото време е държал буркан с мармалад. Чудесно, направо чудесно!

Падингтън беше поруменял от небивалия успех.

— А сега… — продължи той и отвори нова страница: — Нещо ще изчезне!

Взе вазата с най-красивите цветя на госпожа Браун и я остави на масата в трапезарията до вълшебната кутия. Изпълваше го известно безпокойство за този фокус, защото не му остана време да се упражни както трябва и съвсем не беше сигурен как работи кутията. Дори не знаеше къде да сложи цветята, за да изчезнат.

Отвори вратичката от задната страна на кутията, скри се вътре и внезапно подаде глава.

— Няма да се бавя — каза Падингтън и отново изчезна.

Всички седяха и чакаха. След малко господин Къри наруши мълчанието:

— Малко бавничък ми се вижда този фокус.

— Дано Падингтън е добре — каза госпожа Браун. — Умълча се нещо.

— Не е стигнал далеч — реши господин Къри. — Хайде да почукаме.

Той отиде, почука силно и долепи ухо до кутията.

— Някой вика — съобщи той. — Прилича на Падингтън. Ще опитам още веднъж.

Той вдигна кутията, раздруса я и отвътре се чу силно тупване.

— Мисля, че се е заключил — каза господин Грубер. Той също почука по кутията и извика: — Добре ли сте, господин Браун?

— Не! — долетя приглушен гласец. — Вътре е тъмно и не мога да прочета книжката с указанията.

— Много добър номер — каза господин Къри и си взе няколко бисквити. Най-после бяха измъкнали Падингтън с помощта на джобно ножче. — Изчезващо мече! Крайно необикновено. Само не разбрах за какво бяха цветята.

Падингтън подозрително го изгледа, но господин Къри беше прекалено зает с бисквитите.

— За следващия фокус ще ми е нужен часовник — каза той.

— Сигурен ли си? — притеснено попита господин Браун. — Не може ли нещо друго?

Падингтън отвори книжката.

— Тук изрично пише часовник — твърдо настоя той.

Господин Браун бързо спусна ръкавите на сакото си, за да скрие лявата си ръка. За нещастие господин Къри, който заради безплатния чай беше изпаднал в необичайно добро настроение, предложи своя. Падингтън признателно го взе и го постави на масичката.

— Страхотен номер — обеща той и извади от кутията сребърно чукче.

Покри часовника с шалчето и го халоса няколко пъти.

Лицето на господин Къри замръзна.

— Надявам се, че знаеш какви ги вършиш, меченце! — извика той.

Падингтън изглеждаше притеснен. Току-що беше обърнал страницата и беше прочел зловещото предупреждение: „За този фокус ви е необходим още един часовник“. Той припряно дръпна шалчето. По масата се търкулнаха няколко бурмички и парчета счупено стъкло.

Господин Къри нададе яростен вой.

— Май забравих да кажа „абракадабра“ — заекна Падингтън.

— „Абракадабра“! — изрева господин Къри, който щеше да се пръсне от яд. Той вдигна часовника — или каквото беше останало от него. — „Абракадабра“! Имам го от двайсет години, а ти го направи на сол! Някой ще ми плати солено обезщетение!

Господин Грубер затъкна увеличително стъкло в окото си и внимателно огледа часовника.

— Нищо подобно — рече той и на мига избави Падингтън: — Преди половин година си купихте този часовник от магазина ми за три лири! Как не ви е срам да лъжете горкото мече!

— Глупости! — отрече господин Къри с пяна на уста. Той се стовари на стола на Падингтън. — Глупости! Ще ви дам аз на вас… — но гласът му внезапно замря, а на лицето му се изписа странно изражение. — Седнал съм върху нещо — изпищя той. — Мокро и лепкаво!

— Божичко! — възкликна Падингтън. — Изчезналото яйце! Явно пак се е появило.

Господин Къри стана морав като патладжан.

