Майкъл Бонд
Мечето Падингтън (5)

Пета глава
Падингтън и старите майстори

Падингтън бързо свикна с новия си дом и стана неразделна част от семейството. След броени дни трудно можеха да си представят как са живели без него. Той помагаше в домакинството и дните неусетно летяха. Семейство Браун живееха недалеч от големия пазар на „Портобело Роуд“ и доста често, когато беше заета, госпожа Браун изпращаше Падингтън да пазарува вместо нея. Господин Браун дори му направи специална количка — стара кошница на колела с удобна дръжка.

Пазаруването много му се удаваше и скоро всички на пазара го познаваха. Падингтън беше крайно педантичен и възприемаше много сериозно задачата си. Той притискаше с лапа плодовете, за да провери дали са достатъчно твърди, както го беше учила госпожа Бърд, и непрекъснато беше нащрек, за да не изпусне някое изгодно предложение. Продавачите го харесваха и повечето от тях гледаха да запазят най-добрата си стока за него.

— С десет пенса това мече прави чудеса — казваше госпожа Бърд. — Направо не знам как отървава кожата, честна дума. Туй ще да е от лукавия му характер.

— Не ми е лукав характерът — възмущаваше се Падингтън. — Просто много внимавам, това е.

— Все едно — отвръщаше госпожа Бърд. — Струваш собственото си тегло в злато.

Падингтън прие това много сериозно и дълго се мери на кантара в банята. Накрая реши да се допита до приятеля си господин Грубер по този въпрос.

Падингтън можеше часове наред да разглежда витрините, а от всички магазини на „Портобело Роуд“ най-хубавата витрина беше на господин Грубер. Освен че беше много красива, тя беше и ниска, така че не се налагаше да се изправя на пръсти, за да наднича. А най-хубавото беше, че беше пълна с извънредно интересни неща. Стари мебели, медали, грънци и гарафи, картини — магазинът беше толкова претъпкан, че вътре едва се влизаше, и старият господин Грубер прекарваше повечето време, седнал на един шезлонг отпред на тротоара. Господин Грубер също проявяваше голям интерес към Падингтън и скоро двамата станаха първи приятели. На връщане от пазара Падингтън често се отбиваше при него и двамата разговаряха надълго и нашироко за Южна Америка, където господин Грубер бе живял като малък. Обикновено към единайсет часа сутринта господин Грубер си приготвяше кифличка и чаша горещо какао. Не след дълго му стана навик да кани Падингтън на тази „предобедна закусчица“, както я наричаше.

— Нищо не може да се сравни със сладки приказки на кифличка и чаша горещо какао — обичаше да казва господин Грубер и Падингтън, който бе голям почитател и на трите, на мига се съгласяваше, въпреки че какаото доста чудновато оцветяваше мустаците му.

Падингтън неизменно се прехласваше по лъскави джунджурии и една сутрин се допита до господин Грубер за перуанските си сентавос. Беше му хрумнало, че ако струват много пари, може даже да ги продаде и да купи подарък на семейство Браун. Беше доста приятно, че господин Браун му даваше една лира седмично за джобни, но след поредната порция кифлички в събота сутрин от нея не оставаше почти нищо. След дълъг размисъл господин Грубер го посъветва да не се разделя с монетите си.

— Невинаги най-лъскавите неща струват най-много пари, господин Браун — каза той.

Господин Грубер винаги го наричаше „господин Браун“ и Падингтън се чувстваше изключително важен.

Веднъж господин Грубер го заведе в дъното на магазина, където беше бюрото му, и от едно чекмедже извади картонена кутия, пълна със стари монети. Изглеждаха доста зацапани и Падингтън се разочарова.

— Виждате ли тези монети, господин Браун? — попита го господин Грубер. — Наричат се суверени. На вид изобщо няма да познаете, че са изключително ценни. Само че са изработени от злато и всяка монета струва петдесет лири. Това прави повече от сто лири за унция. Ако ви попадне някоя, непременно ми я донесете.

