Майкъл Бонд
Мечето Падингтън (6)

Шеста глава
На театър

Всички в семейство Браун бяха много развълнувани. Някой беше дал на господин Браун билети за театър, и то в самостоятелна ложа. Щеше да има премиера на нова постановка, а в главната роля играеше световноизвестният актьор сър Сиърли Блум. Вълнението обхвана дори Падингтън. Той на няколко пъти посети приятеля си господин Грубер, за да му обясни какво е това театър. Според господин Грубер Падингтън имаше голям късмет, че ще гледа премиерата на нова пиеса.

— Ще присъстват най-различни известни личности — каза той. — Надали много мечета имат такава златна възможност. Това се случва веднъж в живота.

Господин Грубер зае на Падингтън няколко оръфани книги за театъра. Падингтън четеше бавно, но имаше много картинки, а на едно място трябваше само да обърне страницата и отвътре изскачаше голям картонен макет на театрална сцена. Падингтън реши, че когато порасне, иска да стане актьор. Започна често да застава на тоалетката и да репетира различни пози пред огледалото, както беше виждал в книгите.

Госпожа Браун имаше собствено мнение по въпроса.

— Надявам се пиесата да е хубава — каза тя на госпожа Бърд. — Нали знаете как се вживява Падингтън… Приема всичко много навътре.

— Е — отвърна госпожа Бърд, — аз лично ще си остана вкъщи и най-сетне на спокойствие ще слушам радио. Но за Падингтън това ще е истинско преживяване, а знаете колко обича новите преживявания. Пък и напоследък не е правил бели.

— Така е — призна госпожа Браун. — Точно от това ме е страх!

Както се оказа впоследствие, не за пиесата трябваше да се тревожи госпожа Браун. По целия път към театъра Падингтън беше необичайно мълчалив. Той за пръв път излизаше по тъмно и за пръв път в живота си виждаше светлините на нощен Лондон. Господин Браун му показваше всички забележителности, покрай които минаваха с колата, и семейство Браун влезе в театъра в много приповдигнато настроение.

Падингтън с удоволствие установи, че всичко е точно както му го беше описал господин Грубер — даже портиерът, който им отвори вратата и им отдаде чест, докато влизаха във фоайето.

Падингтън също отдаде чест и веднага започна да души обстановката. Всичко беше боядисано в червено и златно, а целият театър излъчваше някаква хубава, топла и задушевна миризма. На гардероба възникна малка разправия, когато разбра, че трябва да плати, за да си остави палтото и куфара. Жената зад преградата доста се озлоби, когато Падингтън поиска на мига да си вземе нещата.

Тя продължаваше да се възмущава на висок глас, когато разпоредителната ги поведе по малък коридор към местата им. На входа на ложата жената спря.

— Ще искате ли програма, господине? — попита тя.

— Да, ако обичате — отвърна Падингтън и взе пет. — Много ви благодаря.

— И кафе през антракта?

— О, да, непременно — съгласи се Падингтън с блеснали очи.

Стори му се много мило от страна на театъра. Опита се да мине, но разпоредителката му препречи пътя.

— Седем лири и петдесет пенса — каза тя. — По една лира за програмите и по петдесет пенса за кафето.

Падингтън я изгледа, сякаш не вярваше на ушите си.

— Седем лири и петдесет пенса? — повтори той. — Седем и петдесет?

— Всичко е наред, Падингтън — прекъсна го господин Браун, който даваше мило и драго, за да избегне нов скандал. — Аз черпя. Ти влизай и се настанявай.

Падингтън светкавично се подчини, но гледаше доста особено разпоредителката, докато тя му нагласяваше няколко възглавници на първия ред. Въпреки това му стана приятно, че го е сложила да седне на едно от местата най-близо до сцената. Вече беше изпратил картичка на леля Луси с внимателно прерисуван план на театъра, който беше намерил в една от книгите на господин Грубер, а в единия ъгъл с кръстче бе отбелязал къде ще седи, и бе написал „мястуту ми“.

