Майкъл Бонд
Мечето Падингтън (3)

Трета глава
Падингтън пътува с метрото

Падингтън много се изненада, когато на следващата сутрин се събуди и установи, че е спал в истинско легло. Реши, че е много приятно, и здраво се протегна, а после се зави презглава с чаршафа. Изпружи крака и откри хладно местенце за пръстите си. Едно от предимствата да си малко мече в голямо легло е, че има страшно много място.

След известно време предпазливо подаде глава и подуши. От процепа под вратата се носеше някаква великолепна миризма. При това явно се приближаваше. По стълбите се чуха стъпки. Стъпките спряха пред вратата, някой почука и госпожа Бърд извика:

— Буден ли си вече, млади ми Падингтън?

— Почти — викна той и разтърка очи.

Вратата се отвори.

— Добре си поспа — каза госпожа Бърд, остави подноса до леглото и дръпна завесите. — Да не говорим каква изключителна привилегия е да ти се поднася закуска в леглото през седмицата.

Падингтън с гладни очи се втренчи в подноса. На него имаше купичка с грейпфрут, чиния яйца с бекон, препечени филийки и цяло гърненце мармалад, както и задължителната чаша чай.

— Всичко ли е за мен? — възкликна той.

— Ако не го искаш, веднага ще го отнеса — каза госпожа Бърд.

— Напротив — побърза да я спре Падингтън. — Просто никога досега не съм виждал толкова обилна закуска.

— Ами побързай тогава — отвърна госпожа Бърд и на вратата спря да го погледне, — защото днес отиваш на експедиция по магазините с госпожа Браун и Джуди. Радвам се само, че не се налага и аз да идвам!

И с тези думи тя затвори вратата.

— Това пък какво означава? — зачуди се Падингтън, но безпокойството му не продължи прекалено дълго. Имаше толкова работа! За пръв път закусваше в леглото и скоро установи, че не беше толкова лесно, колкото изглежда. Най-напред се заинати грейпфрутът. Всеки път, като го натиснеше с лъжичката, отвътре право в окото му цръкваше дълга струя сок, която ужасно пареше. Освен това беконът и яйцата изстиваха пред очите му. А и оставаше въпросът с мармалада. Държеше да му остане място за мармалад.

Накрая реши, че ще е сто пъти по-хубаво да струпа всичко в една чиния! Настани се върху подноса и започна да се храни.

— Олеле, Падингтън! — възкликна Джуди, която нахълта след броени минути и го завари удобно седнал в таблата. — Сега пък какви ги вършиш? Бързо! Чакаме те долу.

Падингтън вдигна глава, а на лицето му бе изписано истинско блаженство. Разбира се, виждаше се само част от лицето му — останалото беше покрито с трохи и яйца, полепнали по мустаците му. Опита се да отговори, но се чу само приглушено сумтене, нещо като „ейсгаслизм“, омотано накуп.

— Боже! — въздъхна Джуди, извади кърпичката си и избърса лицето му. — Не съм виждала по-лепкаво мече! Ако не побързаш, всичко хубаво ще свърши. Мама иска да ти купи чудесни нови дрешки от „Баркридж“, чух я с ушите си. Хайде, бързо си вчеши козината и да слизаме.

След като Джуди затвори вратата, Падингтън се втренчи в остатъците от закуската. Не беше останало много, но изглеждаше грехота да се хвърли такова голямо парче бекон. Реши да го прибере в куфара, ако случайно огладнее по-късно.

Изтича в банята и изтри лицето си с малко топла вода. Внимателно вчеса мустаците си и миг по-късно, може би не толкова чист като предишната вечер, но доста издокаран, слезе на долния етаж.

— Надявам се, няма да тръгнеш с тази шапка — каза госпожа Браун.

— Позволи му, мамо, моля те! — извика Джуди. — Толкова е… толкова е… необикновена!

— Наистина е необикновена — съгласи се госпожа Браун. — Мисля, че никога не съм виждала такава особена форма. Дори не знам как се казва.

— Степна шапка — обяви гордо Падингтън. — Направо ми спаси живота.

— Спасила ти е животът? — повтори госпожа Браун. — Не говори глупости! Как може една шапка да ти спаси живота?

Падингтън се канеше да й разкаже за снощното приключение в банята, но Джуди го сръчка и поклати глава.

— Ъъ… дълга история — смотолеви той.