Един ден, след като внимателно се претегли на кантара, Падингтън се втурна при господин Грубер с измачкано листче в ръка, изпъстрено с най-загадъчни изчисления. След доста обилен обяд в неделя Падингтън бе установил, че тежи почти седем килограма. Това правеше… и той отново погледна листчето, защото наближаваше магазина на господин Грубер… това правеше близо двеста и шейсет унции, тоест Падингтън струваше близо двайсет и шест хиляди лири!

Господин Грубер внимателно го изслуша, а после затвори очи и се замисли. Той беше добър човек и не искаше да разочарова Падингтън.

— Не се и съмнявам — каза накрая той, — че струвате толкова много. Вие очевидно сте изключително ценно малко мече. Аз го знам, знаят го и господин и госпожа Браун. Знае го и госпожа Бърд. Но дали другите го знаят? — и господин Грубер погледна Падингтън над очилата си. — Нещата на този свят невинаги са такива, каквито изглеждат, господин Браун — завърши печално той.

Падингтън въздъхна. Беше много разочарован.

— Ех, ще ми се да не е така — каза той. — Щеше да е много хубаво.

— Може би — отвърна загадъчно господин Грубер. — Може би. Но пък тогава животът нямаше да крие приятни изненади, нали?

Той покани Падингтън в магазина, предложи му да седне и се скри в дъното. Когато се върна, носеше голяма картина, на която беше нарисуван някакъв кораб. Поне едната й половина приличаше на кораб. Другата половина повече приличаше на жена с голяма шапка.

— Ето — обяви гордо той. — Това имах предвид, когато казах, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Ще се радвам да чуя мнението ви, господин Браун.

Падингтън се почувства много поласкан, но беше озадачен. Картината не приличаше нито на едното, нито на другото и той призна какво мисли.

— Аха! — Господин Грубер направо сияеше от удоволствие. — За момента наистина е така. Но само почакайте да я почистя! Преди много години, когато на платното се виждаше само корабът, платих за нея петдесет пенса. И какво мислите? Онзи ден започнах да я почиствам и цялата боя започна да пада, а отдолу открих друга картина!

Той се огледа и внезапно сниши глас:

— Не съм казал на никой друг — прошепна той, — но мисля, че картината отдолу може да се окаже много ценна. Може би е произведение на някой от старите майстори, така ги наричат.

И като видя, че Падингтън още изглежда озадачен, господин Грубер му обясни, че едно време, когато на художниците им свършвали парите и не можели да си купят ново платно, те понякога рисували върху стари картини. А понякога, много рядко, се случвало старата картина да е творба на друг художник, който след време ставал изключително прочут, а картините му се продавали за много пари. Само че върху старата картина било нарисувано нещо друго и никой не знаел колко е ценна.

— Доста сложно ми звучи — отбеляза Падингтън.

Господин Грубер се зае надълго да му разказва за живописта — една от любимите му теми. Въпреки че обикновено проявяваше жив интерес към всичко, което му разказваше господин Грубер, този път Падингтън почти не го слушаше. Накрая, след като отклони любезната покана да изпие още една чаша какао, той се смъкна от стола и пое към къщи. По пътя машинално повдигаше шапка, щом някой му кажеше „добър ден“, но умът му бе другаде. Отнесено подмина дори апетитния аромат на кифлички от хлебарницата. Беше му хрумнало нещо.

Когато се прибра, Падингтън се качи в стаята си и дълго лежа на леглото, загледан в тавана. Остана там толкова време, че госпожа Бърд се притесни и надникна да види дали всичко е наред.

— Всичко е наред, благодаря — отвърна Падингтън, сякаш беше на луната. — Просто съм се умислил.

Госпожа Бърд затвори вратата и побърза да слезе на долния етаж, за да каже на останалите. Новината бе посрещната със смесени чувства.

— Нямам нищо против да се е умислил — разтревожено каза госпожа Браун. — Белите започват, когато намисли нещо.

