Мирча Елиаде
Нощи в Серампур (3)

3.

След няколко часа, скоро след полунощ, се прибрахме в Калкута. Вечерята мина под знака на меланхолията. Богданов сподели, че скоро щели да станат двайсет години, откакто не бил стъпвал на родна земя, и че е в Азия вече от двайсет и една години. Ван Манен пък не страдаше от носталгия и отдавна се беше примирил с мисълта, че смъртта ще го свари тук, в страната, където бе прекарал две трети от живота си. Аз нямах какво да кажа по въпроса — като доста по-млад от тях, а и в Индия бях едва от две години.

— Почакай, имаш още какво да видиш — обърна съм към мен Богданов. Но когато седнахме в колата, той забрави за своята носталгия. И наистина, трудно беше човек да не види красотата на тази нощ, която изместваше всичко земно, всичко дребно и лично. Дори и шофьорът го усещаше. Ван Манен го предупреди да не кара бързо и потеглихме.

Както обикновено, пътувахме със запалени фарове, макар да имаше луна. Веднага помолих Богданов за цигара — той специално си ги поръчваше от Аден, признаваше само египетския тютюн. Аз пушех, а Ван Манен развиваше — за кой ли път? — теорията си как трябва да се държим с умните жени. От време на време се налагаше да му отвръщам с „да“, но си мислех за друго. Да, нещо се случваше с пейзажа, сякаш бяхме объркали пътя. Всъщност, отдавна трябваше да излезем на шосето, но пътят се проточи съвсем и дори се промени. За секунда затворих очи, за да се съсредоточа, и когато ги отворих, не можах да позная местността. Като че ли бяхме попаднали в някой друг край на Бенгал, толкова странно изглеждаше всичко.

— Къде се намираме сега? — развълнуван прекъснах Ван Манен.

Моите спътници с не по-малко учудване погледнаха към вековните дървета от двете страни на пътя.

— Според мен, изгубихме пътя — каза Ван Манен с неочаквано променен глас.

Шофьорът караше с подозрителна невъзмутимост. Ван Манен го попита на хинди дали не е объркал пътя.

— Не е възможно — отвърна му шофьорът, без да се обърне. — От сахиб Бадж няма никакъв друг път…

Но този отговор съвсем не ни успокои. Прекрасно знаехме, че друг път до шосето просто няма. Бяхме минавали по него поне трийсет пъти, но сега пейзажът беше съвсем различен. Напълно разстроени, ние се взирахме в далечината през прозорците на колата, и сърцето ни се свиваше при вида на тези непознати дървета, които страховито сплитаха клоните си над нас, като в тунел или по-точно като в капан!

— Давай! — нервно заповяда на шофьора Ван Манен.

Фаровете светнаха още по-силно и ние дружно се люшнахме напред, сякаш се опитвахме да проникнем още по-дълбоко в тъмнината и да отгатнем къде точно е шосето. Но напред, доколкото можехме да видим, се простираше същият безкраен и непознат път.

— По-добре да се върнем! — реши Богданов. — Пътят от бунгалото до шосето е само пет-шест минути, а ние се движим повече от половин час.

— Обръщай! — каза тихо на шофьора Ван Манен.

Шофьорът избра място, където да обърне, и без да каже дума, подкара колата назад.

— Но той е пиян! — прошепна едва чуто Ван Манен.

И макар да говореше доста тихо и на английски, шофьорът съвсем на място му отвърна на хинди:

— През живота си капка не съм изпил, сахиб!

Богданов се взря в мрака и се прекръсти.

— Не разбирам как стана така — изумен започна Богданов. — Ако при излизане бяхме свърнали някъде другаде, сигурно щяхме да влезем в гората или да стигнем до езерото.

— Сега ще разберем какво стана — промърмори Ван Манен.

Опитвах се да разпозная мястото, където за първи път забелязах, че не се движим по правилния път, но не можех по нищо да се ориентирам. Напълно объркан, започнах да обяснявам това на спътниците си, но някакъв силен и отчаян вопъл, който се чу от съвсем близо, ме възпря. Шофьорът рязко спря колата. Онемели от ужас, и тримата станахме от местата си.

— Какво беше това? — попитах накрая аз.

— Убили са някого, сигурно жена… — отговори пребледнелият Ван Манен.