Театърът беше доста пълен и Падингтън махаше на хората на партера. За огромно смущение на госпожа Браун някои от тях взеха да го сочат и му махаха в отговор.

— Определено бих се радвала да не се сприятелява толкова лесно — прошепна тя на господин Браун.

— Не искаш ли да си съблечеш палтото, Падингтън? — попита господин Браун. — Навън ще ти е студено, когато излезем.

Падингтън се покатери на стола и се изправи в цял ръст.

— Може и да го махна — каза той. — Взе да ми става топло.

Джуди му помогна да се съблече.

— Внимавай! — извика внезапно Падингтън, когато тя остави палтото на парапета. — Вътре ми е сандвичът с мармалад!

Уви, вече беше твърде късно. Падингтън гузно се огледа.

— Гръм да ме удари! — възкликна Джонатан. — Сигурно е цапнал някого по главата!

Той се наведе и надникна през парапета.

— Ами да, паднал е право на главата на онзи плешив господин. Здравата се е ядосал.

— Ох, Падингтън! — въздъхна госпожа Браун и отчаяно го изгледа. — Наистина ли трябваше да носиш сандвичи с мармалад в театъра?

— Няма страшно! — опита се да я ободри Падингтън. — В другия джоб имам още няколко, само кажете. Боя се обаче, че малко са се посплескали, защото седнах върху тях в колата.

— Май чувам разправия на партера — обади се господин Браун и проточи врат, за да погледне. — Някакъв мъж ми размаха юмрук. Какви бяха тези приказки за мармалад и сандвичи?

Понякога господин Браун не схващаше много бързо.

— Нищо, скъпи — побърза да го успокои госпожа Браун.

Тя реши да не раздухва случая. В дългосрочен план така беше много по-лесно.

През това време Падингтън водеше тежка вътрешна борба заради един бинокъл. Току-що бе забелязал пред себе си някаква кутия, на която пишеше: ТЕАТРАЛЕН БИНОКЪЛ. ДВАЙСЕТ ПЕНСА. След дълго мислене отвори куфара си и от някакво тайно отделение измъкна двайсет пенса.

— За нищо не става — съобщи след малко той, като оглеждаше публиката през бинокъла. — Всички приличат на джуджета.

— Защото го държиш наопаки, глупчо! — обясни Джонатан.

— Пак за нищо не става — повтори Падингтън, след като обърна бинокъла. — Изобщо нямаше да си го купувам, ако знаех какво представлява. От друга страна — продължи замислено той, — все може да послужи за нещо.

Тъкмо тогава увертюрата свърши и завесата се вдигна. На сцената видяха гостната на голямо имение, а сър Сиърли Блум, който бе в ролята на провинциален земевладелец, сновеше напред-назад из стаята. Залата избухна в ръкопляскания.

— Не можеш да вземеш бинокъла вкъщи — прошепна Джуди. — Трябва да го върнеш в кутията, когато представлението свърши.

— Какво? — изрева Падингтън. От тъмнината зашъткаха, а сър Сиърли Блум спря и многозначително погледна към ложата на семейство Браун. — Да не искаш да кажеш… — започна Падингтън и млъкна, защото нямаше думи. — Двайсет пенса — промълви горчиво той. — Цели две кифлички!

А после насочи вниманието си към сцената и сър Сиърли Блум.

Сър Сиърли Блум изглеждаше доста кисел. Той не обичаше премиери, а вечерта бе започнала доста зле. Имаше някакво лошо предчувствие. Предпочиташе да играе добрия герой, на чиято страна бяха симпатиите на публиката, а в тази пиеса бе в ролята на злодея. При това беше първо представление и някои реплики му се губеха. На всичко отгоре, когато пристигна в театъра, се разбра, че суфльорът е изчезнал и няма кой да го замести. А сякаш това не беше достатъчно, от партера се чу някаква дандания точно преди да вдигнат завесата. Заради сандвич с мармалад, така каза управителят. Пълни безсмислици, разбира се, но все пак беше обезпокоително. И за капак шумната групичка в ложата. Сър Сиърли Блум мъчително въздъхна. Очертаваше се тежка вечер.