— Тогава най-добре я запази за друг път — каза госпожа Браун. — Хайде, тръгваме.

Падингтън грабна куфара и тръгна след тях към вратата. На прага госпожа Браун спря и подуши въздуха.

— Много странно — каза тя. — Имам чувството, че тази сутрин цялата къща мирише на бекон. Усещаш ли, Падингтън?

Падингтън се стресна. Виновно скри куфара зад гърба си и подуши. Беше си изработил няколко специални изражения, които пазеше само за спешни случаи. Едното беше замислено — взираше се в нищото и подпираше с лапа брадичката си. А имаше и друго, невинно, което даже не можеше да мине за кой знае какво изражение. Реши да използва второто.

— И още как — отбеляза той правдиво, защото беше мече, което винаги казваше истината. Но после добави, може би не съвсем правдиво: — Чудя се откъде се носи тази миризма.

— Ако бях на твое място — прошепна Джуди, докато вървяха към станцията на метрото, — занапред щях по-внимателно да си затварям куфара!

Падингтън погледна надолу. От куфара му висеше голямо парче бекон, което се влачеше по тротоара.

— Къш! — викна госпожа Браун към някакво пършиво куче, което с подскоци се носеше към тях от другата страна на улицата.

Падингтън размаха куфара.

— Върви си по пътя, куче — каза строго той.

Кучето се облиза и Падингтън притеснено го изгледа през рамо, като бързаше да не изостава от Джуди и госпожа Браун.

— Мили боже! — оплака се госпожа Браун. — Изпитвам някакво особено предчувствие. Сякаш ще се случи нещо. Познато ли ти е това чувство, Падингтън?

Мечето се замисли за миг.

— От време на време — отвърна мъгляво той и влязоха в метрото.

Отначало метрото малко разочарова Падингтън. Посрещнаха ги шум, суетня и мирис на топъл въздух, което му хареса, но билетът изобщо не го впечатли.

Той внимателно изучаваше малкото зелено картонче, което стискаше в лапата си.

— Не е кой знае какво за осемдесет пенса — каза той.

След цялото прекрасно тракане и щракане на автомата за билети крайният резултат наистина изглеждаше малко разочароващ. За толкова пари бе очаквал да получи много повече.

— Ех, Падингтън — въздъхна госпожа Браун, — билетът служи само за да се качиш на метрото. Иначе няма да те пуснат.

По гласа и вида й личеше, че е доста смутена. Вече тайничко й се искаше да бяха изчакали по до късно, когато нямаше такава навалица. А и тази странна история с кучетата. След тях в метрото бяха влезли не едно, не две, а цели шест кучета от всевъзможни породи, малки и големи. Преследваше я странното усещане, че всичко това е свързано по някакъв начин с Падингтън, но единствения път, когато улови погледа му, той излъчваше такава невинност, че направо я досрамя как е могла да си помисли подобно нещо.

— Предполагам, че трябва да те носим — обърна се тя към Падингтън, когато се качиха на ескалатора. — Пише кучетата да се носят на ръце, но не казват нищо за мечки.

Падингтън не отговори. Той вървеше след нея като насън. Тъй като беше съвсем нисичък, не можеше лесно да гледа през перилото, но успееше ли да надзърне за малко, очите му направо изскачаха от вълнение. Беше претъпкано. Никога не беше виждал толкова много хора на едно място. От едната страна хвърчаха надолу, а от другата страна още повече пътници хвърчаха нагоре. Всички бързаха, сякаш ги гонеше призрак. Когато слезе от ескалатора, се озова между някакъв мъж с чадър и госпожа с голяма пазарска чанта, които тутакси го понесоха нанякъде. Докато успее да си пробие път и да се освободи, госпожа Браун и Джуди бяха безследно изчезнали.

И точно в този миг видя най-изненадващ надпис. Примигна няколко пъти, за да се убеди, че не сънува, но всеки път, когато отвореше очи, на табелата пишеше едно и също: СЛЕДВАЙТЕ ОРАНЖЕВИТЕ СВЕТЛИНИ ЗА ПАДИНГТЪН.

Падингтън реши, че метрото е най-вълнуващото нещо, което му се е случвало. Завъртя се кръгом и със ситни стъпчици тръгна през тунела, без да откъсва очи от оранжевите светлини. Накрая налетя на нова навалица, която чакаше на опашка за ескалатора нагоре.

— Мм… — рече мъжът в горния край на ескалатора, като погледна билета на Падингтън. — Какво става тук? Ти още никъде не си се возил.

