Мирча Елиаде
Нощи в Серампур (7)

7.

В колата поисках от Богданов цигара от специалната му поръчка от Аден. Всмукнах от нея и си спомних съвсем ясно за цигарата, която запалих снощи след като тръгнахме на път. Досетих се, че по времето, в което ще я изпуша, ще мога приблизително да определя мястото, където за първи път разбрах, че сме се заблудили. Опитах се да спечеля за тази идея Бадж, но той само ми кимна мълчаливо. Ван Манен седеше отметнал глава назад — съобразяваше дали не сме сгрешили посоката. Но беше принуден да се съгласи с това, което знаеше и сам, че разклонението до шосето започва от бунгалото, а по-нататък, до езерото, се отива само по черен коларски път.

Карахме колата съвсем бавно. Пейзажът ни беше напълно непознат и изобщо не приличаше на вчерашния. Гората беше далече, към шосето за Калкута, където срещнахме Сурен Бозе. По пътя, свързващ бунгалото с шосето, ги нямаше онези нагъсто разположени големи дървета, а отделни — малки и от различни видове.

Така, както се оглеждах наляво и надясно, ние стигнахме до шосето, а аз още не бях изпушил докрай цигарата. Когато съобщих това, Бадж нареди на шофьора да се върне назад и да намали скоростта.

— Можеш ли да познаеш мястото, където се събуди тази сутрин? — ме попита Ван Манен.

След като помислих малко, помолих да спрат колата. Всички слязохме и се отправихме към гората. Там, на около петстотин метра от шосето, аз познах не само мястото, но и дървото, под което се бях приютил в състоянието си на безпаметност.

— Вие също бяхте тук, господа — обърнах се аз към Ван Манен и Богданов и посочих към вътрешността на гората: — И, според мен, ние дойдохме оттам.

— Тогава е съвсем просто — реши Бадж. — Трябва само да открием вашите следи.

Наистина, само едно набито око би могло да различи върху килим от мъртви листа следи от европейски обувки. Шофьорът на Бадж, със страстта на следотърсач, тръгна по тях. Но на около петдесет метра следите го изведоха от гората до голяма поляна и там се изгубиха. Нищо не можехме да разберем. Не си спомняхме да сме пресичали подобно открито пространство, освен онова пред дома на Ниламвара Даса, което обаче бе обкръжено от трите страни с гъста гора.

— Ако искате, ще пребродим цялата гора — предложи Бадж. — Но аз я зная на пръсти и ви уверявам, че дори и останки от сграда тук няма да намерите. И се пазете от змиите!

— Но ние през цялата нощ се лутахме из тази джунгла и нищо лошо не ни се случи — възрази Ван Манен.

— В джунглата, където сте бродили, змиите не прощават — отвърна му Бадж.

Мина около половин час, но не видяхме никаква къща, дори и колиба. Ван Манен взе да се изморява.

— Е, какво, да продължим ли пътя? — попита Бадж. — Но ви предупреждавам, че точно такава гора има и на няколко мили оттук.

— Няма смисъл да ходим там — отговори му Богданов. — Сигурен съм, че снощи бяхме точно в тази.

— Друга гора тук няма — пресече го Бадж.

Обезкуражени се върнахме назад. През цялото време Ван Манен се озърташе, сякаш не вярваше на очите си.

— Ами, ако снощи, без да разберем, сме заобиколили Серампур и сме попаднали в северния му край? — промърмори Ван Манен.

Бадж ускори крачка.

— Да вървим в Серампур!

Колата ни закара дотам за десетина минути и още веднъж се уверихме, че Серампур не може да се заобиколи без да вървим по шосето за Калкута.

— Да отидем при Чатърджи — предложи Бадж. — Може би той ще ни помогне…

Бадж, който познаваше всички тук, беше приятел на Чатърджи, търговец на юта от предградията на Серампур. Намерих го в дома му.

— Говорете със заобикалки, сякаш сте чули нещо за това, без вие да сте го преживели — предупреди ни Бадж. — Защото ще си помисли, че нещо не сте в ред, или пък сте дошли, за да му се подигравате.

Чатърджи беше човек-енциклопедия, но за стария каменен дом насред джунглата дори не беше чувал. Само когато Ван Манен стигна до разказа за Ниламвара Даса и Лила, неговата съпруга или дъщеря, убита по тайнствен начин през една нощ в гората, той впери очи в нас.

— Вие, господа, откъде знаете това?

— Един наш познат е бил на гости у Ниламвара Даса в същата нощ, когато това се е случило — смело излъга Ван Манен.

— Глупости! Това е станало преди повече от век и половина! — изумен ни погледна Чатърджи. — Ниламвара Даса е бил от една от висшите касти в Бенгал и неговата млада съпруга Лила наистина е била зверски убита от главатаря на мюсюлманска банда, който се бил влюбил в нея и решил да я похити… Такава е легендата.

— А ти не знаеш ли случайно къде е живял този Даса? — попита Бадж.

— Някъде около Серампур. Къщата му, голяма и каменна, е била разрушена до основи още през хиляда осемстотин и десета, когато мюсюлманите са нападали и грабили земите на индуистите. Впрочем, Ниламвара Даса, като богат човек, е имал не една къща. А неговата жена са искали да я отвлекат, когато се прибирала от града в лятната резиденция край Серампур. Била излязла с малко слуги, ходила по покупки, мюсюлманите ги изклали като животни! Каква долна раса са тези мюсюлмани! Същински зверове!… Само единият от слугите оцелял и успял да избяга. Та той съобщил за случилото се на Ниламвара Даса. Старецът хукнал да спасява Лила, но разбойникът-мюсюлманин и останалите изверги просто завързали жената и я заклали пред очите му!

Ние, изумени, се гледахме един друг. Бадж, все пак, попита Чатърджи дали няма някой друг Ниламвара Даса, жив наследник на този голям и стар род.

— Малко вероятно е — отвърна Чатърджи. — Родът му беше наистина знатен, но угасна още в началото на деветнадесети век. Сега няма подобно име, освен съвременната му форма — Дас…

Замълча, изгледа потресените ни лица, недоумяваше защо приемаме тази стара история така сериозно.

— Вашият познат просто ви е преразказал една стара легенда от осемнадесети век. Всъщност, тук, по тези земи е съхранена паметта за Ниламвара Даса — продължи след пауза Чатърджи. — Има дори няколко балади за похищението и убийството на Лила…

Ван Манен рязко се надигна.

— Да вървим! — обърна се той към Бадж. — Вече не усещам краката си.

Сбогувахме се с Чатърджи и се отправихме към Калкута. Бяхме толкова смутени, че в началото ни можехме да кажем и дума. Накрая Ван Манен се обърна към Бадж.

— Нали разбираш, че не бива да говориш за тази история…

Бадж кимна замислено.

— Станахме жертва на дяволска халюцинация — прошепна Богданов.

— Ако беше само халюцинация — репликира го Бадж.

Отново замълчахме, без да се поглеждаме един друг.

— Не разбирам защо Сурен Бозе трябваше да ни набутва в това… — каза Ван Манен. — Сега доста трудно ще го поздравя, когато го срещна.

— А може би, ние сами да сме се набутали там, където не трябва? — предположих аз.

— Така или иначе — заключи Ван Манен, — всичко това трябва да си остане между нас. По възможност да избягваме Бозе, а ако все пак го срещнем, да се държим, сякаш че нищо не се е случило…