Мирча Елиаде
Нощи в Серампур (1)

1.

Никога няма да забравя нощите, прекарани в обществото на Богданов и Ван Манен в Серампур и Титагарх, край Калкута. Още през царско време Богданов беше служил като руски консул в Техеран и Кабул. Учих при него персийски и дори дружахме, въпреки разликата във възрастта и положението ни: той — известен ориенталист с множество солидни публикации, а аз — все още зелен, гимназист, но затова пък, като него православен. Своята вяра пазеше ревниво, както сред мюсюлманите в Персия и Афганистан, които харесваше, така и сега, сред индусите в Бенгал, неприязънта си към които едва сдържаше. За разлика от него, Ван Манен обожаваше целия индийски свят. Дълги години заемаше длъжността библиотекар и секретар на Бенгалската азиатска асоциация, а преди това бе работил в библиотеката на Теософското общество в град Адяр. Този холандец на средна възраст, пристигнал в Индия съвсем млад, бил очарован от страната и останал, както мнозина други тук, завинаги. Познавач на тибетския език, пасивен по природа, склонен към безгрижие, той публикуваше малко и твърде рядко. Почти четвърт век се занимаваше с езика главно заради собственото си удоволствие, без да изпитва някакъв особен пиетет към научните звания. Живееше самотно и имаше слабост, която предпочиташе да крие — към окултизма.

Когато дъждовният сезон приключи и големите горещини преминаха, тримата станахме неразделни. От ранна сутрин до късна вечер аз и Богданов седяхме на една маса в библиотеката на Азиатската асоциация на „Парк Стрийт“, а Ван Манен беше в своя кабинет. Богданов проверяваше превода на текстовете от пророка Мохамед от Дхари Шикух, Ван Манен вписваше в каталога новите постъпления от тибетските ръкописи, дошли от Сиким, а аз се трудех над текста „Subbashita Samgraha“, прочут със своите загадки.

На своите научни интереси гледахме като на свято дело, и с изключение на малкото думи, които разменяхме през паузите за по цигара, бяхме абсолютно безмълвни. Затова пък, преди затварянето на библиотеката, и тримата се събирахме в кабинета на Ван Манен, за да се отпуснем в дълги беседи понякога до късно през нощта.

А нощите тук, в Калкута, в разгара на есента бяха наистина несравними, прелестни. В техния въздух се усещаше и премалата на Средиземноморието, и звънкостта на Севера, и диханието на Вечността, пронизало душата на източните морета, и силните аромати, дошли от лоното на Индия. Никога не съм могъл да устоя пред чара на тези нощи и преди да се срещна с моите учени приятели, аз обичах да излизам вечер от къщи и да се връщам понякога чак на сутринта.

Тогава живеех в северната част на Калкута, на „Римон Стрийт“, която стигаше до главната градска артерия, „Уесли Стрийт“, в непосредствена близост до индийския квартал. Обикновено излизах след вечеря, минавах по тесните улички, между скритите зад разцъфналите храсти стени, задминавах вилите на местните англичани и прониквах в лабиринта от туземни колиби, където животът не затихваше и през нощта. За сведение на онези, които не знаят: в този край на Калкута жителите почти никога не заспиват. Вратите на техните домове са вечно отворени и колкото и късно да се прибереш, ще ги видиш или да работят, или да пеят, разговарят, или да играят карти направо на тротоара. В този квартал на бедността нощта беше свързана с музиката на тамтама и всичко тук бе нещо като безкраен празник. Карбидните лампи хвърляха рязката си светлина, димът на ароматните пръчици и мириса на сладникавия опиум се вливаха в неповторимия букет от миризми, варен ориз, медени сладки, току-що извадени от горещото масло, и всякакви други смеси, които бе невъзможно да определиш… Да, струваше си да се отделиш за малко от европеизирания център или от огромните паркове, в които властваха могъщите, упойващи изпарения на джунглата…

За мен, влюбения в тези нощи, готов непрестанно да се опива от магията им, аз просто забравях, че живея в град с повече от милион жители, а компанията на Богданов и Ван Манен бе просто щастливо откритие. Отначало, докато не се бяхме още сближили, се ограничавахме с кратки разходки по Еленбургското шосе, което като широка полоса пресичаше центъра. Скоро започнахме да ходим и до Езерата, откъдето се прибирахме късно след полунощ.