— Знам — призна нещастно Падингтън. — Сигурно някъде долу съм се объркал.

Мъжът с подозрение взе да души наоколо и повика кондуктора.

— Тук някакъв млад мечок мирише на бекон. Казва, че някъде долу се бил объркал.

Кондукторът затъкна палци под елечето си.

— Ескалаторите са в услуга и за удобство на пътниците — заяви строго той. — А не разни млади мечета и тям подобни да си играят по тях. Особено в най-натоварения час.

— Да, господине — рече Падингтън и повдигна шапка. — Само че ние си нямаме еска… еска…

— … латори — любезно му подсказа кондукторът.

— … латори — повтори Падингтън — в Тъмно Перу. Никога досега не съм се качвал, затова ми е доста трудно.

— Тъмно Перу? — Кондукторът изглеждаше крайно впечатлен. — Е, в такъв случай — каза той и повдигна веригата, която разделяше ескалаторите за нагоре и надолу — най-добре се върни пак долу. Но внимавай да не те хвана пак да правиш пакости.

— Много ви благодаря — каза признателно Падингтън и се шмугна под веригата. — Много мило от ваша страна, нямам думи.

И той се обърна да махне за довиждане, но преди да успее да вдигне шапка, дълбините на метрото отново го засмукаха.

По средата на пътя Падингтън разглеждаше с интерес пъстрите плакати по стените, когато мъжът зад него го сръчка с чадъра си.

— Някой ви вика — съобщи той.

Падингтън се огледа тъкмо навреме, за да види госпожа Браун и Джуди, които изчезваха нагоре с другия ескалатор. Те неистово ръкомахаха, а госпожа Браун извика няколко пъти:

— Спрете!

Падингтън се обърна и затича нагоре по ескалатора, но той се спускаше прекалено бързо и с късите си крачета мечето едва успяваше да се задържи на едно място. Беше привел глава и не забеляза дебел господин с куфарче, който тичаше в обратната посока, а когато го видя, вече беше твърде късно.

С яростен рев дебелият господин се прекатури и отнесе още няколко души. А Падингтън изведнъж усети, че пада. След дълга поредица туп, туп, туп той се изтъркаля до самия край на ескалатора, който с пързаляне го изплю чак до отсрещната стена.

Когато се огледа, цареше голяма суматоха. Няколко души се бяха събрали около дебелия господин, който седеше на пода и се потъркваше по главата. В далечината зърна госпожа Браун и Джуди, които с мъка си проправяха път надолу по ескалатора, отиващ нагоре. А докато ги гледаше, забеляза още една табела. Беше поставена в месингова рамка в долния край на ескалатора и на нея с големи червени букви пишеше: ЗА ДА СПРЕТЕ ЕСКАЛАТОРА, ПРИ СПЕШЕН СЛУЧАЙ НАТИСНЕТЕ ТОЗИ БУТОН.

С доста по-малки букви беше написано: „Глоба за неправомерна употреба 50 лири“. Но в бързината Падингтън не забеляза това. Поне за него случаят изглеждаше извънредно спешен. Той метна куфара с всичка сила и уцели бутона.

Суматохата, докато ескалаторът се движеше, бе нищо в сравнение с хаоса, когато спря. Падингтън с изненада наблюдаваше как всички се втурнаха в различни посоки, без да спират да си крещят. Някой дори извика „Пожар!“ и в далечината заби камбана.

Тъкмо си мислеше какво небивало вълнение може да предизвика един малък бутон, когато на рамото му се стовари нечия тежка длан.

— Той беше! — извика някой и го посочи обвинително с пръст. — С очите си го видях, честна дума. Ясно като бял ден!

— Уцели го с куфара си! — викна друг. — Бива ли да се допуска такова нещо!

Някъде отзад в тълпата се чуха предложения да извикат полиция.

Падингтън започваше да се плаши. Той се обърна да види собственика на ръката, която го държеше за рамото.

— Аха! — обади се строг глас. — Пак ти! Трябваше да се сетя — и кондукторът извади бележника си. — Името, моля.

— Ъъ… Падингтън — каза Падингтън.

— Попитах как се казваш, а не къде отиваш — повтори кондукторът.

— И аз това ви казвам — обясни Падингтън. — Това ми е името.

— Падингтън! — удиви се кондукторът, който явно не вярваше на ушите си. — Не може да бъде. Това е име на гара. Никога досега не съм чувал за мече на име Падингтън.