Но я чакаше още много домакинска работа и тя скоро забрави за случилото се. Определено и тя, и госпожа Бърд бяха прекалено заети, за да забележат след броени минути силуета на малко мече, което предпазливо се промъкваше към бараката на двора, където господин Браун държеше инструментите. Не го видяха и когато се връщаше, въоръжен с бутилка разредител и куп парцали. Ако го бяха видели, със сигурност щяха да имат основания да се притесняват. А ако госпожа Браун го бе зърнала, когато на пръсти се шмугна в дневната и внимателно затвори вратата, нямаше да намери и миг покой.

За щастие всички бяха прекалено заети и никой не забеляза нищо. Два пъти по-голямо щастие беше, че доста време никой не влезе в дневната, защото щяха да заварят Падингтън сред страшна бъркотия. Нищо не вървеше, както го бе намислил. Щеше му се по-внимателно да беше слушал господин Грубер, когато му обясняваше как се почистват картини.

Най-напред, въпреки че беше използвал почти половината бутилка от разредителя на господин Браун, боята беше паднала само на някои места. При това там, където беше успял да я свали, отдолу нямаше нищо. Само бяло платно. Падингтън отстъпи няколко крачки назад и се загледа в произведението си. Когато започваше, на картината беше нарисувано езеро, а под синьото небе плаваха няколко платноходки. Сега приличаше на морска буря. Лодките бяха изчезнали, небето бе в някакво много особено сиво, а половината езеро го нямаше.

„Какъв късмет, че намерих тези стари боички!“, помисли си Падингтън. Протегна лапа, стиснал здраво четката, и присви очи, както веднъж бе видял да прави един истински художник. Закрепи палитрата в лявата си лапа, изстиска малко червена боя и я размаза с четката. После погледна нервно през рамо и мацна тук-там по платното.

Беше намерил боичките в шкафа под стълбите. Бяха цяла кутия с най-различни нюанси на червено, зелено, жълто и синьо. Цветовете бяха толкова много, че не знаеше откъде да започне.

Внимателно избърса четката в шапката си и опита друг цвят, после още един. Беше толкова интересно, че реши да опита по малко от всички и скоро съвсем забрави, че смята да рисува картина.

Всъщност приличаше повече на графика, отколкото на живопис, с линии, окръжности и кръстчета в най-различни цветове. Дори Падингтън се стресна, когато се отдръпна, за да огледа творбата си. От оригиналната картина не бе останала и следа. С натежало сърце той прибра тубичките в кутията, зави картината в парче зебло и я подпря на стената, както я беше намерил. Неохотно реши по-късно да опита пак. Забавно беше да се рисува, но се оказа далеч по-трудно, отколкото изглеждаше.

На вечеря Падингтън не обелваше нито дума. Беше толкова мълчалив, че госпожа Браун няколко пъти го попита дали е добре, затова накрая Падингтън се извини и се качи в стаята си.

— Надявам се, че наистина е добре, Хенри — каза госпожа Браун, след като Падингтън излезе. — Почти не докосна храната, а това е твърде необичайно за него. Пък и по лицето му бяха избили някакви странни червени петна.

— Гръм да ме удари! — възкликна Джонатан. — Червени петна! Дано ме е заразил и мен, все едно с какво… Поне няма да ходя на училище!

— Има и зелени петна — обади се Джуди. — С очите си ги видях!

— Зелени петна?! — Дори господин Браун се притесни. — Да не би да се разболява? Ако до сутринта не са минали, ще извикам лекар.

— Падингтън с такова нетърпение очакваше изложбата — каза госпожа Браун. — Срамота ще е да остане в леглото.

— Как мислиш, татко, дали картината ти ще вземе някоя награда? — попита Джонатан.

— Баща ти ще умре от изненада — каза госпожа Браун. — Никога досега не е печелил.

— Какво си нарисувал, татко? — попита Джуди. — Няма ли да ни кажеш?

— Искам да ви изненадам — скромно отговори господин Браун. — Доста време работих. Рисувах по памет.

Рисуването беше едно от хобитата на господин Браун и всяка година той участваше с някоя картина в изложба на художествените занаяти в Кенсингтън, недалеч от дома им. Журито беше от известни личности и се даваха различни награди. Провеждаха се и много други конкурси. Това беше болна тема за господин Браун, защото той никога не бе печелил нищо — за разлика от госпожа Браун, която два пъти беше печелила награда в конкурса за декоративни черджета.

