Мирча Елиаде
Нощи в Серампур (6)

6.

Събуди ни Бадж, пристигнал тук доста преди залез-слънце с намерението да отиде на лов. Не остана във възторг като ни завари в дома си. Предпочиташе да ходи сам на лов — без свидетели. Нашият измъчен вид, обаче, му направи силно впечатление.

— Виждам, че снощи нещо сте попрекалили с пиенето — забеляза той, като погледна към Ван Манен.

Аз отново усетих как кръвта ми нахлува в главата. Богданов също се почувства неловко.

— Твоят шофьор не е шофьор, а истински бандит! — гневно възкликна Ван Манен.

Но когато започна разказа си за случилото се през нощта, Бадж с усилие сдържаше усмивката си и направо го прекъсна:

— Разбира се, че никъде не сте ходили. Твърди го не само шофьорът, но и слугите. Просто си измисляте.

— Слугите сигурно са се наговорили — строго го прекъсна Богданов. — Чакай сега, изслушай го до края…

Силно възбуден, Ван Манен, продължи разказа си. Следихме го да не изпусне нито една подробност, и това започна да дразни Бадж.

— Но как бихте могли да се изгубите тук? — отново прекъсна той Ван Манен. — Та тук изобщо няма друг път. Можете сами да се уверите.

— Скъпи приятелю, нека първо да ти разкажем как се случи всичко — възрази му Ван Манен. — А после да търсим обясненията.

И се върна на момента, когато ние, изгубили надежда да се доберем до шосето, наредихме на шофьора да обърне колата назад.

Тук аз започнах да описвам дърветата по пътя — колко дебели и високи са били. Тогава Бадж се надигна от стола си:

— Прощавайте, скъпи мои, но в нашия край изобщо няма такива големи дървета. Освен палмовата горичка, която вие знаете — и той вдигна ръка по посока на езерото — в цялата околност няма нищо друго, освен евкалипти, кокосови палми и акации. Затова този „урвалд“ или девствен лес, както се казва на немски, за който ми говорите сега, просто няма откъде да се вземе.

— Значи ние сме сънували всичко това, така ли? — възмути се Богданов.

— Но защо не ни изслушаш! — ядоса се Ван Манен.

Бадж вдигна рамене и приседна в края на стола. Ван Манен се върна към разказа си. Когато стигна до епизода със сърцераздирателния женски вик от гората, Бадж отначало се усмихна, а после показа открито нетърпението си. Но всеки път, когато се приготвяше да прекъсне Ван Манен, ние го принуждавахме да замълчи и да слуша. Бадж едва се владееше. При всяка подробност, която уточнявахме, подскачаше от мястото си.

— Ама вие, вие направо се подигравате с мен! — не издържа накрая той, когато Ван Манен пристъпи към описанието на дома на Ниламвара Даса. — Извинявайте, но тук няма никаква друга сграда освен тази, познавам отлично, като петте си пръста, цялата местност. Такова нещо през живота си не бях чувал. Ама вие просто ми се подигравате сега! С какво съм го заслужил?!

Бадж закрачи нервно из стаята и се разсмя пресилено. Но на нас не ни беше до смях. От една страна не можехме да не се притесним от упоритото му твърдение, че в цялата околност няма такава сграда, а от друга — ни дразнеше неговото недоверие и глупавото му твърдение, че му се подиграваме.

— Честна дума, повече няма да стъпя тук, ако ти още веднъж кажеш, че ние ти се подиграваме! — с дълбока обида произнесе тези думи Ван Манен. — Ако искаш, можеш да ни разпиташ всеки поотделно. И тогава ще се увериш, че и тримата сме видели едно и също. Трудно ще е да се наговорим и да нямаме поне някои малки различия в отделните подробности. А за халюцинация не може и да става дума, защото, например, бях седнал в креслото на Ниламвара Даса, и моите приятели видяха това с очите си и чуха с ушите си как му разказвам за нашето приключение в джунглата.

— И той, разбира се, като мен, не ти повярва — още веднъж се опита да се пошегува Бадж.

— Напротив — рязко възрази Ван Манен. — Той също знаеше за това убийство и само при споменаването му, закри лицето си с длани и се разплака.

Ние с Богданов побързахме да потвърдим и добавихме, че не можахме да разберем и дума от приказките на Ниламвара, освен името Лила. Тогава Бадж ни погледна озадачено, но този път без да ни противоречи или да коментира, и дори направи знак на Ван Манен да продължи. Накрая, Ван Манен успя спокойно, с помощта на нашите уточнения да завърши разказа си. А когато стигна до момента, в който ние се оказахме полуживи в края на гората и разбрахме, че сме наблизо до неговото бунгало, Бадж тържествено стана от мястото си, направи пауза, с която сякаш искаше да претегли думите си, и заговори важно, с патос:

— Давам ви честната си дума, че откакто живея в Индия, не бях чувал нещо подобно. Зная много тайнствени и необясними истории, но тази решително надминава всички. Познавам Серампур като Калкута, тук ловувам, обходил съм района в радиус от петдесет мили и никога досега не съм виждал дори и следи от тази сграда, за която сега ми говорите. И ако искате да се уверите сами, ставайте сега, облечете се и да отидем веднага да я видим. До вечерта има време, още три или четири часа…

Спогледахме се с Богданов. Ами ако наистина сме се излъгали? И все пак, помнехме всичко това така ясно и отчетливо, не може да се каже, че бяхме пили чак толкова много. Не, не можехме да се усъмним в истинността на нашата среща с Ниламвара Даса. Ван Манен първи решително скочи от леглото си.

— Добре! Да вървим! Но с твоята кола — обърна се той към Бадж. — Защото ако още веднъж видя онова проклето магаре, шофьора, направо ще му разпоря корема! Да лъже така нагло: сахиб, аз дори от двора не съм излизал!…

— Тази работа започна да ми става интересна — засмя се Бадж. — Дори да допуснем, че вие вчера здравата сте се натряскали, което, бързам сега да ви уверя, не бих искал да твърдя, все пак, не мога да разбера, как сте успели да минете така незабелязано покрай шофьора, пазача и останалите слуги? Те ме уверяват, че не са си легнали през цялата нощ, че са чакали вашите нареждания.

— Ами тогава как не са видели, че стаите са празни? — попита Ван Манен. — Кой е изгасил лампите? Нима никой не е влизал тук до сутринта? Да направи чай или да попита дали имаме нужда от нещо?

Бадж се замисли над въпроса на Ван Манен. Шофьорът и слугите сигурно знаеха нещо и всичко изглеждаше доста подозрително.

— С тях ще се разправям после — реши той. — Първо, нека да се убедим, че тук няма никакъв друг път, че не съществува и друга сграда.

Станахме и бързо се облякохме. Погледнах се набързо в огледалото и се уплаших — толкова нездраво и измъчено беше лицето ми. Излязохме под навеса при входа. Дворът беше пълен с народ. Бяха дошли не само слугите, но и селяни от околността. Докато се промъквахме през тълпата към колата, за да не мълча, казах на Ван Манен:

— Ето че забравихме нещо: вчера вечерта пак срещнахме край гората Сурен Бозе.

Тази, на пръв поглед, незначителна подробност направи страшно впечатление на Бадж. Той ни погледна с пронизващия си поглед, сякаш се обиди, че веднага не му казахме за тази неочаквана среща.

— Да, може би не всичко е толкова просто — промърмори той.

Попитах го какво има предвид, но Бадж избъбри нещо съвсем неразбираемо и не добави нито дума — предпочете да задържи тази мисъл за себе си.