Сър Сиърли Блум може и да не влагаше душа в пиесата, но Падингтън се увлече телом и духом. Скоро напълно забрави за двайсетте пенса и насочи цялото си внимание към събитията на сцената. Почти веднага реши, че изобщо не харесва сър Сиърли Блум, и безпощадно се втренчи в него през бинокъла. Следеше всяка негова стъпка и в края на първо действие, когато сър Сиърли Блум в ролята на коравосърдечен баща изхвърли дъщеря си на улицата без пукната пара, Падингтън скочи на стола и с негодувание размаха програмата.

Падингтън в много отношения бе необикновено мече и имаше силно развито чувство за справедливост. Когато завесата се спусна, той решително остави бинокъла на парапета и скочи на земята.

— Харесва ли ти, Падингтън? — поинтересува се господин Браун.

— Много е интересно — отвърна Падингтън.

Нещо в гласа му стресна госпожа Браун и тя остро го изгледа. Вече започваше да разпознава тона му и това я притесняваше.

— Къде отиваш, миличък? — попита тя, щом Падингтън тръгна да излиза от ложата.

— Само ще се поразходя — неопределено рече Падингтън.

— Добре, но не се бави — извика тя, макар че вратата вече се затваряше. — Да не пропуснеш второто действие!

— Не се втелявай, Мери — прекъсна я господин Браун. — Сигурно просто иска да се поразтъпче, нещо от този род. Вероятно ще отскочи до гардероба.

Ала Падингтън изобщо не отиваше към гардероба. Напротив, беше се запътил към една врата, която водеше зад кулисите, а на нея пишеше: СЛУЖЕБЕН ВХОД. САМО ЗА АКТЬОРИ. Падингтън натисна бравата, шмугна се през вратата и попадна в друг свят. Съвсем различен! Нямаше ги червените плюшени седалки, всичко бе просто и голо. От тавана висяха десетки въжета, на стените бяха подпрени декори и всички ужасно бързаха. При нормални обстоятелства Падингтън силно би се заинтригувал от всичко това, но сега на лицето му бе изписано целеустремено изражение.

Накрая видя някакъв мъж, надвесен над картонен пейзаж, и го потупа по рамото:

— Извинете, знаете ли къде е онзи мъж?

— Мъж ли? — попита сценичният работник, без да прекъсва заниманието си. — Кой мъж?

— Онзи мъж — търпеливо повтори Падингтън. — Лошият.

— Ааа, сър Сиърли — сети се работникът и посочи дълъг коридор. — Там е, в гримьорната си. Но по-добре не го безпокойте, днес хич не е в настроение — каза мъжът и най-сетне вдигна глава. — Хей, стой! Не може да влизаш тук! Кой те пусна?

Дори да го беше чул, Падингтън бе твърде далеч, за да му отговори. Вече бе преполовил коридора и внимателно оглеждаше вратите. Позна тази, която търсеше, по голямата златна звезда и името СЪР СИЪРЛИ БЛУМ, изписано с мастити златни букви. Падингтън си пое дълбоко дъх и почука. Никой не отговори и той почука още веднъж. Отново нямаше отговор и Падингтън мнооого предпазливо бутна вратата с лапа.

— Махай се — избумтя гръмовен глас. — Не искам да виждам никого.

Падингтън надникна в гримьорната. Сър Сиърли Блум се беше излегнал на дълъг диван. Изглеждаше изтощен и сърдит. Той отвори едното си око и се взря в Падингтън.

— Не давам автографи — изсумтя той.

— Не искам автограф — отвърна Падингтън и втренчено го изгледа. — Нямаше да ви искам автографа дори да събирах автографи, а аз, представете си, не събирам автографи!

