Мирча Елиаде
Нощи в Серампур (2)

2.

Този епизод, разбира се, беше съвсем скоро забравен. Когато след няколко вечери се събрахме отново в Серампур, никой не спомена и дума за него. Дори и аз щях да го забравя, ако в един ясен и хубав ноемврийски ден, не се сблъсках при входа на университета тъкмо с въпросния Сурен Бозе. Той винаги бе проявявал някаква симпатия към мен, бих казал дори сърдечност, не знам дали защото бях единственият румънец тук, или защото с такова усърдие изучавах религията на неговите предци. Спря ме и ме попита как върви учението. Отговорих му, че професорите са доволни от мен, но че самият аз често губя надежда за благополучното завършване на курса. Той се усмихна и ободрително ме потупа по рамото. Тогава аз го попитах има ли приятели в Серампур, защото Бадж беше казал, че го е видял там, в покрайнините на градчето.

— От дете не съм ходил в Серампур — отвърна ми той без да промени израза на лицето си. — Старецът Бадж сигурно ме е сбъркал с някого.

Смутих се. Беше трудно да се обърка някого със Сурен Бозе: тези резки черти, това високо чело, този пронизителен поглед — бяха нещо рядко за Бенгал, където мъжете са склонни към напълняване и всички лица са еднакво кръгли и разплути.

— А ти откога общуваш с този милионер? — изгледа ме изпитателно той.

Още повече се смутих и за да се оправдая, започнах да каканижа нещо за нашите пътувания до Серампур с Ван Манен и Богданов. А той ме слушаше много внимателно, сякаш всяка дума имаше за него особен смисъл.

— Това беше чудо, а не просто нощи! — възкликнах аз в напразния си опит да се измъкна от мрежата на тежкия му поглед.

— Наистина нощите в Бенгал са неповторими — каза замислено той. — Но ако с вас идва Ван Манен, трябва да знаеш, че той търси там нещо друго… Аперитивите на вашия домакин!

Разсмя се, сякаш искаше да се увери, че е казал нещо много духовито. Всъщност, всички се шегуваха с Ван Манен — неговата слабост към алкохола беше известна на цяла Калкута, той посещаваше кръговете на всички учени, сноби и милионери без никаква предубеденост.

След тези думи се разделихме. Срещнах Ван Манен в библиотеката на Парк Стрийт и първата ми работа бе да му предам разговора със Сурен Бозе. Не знам защо, но се зарадвах, че Бадж, който се хвалеше с отдавнашното си познанство с този известен професор, го беше припознал с някакъв беден бенгалски селянин от Серампур. Ван Манен също се развесели. Вдигна телефона, позвъни на Бадж в офиса му и му разказа всичко, като добави и нещо от себе си, наричайки го по примера на Бозе, „стареца Бадж“. Но в този ден Бадж изглежда не беше в настроение и затова като чу отговора му, Ван Манен веднага затвори телефона.

— Упорито твърди, че е бил Сурен Бозе — съобщи ми той. — Казва, че го е видял съвсем ясно, както сега те виждам аз. И още, че не го интересува бил ли е Сурен Бозе в Серампур, или не е бил. И не разбира защо това може да ни интересува… Да, той е прав, какво ни интересува — потвърди Ван Манен. — И аз ще му кажа това лично, когато го видя.

Те се срещнаха същата вечер в клуба, където понякога вечеряха с голяма компания сноби и финансисти. Но аз така и не разбрах дали бяха говорили за това, или не. Когато след няколко дни отново се събрахме в Серампур, по пътя говорихме за доста неща. Ван Манен, например, се опита да убеди Богданов, че будизмът не може да се отхвърли лесно като доктрина и че във всеки случай, той, като учен, не би се заел да осъжда чужда религия от позицията на мисионер. При думата „мисионер“ Богданов се наостри. Този спор те бяха водили с прекъсвания вече цели пет години!

— При нас, православните, няма мисионери — отсече той. — Начинът на мислене при мисионерите не ми е ясен. Това са ваши, протестантски глупости!

И се обърна към мен, очаквайки да го подкрепя. Но Ван Манен не се предаваше.

— Първо, аз съм протестант само наполовина, по баща — уточни той. — Наполовина съм католик. Наистина, доколкото ми е известно, католиците са приели мисионерството още преди векове… А какво ще каже нашият младеж?

Последният въпрос беше към мен. Разбира се, те бяха — всеки за себе си — прави, но спорът не можеше да приключи леко. Ван Манен си беше поставил за цел да напише учебник по будизъм за широк кръг читатели и в дискусията с Богданов се опитваше да намери най-точните и ясните формулировки. И междувременно вмъкваше в своята интерпретация „закона за дванайсетте причини“, докато колата ни водеше към Серампур. Изведнъж Ван Манен замлъкна и даде знак на шофьора да спре колата. На двайсетина метра пред нас, до банкета на пътя, вървеше бързо някакъв бенгалец. Не зная с какво толкова заинтригува вниманието на Ван Манен. И когато колата го настигна, и тримата обърнахме глави и го познахме: Сурен Бозе! Да, Сурен Бозе крачеше широко, с високо вдигната глава, и трите начертани с шафран бразди по челото му се виждаха съвсем ясно. Дори се зачудих, че той ни погледна за миг и никого не разпозна. Или поне не издаде с нищо, че ни е видял. И без да намали хода си, продължи решително по своя път.

— Значи Бадж, все пак, не е сбъркал — каза Ван Манен, когато колата отново набра скорост. — Има нещо гнило тук…

Ние още веднъж се обърнахме и видяхме как Сурен Бозе влиза в гората. След няколкостотин метра свърнахме по шосето вляво и стигнахме до бунгалото. Тази вечер не пропуснахме да обсъдим това произшествие, но само тримата — Бадж беше останал в Калкута. Както обикновено, веднага след пристигането, поръчахме вечерята и се отправихме към езерото. Беше преди пълнолуние. Гората изпускаше невидимите си изпарения и скоро потънахме в мъгла от благовония. Дали заради странната среща със Сурен Бозе или заради вълшебството на вечерния въздух, не зная, но изпаднахме в някаква странна възбуда, граничеща със страх. Тишината бе наистина плашеща, всичко беше замряло по чара на луната и, ако някоя клонка случайно помръднеше, дори и за миг, ние потръпвахме, смутени от неочакваната промяна в този напълно застинал пейзаж.

— Как да не изгубиш разсъдъка си в подобна нощ — тихо прошепна Богданов. — Толкова е красива, че сигурно таи някакъв грях. Човек не би могъл да срещне подобна красота другаде, освен в Рая. На земята това си е дяволска съблазън… — и добави повече на себе си: — Да, още повече в земя като Индия.

Ние замълчахме. Не искахме нито да говорим, нито да мислим. Сега всичко беше възможно, всяко чародейство — и нищо не би могло да ни удиви. И когато Ван Манен ни спря и ни посочи с ръка водата, ние бяхме готови за всякакво чудо. Внимателно се приближихме към брега и видяхме как безкрайни редици от раци изпълзяват от езерото и бавно тръгват по земята, захванали се един за друг.

— Те винаги правят това преди пълнолуние — забеляза Богданов.