Най-приказливият сред нас беше Ван Манен: от една страна се ползваше от правото си на най-старши, а от друга — бе преживял богат — от всяка гледна точка — живот, познаваше Индия, особено Бенгал, по-добре от много европейци. И той ни покани веднъж, по вечерно време, в Серампур, където неговият индийски приятел Бадж имаше бунгало. Наехме автомобил от един клуб и потеглихме веднага, направо от Библиотеката, без всякаква подготовка.

Серампур и Титагарх, северните предградия на Калкута, бяха разположени на около петнайсетина мили от града. Серампур бе на десния бряг на реката Хугли, съединяваща Ганг с Бенгалския залив, а Титагарх — на левия. Две хубави шосета, едното от Ховра, а другото от Чигпур, свързваха Калкута с тези древни поселения, от които до днес се беше запазило твърде малко. Бадж, приятелят на Ван Манен, си купи къща малко встрани от Серампур, където още имаше гори.

Къщата беше доста стара, налагаше му се да я кърпи често, не можеше иначе при бенгалския климат и тази близост до джунглата. Това бунгало, както скромно го наричаше Бадж, ми напомни за появилите си зад палмите, при нашето първо идване тук, изоставени вили от Чандернагор, някога славна френска колония, също в околностите на Калкута. Бяха вили от началото на осемнадесети век с железни решетъчни огради, с дървени беседки — в тази отдавна заглъхнала гора. Да, нямаше нищо по-тъжно от разходката из Чандернагор след залез-слънце. Вървиш под евкалиптовите дървета и от руините, които едва се забелязват сред морето от растения, те връхлита една неумолима печал. Никъде другаде, освен в Индия, не можеш да видиш толкова тъжни руини, при това — някак светло-тъжни, защото през тях прораства един нов живот, нежен, пронизан от музиката на тревите, лианите, змиите и светулките. Обичах да бродя из Чандернагор — там винаги откривах останки от една история, която завинаги бе отделена от останалата история на Индия. Колоритният и драматичен разказ за първите европейски колонисти — французите, обиколили по море цяла Африка и част от Индийския океан, за да стигнат дотук и да влязат в смъртна схватка с джунглата, с маларията, с непоносимия зной — това, наистина, бе разказ печален и тъжен. Аз открих тук този старинен пейзаж, дори си въобразих, че водя живота на пътешественик-авантюрист, но това, разбира се, бе суета на суетите.

Бадж купи бунгалото от някакъв местен англичанин-фермер скоро след войната и го държеше като убежище, в което да се скрие, в случай, че има проблеми в Калкута. Странен беше този Бадж, стар ерген, богаташ, малко заядлив, ловец без късмет, което бе повод за доста приказки, както ни осведоми Ван Манен.

При това наше идване в Серампур намерихме Бадж в дома му. Беше пристигнал малко преди нас с намерението да остане в своето гнездо за няколко дни. Открихме го на верандата, захапал дебела пура, а около него кръжаха рояци комари, на които не обръщаше никакво внимание. Видът му бе доста уморен и едва успя да се надигне от мястото си. Предложи ни да се подкрепим с малко уиски с лед. После, докато приготвяха вечерята, ние с Богданов го оставихме да беседва с Ван Манен и отидохме да разгледаме околностите.

— Внимавайте да не уплашите змията! — извика след нас домакинът, когато слизахме по стълбището.

Змията сигурно я уплашихме… Без да знаем пътя, се отправихме към края на палмовата горичка, където блестеше водата. Отдалече разбрахме какво е точно — луната още не светеше, а светлината на звездите беше слаба. Като се приближихме, забелязахме някакво езеро, достатъчно голямо, с много лотоси. Над водата хвърляше странната си сянка малка кокосова палма. Бяхме само на няколкостотин метра от бунгалото на Бадж. Карбидните лампи оттук изглеждаха като потънали в мъгла, заради гъстата пелена от нощни пеперуди. И ето, че се бяхме озовали на брега на това омагьосано езеро — тъй дълбока беше тишината, толкова тайни се криеха във въздуха.

— Да се надяваме, че нашият истински Бог и днес ще ни опази — каза Богданов и седна на тревата.

Усмихнах се, беше ми пределно ясно, че той говори сериозно. Богданов никога не произнасяше напразно Божието име. А аз — от умора или от страх (веднъж по време на разходка ми се случи да се опитам да скоча на брега, но приятелят ми ме задържа и с пръчка успя да убие малка зелена змия точно на мястото, където се готвех да скоча) — така или иначе, предпочетох да не следвам примера на Богданов и останах прав, опрян до една кокосова палма.

