Мирча Елиаде
Нощи в Серампур (4)

4.

Навлезли в гората, след няколко минути вече изгубихме светлината от погледа си. Вървяхме, без да се делим, аз — отпред, като най-младия, Ван Манен — след мен, Богданов — последен. Не знам откъде се взе у нас тази смелост да тръгнем като малък отряд през джунглата — само преди час нещо почти немислимо за един бял човек, при това нощем. Джунглата вече съвсем не беше страшна за нас. Дори забравихме за змиите и хищните зверове, за ужаса, пронизващ душата само при вида на индийската гора.

— Къде ли пропадна този шофьор? — разтревожено повтори Ван Манен.

Ние с Богданов не му отвърнахме. Вървяхме, без да мислим за нищо, знаейки само едно, че не бива да спираме хода си, че трябва да вървим, дори и без цел.

— Сигурно е свил нанякъде, а ние вървим по друга пътека — предположи Богданов.

— Да, сигурно, той знае пътя — добавих аз. — Много бързо изчезна.

Междувременно вече бяхме потънали в самите дебри на джунглата. Дебели лиани се виеха над главите ни, краката ни потъваха в килимите от мъртви листа, папрат и мъх. Но някаква неведома, сляпа сила ни водеше в една определена посока. И никой не искаше да се върне обратно или да опита късмета си в друго направление. Вървяхме напред, провирайки се между безкрайни гъсти храсталаци.

— Ето го, пак! — извика Богданов.

Спряхме, затаили дъх. Този път светлината беше съвсем наблизо, но мътна и слаба, различна от онази, след която бяхме тръгнали. С последни сили стигнахме до мястото — беше вече краят на гората. Светлината се издигаше от мангал с горящи въглени. Но преди да стигнем до мястото, забелязахме, че огньовете са повече, и различихме причудливите форми на солидно здание, заобиколено от ограда от сив дялан камък.

— Сигурно сме попаднали в другия край на Серампур — предположи Ван Манен. — Господи, как бихме могли да се озовем точно тук?

Стори ни се странно, че не срещнахме никого при мангалите. Наистина, навсякъде въглищата догаряха, но нямаше и следа от човешко присъствие тук. Но не ни беше до огледа на мястото, бяхме много уморени и тръгнахме към сградата.

— Който и да живее тук, индус или мюсюлманин, трябва да ни приюти — твърдо заяви Ван Манен.

Той тръгна напред — говореше по-добре от нас бенгалски, а и името му беше достатъчно известно в Бенгал.

След малко от вратата излезе някакъв старец с невъзмутимо лице, сякаш за него нашата поява тук, в този нощен час, беше нещо обикновено.

— Кой е твоят господар? — обърна се към него Ван Манен.

Старецът стоеше неподвижно, сякаш не чуваше. Ван Манен високо, с пълен глас, повтори въпроса си. И сякаш пробуден от дълбок сън, старецът промълви:

— Ниламвара Даса…

— Според мен, познато име — промърмори Богданов.

— Малко е архаично — забеляза Ван Манен. — Подобно име не съм чувал в Калкута. — После се обърна към стареца повелително: — Иди, събуди твоя господар и му кажи, че сахиб Ван Манен с още двама сахиби е попаднал в затруднение и го моли да ни приюти за тази нощ…

Наложи му се на три пъти да повтори тези думи, преди старецът да кимне и да се отдалечи.

— Съвсем е глух — заключи Богданов.

У мен се появи усещането, че моят сън продължава, че изобщо не мога да избягам от него. Тези изоставени без контрол мангали, тази къща в непроходимите дебри на джунглата, този старец, не разбиращ какво му се говори — всичко това будеше у мен тревога. Не зная колко време мина, преди старецът да излезе отново с фенер в ръка. Тази нощ живеехме на епизоди!

— Господарят ви кани — обяви старецът.