— Все едно — каза той и от тона му личеше, че разговорът е приключил, — вече е твърде късно. Човекът мина да вземе картината днес следобед, пък ще видим какво ще излезе.

На следващия ден грееше слънце и на изложбата бяха дошли много хора. Всички се радваха, че Падингтън изглежда много по-добре. От петната нямаше и помен, а той хапна солидна закуска, за да навакса пропуснатото на вечеря. Само госпожа Бърд изпита известни подозрения, когато откри петната от лицето на Падингтън по кърпата в банята, но запази тези мисли за себе си.

Семейство Браун се настани на пет стола в средата на първия ред пред масата, където щеше да заседава журито. Навсякъде цареше голямо вълнение. Падингтън се изненада от новината, че господин Браун рисува, и с нетърпение очакваше да види картина на свой познат.

На подиума няколко брадати мъже с важен вид оживено разговаряха и ръкомахаха. Явно разгорещено спореха за някаква картина.

— Мисля, че говорят за теб, Хенри — развълнувано прошепна госпожа Браун. — Познавам зеблото.

Господин Браун изглеждаше озадачен.

— Наистина прилича на моето зебло — призна той, — но просто не е възможно. Цялото зебло е залепнало за картината. Видя ли? Сякаш някой я е увил, преди да е изсъхнала. Моята беше готова много отдавна.

Падингтън замръзна и втренчи очи право напред. Не смееше да помръдне. В стомаха му се зараждаше някакво тягостно чувство, сякаш ей сега ще се случи нещо ужасно. Дощя му се да не беше измивал петната тази сутрин, защото щеше да си остане в леглото.

Джуди го сръчка с лакът.

— Какво има, Падингтън? Изглеждаш много особено. Добре ли си?

— Не съм болен — смотолеви Падингтън, — но май пак го загазих.

— Олеле! — извика Джуди. — Стискай палци! Започват.

Падингтън изпъна гръб. Един от мъжете на подиума — с най-важния вид и с най-голямата брада — беше започнал да говори. А до него… и коленете на Падингтън се разтрепериха… на статива до него пред очите на цялата тълпа беше изложена неговата картина!

Падингтън толкова се смая, че чуваше само от време на време думите на мъжа.

— … забележително използване на цветовете…

— … изключително необикновено…

— … голямо въображение… признание за художника…

И тогава така се изненада, че замалко да падне от стола!

— Първа награда се присъжда на господин Хенри Браун от „Уиндзор Гардънс“ трийсет и две!

Падингтън не беше единственият, който онемя от почуда. Господин Браун, на когото тъкмо помагаха да се качи на подиума, изглеждаше като ударен от гръм.

— Само че… само че… — пелтечеше той — сигурно е станала някаква грешка.

— Каква грешка? — учуди се мъжът с брадата. — Глупости, драги ми господине. Нали вие сте господин Браун? Господин Хенри Браун?

Господин Браун с невярващи очи огледа картината.

— Да, на гърба определено е моето име… с моя почерк…

Изречението остана недовършено и той се взря надолу към публиката. Вече си бе съставил мнение по въпроса, но беше доста трудно да улови погледа на Падингтън. Обикновено така ставаше, особено когато беше крайно наложително.

— Струва ми се — каза господин Браун, когато аплодисментите заглъхнаха и мъжът му връчи чек за десет лири, — че колкото и да се гордея с тази награда, бих искал да даря парите на един пансион за пенсионирани мечки в Южна Америка.

Над множеството премина изненадан шепот. Падингтън не го чу, въпреки че щеше искрено да се зарадва, ако знаеше каква е причината. Той бе впил очи в картината и най-вече в мъжа с голямата брада, който започваше да почервенява и изглеждаше доста разтревожен.

— Поне да не я бяха сложили наопаки — промърмори Падингтън под нос. — Не се случва всеки ден мече да спечели конкурс по рисуване!