Сър Сиърли изненадано седна на дивана.

— Как така не искаш автограф? Всички само това искат!

— Аз не съм всички — каза Падингтън — и не искам автограф. Искам веднага да приберете дъщеря си вкъщи!

На последните думи едва не се задави. Сър Сиърли внезапно му се стори два пъти по-висок, отколкото на сцената, и по всичко личеше, че се кани всеки миг да избухне. Големият актьор се хвана за челото.

— Искаш да прибера дъщеря си вкъщи? — попита накрая той.

— Точно така — отговори твърдо Падингтън. — А ако не я приберете, сигурен съм, че може да дойде да живее при господин и госпожа Браун.

Сър Сиърли Блум разсеяно прокара ръка през косата си и после се ощипа.

— Господин и госпожа Браун — повтори замаяно той.

Очите му диво шареха из стаята и изведнъж големият актьор се стрелна към вратата.

— Сара! — извика неистово той. — Ела веднага! Сара!

После заотстъпва на безопасно място зад дивана, който го делеше от Падингтън.

— Не се приближавай, мечко! — извика драматично той и присви очи, за да огледа по-добре Падингтън, защото недовиждаше. — Ти си мечка, нали?

— Точно така — каза Падингтън. — От Тъмно Перу.

Сър Сиърли огледа вълнената му шапка.

— Хубаво — започна да увърта той, за да печели време, — но що за наглост да влизаш в гримьорната ми със зелена шапка? Не знаеш ли, че зеленото носи много лош късмет в театъра? Веднага я свали!

— Не съм аз виновен — оправда се Падингтън. — Аз исках моята си шапка — и той тъкмо започна да обяснява за шапките, когато вратата се отвори и в стаята влетя въпросната Сара.

Падингтън веднага я позна — беше дъщерята на сър Сиърли от пиесата.

— Не се притеснявайте — успокои я той. — Дойдох да ви спася.

— За какво сте дошли? — Жената изглеждаше искрено изненадана.

— Сара! — обади се сър Сиърли иззад дивана. — Сара, защити ме от това… това лудо мече!

— Не съм луд — възмути се Падингтън.

— Тогава бъдете така любезен да обясните какво правите в гримьорната ми — прогърмя гласът на големия актьор.

Падингтън въздъхна. Понякога хората много бавно проумяваха някои неща. Той търпеливо се зае да обяснява, а когато свърши, дамата, която наричаха Сара, внезапно избухна в смях.

— Радвам се, че ти е смешно — рече сър Сиърли.

— Но, скъпи, не разбираш ли? — отвърна тя. — Това е голям комплимент. Падингтън наистина вярва, че си ме изхвърлил на улицата без пукната пара. Това показва какъв голям актьор си!

Сър Сиърли се замисли.

— Хмм — изсумтя намусено той. — Всъщност разбираемо е да се обърка. Изглежда доста интелигентно мече, така като го гледам.

Падингтън гледаше ту единия, ту другия.

— Значи… значи през цялото време сте се престрували? — заекна той.

Жената се наведе и го хвана за лапата.

— Разбира се, миличък. Но беше много мило да дойдеш да ме спасяваш. Никога няма да го забравя.

— Наистина бих ви спасил, ако искате — каза той.

Сър Сиърли се прокашля.

— Интересуваш ли се от театър, меченце?

— Да, много! — отвърна Падингтън. — Само не ми харесва, че за всичко трябва да се плаща толкова много. Искам, като порасна, да стана актьор.

Сара внезапно скочи на крака и погледна Падингтън.

— Сиърли, скъпи! — възкликна тя. — Хрумна ми нещо!

Тя зашушука на ухото на сър Сиърли и той също изгледа Падингтън.

— Малко необичайно ми се вижда — каза замислено актьорът, — но пък си струва да се опита. Да, определено си струва да се опита!

Отвън в залата антрактът беше към края си и семейство Браун все повече се притесняваха.