Той ли говореше толкова тихо, аз ли не разбирах достатъчно добре бенгалския му, а може би ми пречеше и голямата умора, но по-скоро отгатнах, отколкото възприех смисъла на неговата фраза.

— Какъв странен говор — обърнах се към Ван Манен.

— Селски — отвърна ми той. — Трябва да свикнеш с него.

Къщата се оказа стара, от онези, които рядко се срещат в този край на Бенгал, където набезите на дивите мюсюлмани през осемнадесети век са били особено жестоки, варварски!

Влязохме във вътрешния двор, наполовина покрит с камъни, а по ъглите засаден със свещеното за индусите растение — „фикус религиоза“. Оттук добре се виждаха първите помещения — доста големи, с решетъчни прозорци, по всяка вероятност — мъжките стаи. Стори ми се, че ни очакват: горяха няколко факли, освен многобройните маслени светилници, чиято трепкаща светлина осветяваше стълбите към женската половина на сградата.

Поканиха ни в зала с под от червен пясъчник и ни представиха на човек на средна възраст, мъртво бледен, със застинал поглед.

Той се обърна към нас на бенгалски:

— Моля ви, да ни извините за няколко минути, докато подготвим стаите ви.

До мен твърде трудно стигна смисълът на фразата му: подобен бенгалски бях срещал само в старите книги. Освен това, образованите бенгалци с определен социален ранг, се обръщаха към европейските си гости само на английски. И почти никога, само в редки, изключителни случаи, не „оскърбяваха“ гостите си с бенгалския. Ако, разбира се, той не беше беден селянин или слуга. Затова останах доста смутен от този прием. А Ван Манен, който прекрасно владееше този език, направо помоли за разрешение да седне и започна надълго и нашироко да се извинява за среднощното ни нахлуване в този дом. Ниламвара го слушаше, потънал в своите мисли, и когато Ван Манен приключи с извиненията, започна да ни оглежда един по един по ред, без да проумее защо сме попаднали тук. При това, не произнасяше и дума, което напълно ни обезкуражи и подчерта нелепостта на ситуацията.

— Толкова глупав случай, извинете, за Бога — произнесе по английски Богданов, без да може вече да издържа тежкия му поглед.

Но Ниламвара сякаш не го чуваше. Продължаваше да ни оглежда и от време на време да потреперва с цялото си тяло. Богданов се приближи до него и повтори думите си с по-висок глас. Нашият домакин изобрази нещо като усмивка и отвърна с угаснал поглед:

— Не разбирам английски.

Колко невероятно прозвуча това признание в тази страна, където и децата знаеха този език! Може би Ниламвара беше учил в някое манастирско училище? Но моят слух беше силно впечатлен от неговия странен говор, а освен това той произнасяше — при това с усилие — някои думи, които просто не можех да разбера. И всяка дума и дори сричка учленяваше с огромна мъка.

— Скоро стаите за милостивите господа ще бъдат готови — повтори Ниламвара след безкрайна пауза и разтегна устните си в пресилена усмивка.

Многозначително погледнах Ван Манен. И той изглеждаше смутен от застиналия взор на нашия домакин, от архаичния му говор. Наистина, ако човек погледнеше по-внимателно Ниламвара, всички негови странности щяха да му се набият в очи. Затруднените движения, необяснимите периодични конвулсии на тялото му, стъкленият блясък в очите, постоянно стиснатите в юмруци ръце — сега нищо не убягна от нашето внимание. Не можеше да не ни изуми и начинът, по който ни гледаше. От време на време имах усещането, че е галванизиран от невидима сила, без която би умрял пред нас заедно с угасващата си усмивка.

Освен това, аз не можех да разбера що за къща е това — силно осветена, а толкова тиха и празна. Подобно събитие — появата посред нощ на трима чужденци — не би могло да мине незабелязано в един индийски дом. Логичното би било да се засуетят около нас любопитни женски сенки, криещи се по ъглите или зад решетъчните прозорци, да се чуе глухият шепот на слугите, вдигнати от постелите им, мекото шляпане на боси нозе по плочките в двора…

— Скоро стаите ви ще бъдат напълно готови — за трети път обяви Ниламвара.