Станали прави, не посмяхме да слезем от колата. Не зная колко време стояхме така, вцепенени от ужас. Вече не се чуваше нищо, освен бръмченето на мотора, и само той потвърждаваше, че всичко това не беше сън или видение.

След миг вопълът се повтори, вече съвсем отблизо, а след него и виковете за помощ: „Убиват ме! Убиват ме! Спасете ме! Помощ! Хора!“

Виковете бяха на бенгалски, но аз достатъчно добре разбирах този език, за да проумея смисъла на думите. Ние всички, освен шофьора, изскочихме от колата и хукнахме по посока на гласа. А виковете, докато тичахме, ставаха все по-глухи и неясни, но все пак, различихме думата „бабаго“ — баща, повторена няколко пъти.

Но се оказа, че бяхме тичали напразно, нито хора, нито следи от борба, никого не успяхме да видим. Ван Манен, с неговото доста солидно телосложение, пъхтеше тежко след нас. Богданов, навъсен, стиснал зъби, беше вперил поглед в мрака. Все пак, решихме да продължим разследването. Но дърветата правеха мрака още по-непрогледен. Светлината на луната едва се процеждаше нависоко горе през лианите.

Ван Манен извика на бенгалски:

— Какво се случи?

Заслушахме се, притаили дъх. Никакъв отговор. Отникъде. Гората беше като вкаменена. И дори килимът от падналите листа не шумолеше под нозете ни, сякаш стъпвахме по кече.

— Какво се случи? — повторно извика Ван Манен.

Тръгнахме напосоки, като се стараехме да не се отделяме много от пътя. Не зная колко време се лутахме под дърветата, готови всеки момент да се натъкнем на страшното зрелище. Почувствах някаква тежест в цялото си тяло, не ме напускаше усещането, че сънувам лош сън и че не мога да се събудя.

— Да се върнем! — Богданов спря и потърка челото си с ръка. — Започвам да мисля, че сме станали жертва на някаква халюцинация.

Едва ли! Четирима да имат една и съща халюцинация — да чуят този сърцераздирателен писък и тези едни и същи думи. Аз интуитивно почувствах, че Богданов е прав, и ние се върнахме при пътя.

— Изглежда, че доста сме се отделили — казах аз, като не видях колата. — Къде ли сме сега?

Моите спътници ме погледнаха с недоумение, а Ван Манен забеляза:

— Където и да сме отишли, колата трябва да е тук някъде наблизо. Извикайте оня глупак!

Извиках с всички сили, като стреснах безмълвната нощ, и сам потръпнах от шума, който вдигнах. Почакахме и разсеяно се огледахме наоколо. Шофьорът не отговори.

— Тръгнал е да ни търси — предположих аз.

— Но тогава къде е колата? — попита нервно Богданов. — Той не може да ни зареже така, в джунглата, посред нощ!

— Разбира се, че не може — успокои го Ван Манен. — Освен това, ние бяхме наблизо, трябваше да чуем шума на мотора. Сигурно е заспал, докато ни е викал…

Тръгнахме по посоката, в която според нас бяхме оставали колата. Луната светеше с пълна сила, а пътят сякаш се бе разширил.

— Избягал е. Избягал е, без дори да се замисли — прошепна Богданов. — Заслужава да го убиеш…

Ван Манен не искаше да повярва. Непрекъснато бършеше с кърпичка челото и врата си.

— Така или иначе, нещо трябва да се предприеме — каза той съвсем тихо.

— Ще се наложи да се приберем пеш — реши Богданов. — До сутринта някак си ще стигнем…

В тази минута пред нас, вдясно от пътя, за миг блесна светлина от фенер, а после колебливо се отдалечи по посока на гората. Стори ни се странно — в този час и на това място да се появи човек с фенер. Още повече, след случилото се с нас. И не знам каква тъмна сила ни подмами, всеки поотделно, да последваме тази бързо движеща се светлина в джунглата. А когато Богданов подмамящо ни махна с ръка, нито Ван Манен, нито аз, му възразихме. В този миг сякаш напълно забравихме за вика за помощ, който преди малко ни беше вледенил кръвта. Светлината сега бе знак за присъствието на живот тук. Носеше я човек, който, без съмнение, вървеше или към някое жилище, или към жадуваното от нас шосе.

След малко с всички сили се спуснахме да го догоним.