— Боже — мърмореше госпожа Браун, — къде се е дянал?

— Ако не побърза — каза господин Браун, — ще изпусне началото на второ действие.

В този миг на вратата се почука и разпоредителят му подаде някаква бележка.

— Един млад господин… едно мече… ме помоли да ви предам това. Каза, че е спешно.

— Ъъ… благодаря — отвърна господин Браун и отвори бележката.

— Какво пише? — тревожно попита госпожа Браун. — Добре ли е?

Господин Браун й подаде листчето.

— Виж сама. Нищо не разбирам.

Бележката беше надраскана набързо с молив и гласеше следното: „Дадуха ми мноогу важна зъдачъ. Паднгтн. Щеви кажъ посли“.

— Това пък какво значи? — удиви се госпожа Браун. — Пак нещо необичайно ще се случи с Падингтън, помнете ми думата.

— Не знам — отвърна господин Браун и се настани по-удобно на седалката, защото светлините изгаснаха, — но няма да позволя да ни развали представлението.

— Дано втората част е по-добра от първата — каза Джонатан. — Първата беше жив зян. Онзи чичко все си забравяше репликите.

Второто действие действително беше много по-добро от първото. От мига, в който сър Сиърли стъпи на сцената, всички в залата настръхнаха. Той бе станал неузнаваем. Вече не се запъваше на всяка реплика и онези, които през първата част непрекъснато кашлюкаха, сега седяха като приковани за столовете и поглъщаха всяка негова дума.

Когато в края на пиесата завесата падна, а дъщерята на сър Сиърли отново бе на сигурно място в бащинската му прегръдка, залата избухна в аплодисменти. Завесата пак се вдигна и цялата трупа се поклони. Завесата се вдигна още веднъж само за сър Сиърли и Сара, които направиха дълбок поклон, но възгласите и ръкоплясканията не стихваха. Накрая сър Сиърли пристъпи напред и вдигна ръка, за да призове за тишина.

— Дами и господа — започна той, — благодаря ви за любезните аплодисменти. Изключително сме ви признателни. Ала преди да си тръгнете, бих искал да ви представя най-младия и най-важен член на актьорската ни трупа. Едно малко… ъъ… мече… което ни се притече на помощ…

Останалото потъна сред надигналото се вълнение в залата, а актьорът отиде до самия край на сцената, където малка раковина прикриваше четвъртит трап под дъските. Там стоеше суфльорът.

Сър Сиърли хвана Падингтън за лапата и го задърпа. Главата на мечето се подаде през дупката, а в другата си лапа Падингтън здраво стискаше сценария.

— Ела, Падингтън! — покани го сър Сиърли. — Ела на сцената да се поклониш.

— Не мога! — задъхано отвърна Падингтън. — Май се заклещих!

И наистина се беше заклещил! Наложи се няколко сценични работници и пожарникарят да се омажат до ушите с масло, за да го измъкнат, след като залата се опразни. Но все пак се виждаше достатъчно, за да се обърне и да размаха шапка към възторжената тълпа, преди завесата да се спусне за последен път.

Няколко вечери по-късно, ако човек надникнеше в стаята на Падингтън, щеше да го завари седнал в леглото с любимото си тефтерче, ножици и лепило. Тъкмо залепваше снимка на сър Сиърли Блум, която големият актьор собственоръчно бе надписал: „На Падингтън с признателна благодарност“. Имаше също снимка с автограф на дамата, която наричаха Сара, и едно от най-ценните му притежания, което го изпълваше с голяма гордост — изрезка от вестник със статия за представлението, озаглавена „ПАДИНГТЪН СПАСЯВА ПИЕСАТА!“.

Господин Грубер му беше казал, че вероятно може да продаде снимките за нелоша сума, но след дълъг размисъл Падингтън бе решил да не се разделя с тях. А и сър Сиърли Блум му беше върнал двайсетте пенса, при това със специален подарък — театрален бинокъл!