Но никой не бързаше да ни заведе в тях. А ние бихме си легнали веднага, не толкова заради умората и вълненията през тази нощ, колкото за да се избавим от тягостното присъствие на нашия домакин.

Изведнъж Ван Манен ни погледна и каза на английски:

— Но ние не попитахме за онзи женски вик по пътя…

Всъщност, това — най-важното! — го пропуснахме в нашия разказ: излъгахме, че колата ни се е повредила, че шофьорът е останал да я пази, а не казахме и дума за вика за помощ, който чухме преди около час. Нито един от нас все още не беше проумял какво точно се е случило, защото стояхме сега пред този човек толкова време и не казахме нищо за онова, което той може би знаеше. При мисълта за виковете в гората, ние се оживихме. Сякаш внезапно изчезна непонятната ни сънливост, застигнала ни в минутата, когато хукнахме след фенера, и сега страшно ни се прииска да действаме. Макар моментът да бе пропуснат — онази нещастна жена сигурно вече не беше жива, все пак, мина доста време, докато дойдем до дома на Ниламвара Даса. Господи, за какво бяха тези нечисти сили, отнели ни разума, приковали ни чрез пронизителния поглед на този странен човек, повтарящ от десет минути едно и също!

— Разкажете му, той сигурно знае нещо — обърна се Богданов към Ван Манен.

Без да се надигне от креслото си, като се опита да скрие вълнението си, Ван Манен започна своя разказ, но още при първите му думи нашият домакин застена и закри лицето си:

— Лила! Лила! — се дочу сред стоновете някакво неразбрано бърборене.

— Какво говори той? — нахвърлихме се върху Ван Манен.

— И аз не го разбрах — отвърна той и още веднъж попита на бенгалски Ниламвара: — Какво се случи? Коя е тя?

Същите стонове, същите неразбираеми думи, от които беше ясно само името Лила, докато останалото потъваше в скръбните му възгласи.

— Мисля, че това е била неговата дъщеря — каза Ван Манен. — Но какво точно казва, сега не мога да разбера…

— Вероятно са я убили… — прошепна Богданов. — Само че как е разбрал? И след като е знаел, защо не ни каза?

Ван Манен не се осмели повече да задава въпроса на Ниламвара. Мълчахме и си мислехме, че ще е по-добре без излишни думи да се приберем по стаите, които вече от хиляда години подготвяше оня странен старец.

— И защо никой не й помогна? — изведнъж избухна Ван Манен. — Сигурно не е била сама. Жените тук никога не излизат сами, особено посред нощ…

В този момент в стаята най-сетне влезе — с уморената си походка, старецът и едва чуто обяви, като вдигна ръка:

— Ето я! Носят я! Там!

Изтичахме и тримата на двора. Стори ми се, че е пълен с народ. Неколцина странно облечени мъже с чалми носеха погребални носилки, изплетени от бамбук. Но всичко това изглеждаше нереално, като театър на сенките, защото не чух нито плач, нито викове, нито молитви. Усетих зад гърба си някакво движение и уплашено се извърнах: беше Ниламвара. Вървеше с такова усилие, сякаш всяка крачка щеше да го повали на земята.

— Не можем да останем повече тук — прошепна Богданов. — Не бива да искаме гостоприемство от човек, чиято дъщеря или съпруга е загинала…

— Да, по-добре е да си тръгнем — съгласи се Ван Манен.

Искахме да предупредим някого за нашето заминаване и още веднъж да поднесем извиненията си на домакина, но само след миг дворът се оказа напълно пуст! Просто всички изчезнаха! Сякаш се продъниха вдън земя! Нямаше го и старецът. Богданов първи тръгна към изхода, страхувайки се да се обърне назад. С какво облекчение минахме покрай мангалите с тлеещите въглени, които ни посрещнаха на поляната пред къщата!