— Много е необикновено — съгласи се Падингтън. — Но аз се казвам Падингтън Браун и живея на улица „Уиндзор Гардънс“ трийсет и две. Изгубих госпожа Браун и Джуди.

— Ха! — възкликна кондукторът и записа нещо в бележника. — Може ли да видя билета ти?

— Ъъ… тука беше — каза Падингтън. — Но и него не го намирам.

Кондукторът отново започна да пише.

— Играе си с ескалатора. Пътува без билет. Спира ескалатора. Много сериозни провинения — каза той и вдигна очи от бележника. — Какво ще кажеш, млади момко?

— Ами… ъъ… — Падингтън неспокойно пристъпваше от крак на крак и заби поглед в лапите си.

— Провери ли в шапката? — попита кондукторът, който далеч не бе нелюбезен. — Хората често си прибират там билетите.

Падингтън облекчено подскочи.

— Знаех си, че е тук някъде — каза признателно той и протегна шапката на кондуктора.

Той бързо-бързо му я върна. Отвътре шапката на Падингтън бе забележително лепкава.

— Не съм срещал пътник, който толкова време не може да стигне някъде — заяви кондукторът и втренчено изгледа Падингтън. — Често ли пътуваш с метрото?

— За пръв път ми е — призна Падингтън.

— И ако зависи от мен, за последен — обяви госпожа Браун, докато си пробиваше път през тълпата.

— Ваше ли е това мече, госпожо? — попита кондукторът. — Защото, ако е така, длъжен съм да ви информирам, че сериозно го е загазило — и той започна да чете от бележника: — Доколкото успявам да установя, нарушил е две важни разпоредби, а може и повече. Ще се наложи да го задържа.

— Милостиви боже! — възкликна госпожа Браун и се вкопчи в Джуди за подкрепа. — Наистина ли се налага? Той е толкова мъничък и за пръв път излиза в Лондон. Сигурна съм, че няма да се повтори.

— Непознаването на закона не е извинение — заяви кондукторът с глас, който не вещаеше нищо добро. — Поне в съда! От гражданите се очаква да спазват разпоредбите. Казано е съвсем ясно.

— В съда! — повтори госпожа Браун и нервно прокара ръка по челото си.

Чуеше ли думата „съд“, тя винаги се разстройваше. Представи си как отвеждат Падингтън с белезници, за да бъде подложен на кръстосан разпит, и какви ли не други страхотии.

Джуди протегна ръка и утешително стисна лапата на Падингтън. Той признателно я погледна. Не беше сигурен за какво говорят, но нищо от казаното не звучеше особено приятно.

— Не казахте ли, че от гражданите се очаква да спазват разпоредбите? — попита твърдо Джуди.

— Точно така — започна кондукторът. — Мой дълг е да ги спазвам и аз, както и всеки друг.

— Но за мечета не се казва нищо, нали? — продължи невинно тя.

— Ами… — рече кондукторът и се почеса по главата. — По този въпрос няма много разпоредби.

Той погледна Джуди, после Падингтън и накрая се озърна наоколо. Ескалаторът отново работеше и тълпата зяпачи беше изчезнала.

— Всичко това е извънредно неправилно, но…

— Ах, благодаря ви! — извика Джуди. — Не съм срещала по-мил човек! Не си ли съгласен, Падингтън?

Падингтън усърдно закима и кондукторът се изчерви.

— Занапред винаги ще пътувам с вашето метро — каза учтиво Падингтън. — Убеден съм, че е най-хубавото в цял Лондон.

Кондукторът отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но после размисли.

— Да вървим, деца — разбърза се госпожа Браун. — Ако се бавим още, изобщо няма да успеем с покупките.

Някъде над главите им се разнесе вой на лаещи кучета.

Кондукторът въздъхна.

— Нищо не разбирам — каза той. — Тази станция беше такова уредено и уважавано място. А вижте на какво заприлича!

Той се загледа след госпожа Браун, Джуди и Падингтън, който вървеше последен, и внезапно потърка очи.

— Ама че странна работа — промълви той под нос. — Явно ми се привижда. Можех да се закълна, че от куфара на мечето виси парче бекон!

Кондукторът сви рамене. Безпокояха го по-важни неща. Ако се съди по врявата в горния край на ескалатора, там се бяха сбили глутница кучета. Трябваше да проучи този въпрос.