— Никога не са ме обиждали така! Никога! — извика той и тръгна да си върви, но на вратата спря и обвинително размаха пръст: — За последен път идвам на твой рожден ден!

— Стига, Хенри, не е прилично да се смееш — скастри го госпожа Браун, когато вратата се затвори.

Господин Браун героично се опитваше да престане.

— Не мога… — отвърна той и отново избухна в смях. — Просто не мога!

— Видяхте ли лицето му, когато взеха да се търкалят бурмичките? — попита господин Грубер, който също се бе смял до сълзи.

— Както и да е — настоя госпожа Браун, когато смехът утихна. — Може би следващия път наистина трябва да опиташ нещо не толкова опасно, Падингтън.

— Какво ще кажете за фокуса, за който ми разправяхте, господин Браун? — сети се господин Грубер. — Онзи със скъсаната карта, която изваждате от нечие ухо?

— Добре, това звучи кротко и приятно — съгласи се госпожа Браун. — Хайде да го видим.

— Не искате ли да повторим фокуса с изчезването? — попита с надежда Падингтън.

— Определено не, миличък — каза госпожа Браун.

— Добре тогава — отвърна Падингтън и започна да тършува в кутията, — макар че не е лесно да се правят фокуси с карти, когато вместо ръце имаш лапи… Какво пък, ще опитам.

Той подаде тестето на господин Грубер, който тържествено извади една карта от средата и я запомни, преди да му я върне. Падингтън размаха вълшебната пръчица над колодата и също извади една карта. Беше седмица пика.

— Тази ли е? — попита той господин Грубер.

Господин Грубер изтри очилата си и погледна.

— Знаете ли, май наистина беше седмица пика! — възкликна той.

— Обзалагам се, че всички карти са еднакви — прошепна господин Браун на жена си.

— Шшт! — прекъсна го тя. — Според мен се справя много добре.

— Сега идва трудната част — обяви Падингтън и скъса картата. — Не съм много сигурен как се прави.

Той прибра парчетата под шалчето и го докосна няколко пъти с пръчицата.

— Ау! — възкликна господин Грубер и се почеса по главата. — Нещо ми изпука в ухото! Нещо твърдо и студено…

Той си бръкна в ухото.

— Виж ти! Ами че това е… това е златен суверен! — и господин Грубер показа на всички лъскавата монета. — Моят подарък за рождения ден на Падингтън! Как ли е попаднала там?

— Ооо! — гордо взе да я разглежда Падингтън. — Изобщо не го очаквах. Много ви благодаря, господин Грубер!

— Е, подаръкът е съвсем скромен, господин Браун — каза господин Грубер. — Но много ми допадат сутрешните ни разговори. Нямам търпение да продължим с приказките и… ъъ… — Той се прокашля: — Убеден съм, че го казвам от името на всички… всички се надяваме да празнуваме рождените ви дни още дълги години!

А когато единодушният хор заглъхна, господин Браун се изправи и погледна към стенния часовник.

— Отдавна е време за лягане, особено за теб, Падингтън. Затова предлагам всички да си изчезнем по къщите!

Докато стоеше на вратата и махаше за довиждане, Падингтън промърмори:

— Ех, да можеше сега да ме види леля Луси! Щеше страшно да се зарадва.

— Трябва да й пишеш, за да й разкажеш всичко — каза госпожа Браун и го хвана за лапата. А после побърза да добави: — Утре сутрин, разбира се. Не забравяй, че сме ти сменили чаршафите.

— Да, утре сутрин — съгласи се Падингтън. — Ако седна да пиша сега, сигурно ще изцапам с мастило чаршафите или кой знае какво ще стане. Все нещо ми се случва.

— Знаеш ли, Хенри — каза госпожа Браун, докато гледаха как Падингтън се качва по стълбите. Изглеждаше доста лепкав и съвсем сънлив. — Толкова е хубаво да има мече в къщата.