— Винаги съм се надявал, че няма да се срещна на земята с Царя-Змия — каза Богданов, забелязал моята предпазливост. — Нали така я наричахте вие?

„Вие“ бяха за Богданов, както изучаващите санскритски, така и тези, които говореха този език в цяла Индия.

— Sarparaja — потвърдих аз, — но може и по друг начин: sarparati, sarparishi, sarpeshvara и т.н. И всичко това ще бъде нейното име, Цар-Змия, ако нямате нищо против…

Запалих цигара. Мълчахме дълго. Зад нас вятърът леко полюшваше палмовата горичка. Когато твърдите й листа се докосваха взаимно, можеше да си помислиш, че гората е медна, защото металният им звън (от който по гърба ти пролазваха мравки!), съвсем не се връзваше с изпълнения с растителни изпарения въздух.

— Наистина е красиво! — прошепна накрая Богданов. — Ще дойдем пак…

И започнахме често да идваме тук. Повечето пъти Бадж го нямаше, но Ван Манен знаеше порядките на дома и никога не оставахме без добра вечеря, без уиски с лед, скъпи марки цигари, а когато вече нямахме сили да се приберем в Калкута, имахме на разположение удобни легла с балдахини, които да ни защитят от комарите. Понякога сядахме в лодката и отивахме до отсрещния бряг, в Титагарх, където водите бъкаха от риби и раци. На този бряг на Хугли горите бяха по-редки — оттам започваха големите полета с ориз и захарна тръстика, а въздухът беше също така ароматен, нощта — също така тайнствена, и ние бродехме по долината на реката докато накрая съвсем се изтощим от умората.

Баджи никога не ни вземаше на лов. Една вечер пристигнахме без предупреждение и го заварихме току-що завърнал се от джунглата. Беше се прибрал без да улови нищо, но затова пък бе целият обгорял от слънцето, много прашен и много ожаднял.

— Имаше само птици, които не стават за ядене — каза той, вместо поздрав, сякаш, за да се оправдае.

Но вечерта беше чудесна. Ван Манен ни разказа за приятелството си с Ледбитер в онези времена, когато самият той е бил активист на Теософското общество, а Бадж ни говори за своите перипетии на остров Ява, където започнал кариерата си на индустриалец. Останахме на масата до късно вечерта. В един момент Бадж спря да разказва поредния си анекдот, между другото — доста дълъг и скучен — и възкликна:

— Никога няма да се досетите кого срещнах, когато излязох от гората! Сурен Бозе! Самият Сурен Бозе!

Не повярвахме на ушите си. Какво можеше да търси в гората на Серампур, при това през нощта, Сурен Бозе, почтеният професор, макар и най-младият от колегите ни, когото не можехме да си представим да срещнем извън стените на университета или в храма на Калигхат. Той винаги се придържаше към вярата на предците си и дори твърде горделиво подчертаваше това. Беше сред малцината професори от Калкута, които не се стесняваха да ходят облечени в индийски дрехи и да чертаят по челото си с шафран знака на вярващите в Шива.

— Сигурно е бил на гости у някой свой роднина в Серампур — забеляза Ван Манен. — Не би дошъл заради някакви приключения тук…

Но ние не се съгласихме с него. Подобен ревностен вярващ като него едва ли би търсил приключения в гората нощем. А роднини в Серампур, според Бадж, Сурен Бозе нямаше, бил роден в Ориса.

— Всъщност, той се направи, че не ме видя — добави Бадж.

Тук си спомних, че веднъж в университета чух как говориха нещо за Сурен Бозе във връзка с тантризма. Изглежда, че беше привърженик на тази окултна школа, за която особено в Индия се носеха най-различни легенди. Трябва да призная, че след като изучих тантризма, според класическите му текстове, аз и до днес не срещнах хора, които изпълняват предписанията му. А тантризмът предполага извършването на ред специфични ритуали, чиято тайна посветеният не би посмял, или не би могъл да разкрие пред никого.

— А може би именно тук е търсил място за някоя тантристка церемония? — обадих се аз.

След като никой не възприе сериозно моето предположение, започнах упорито да развивам темата. От онова, което бях прочел, знаех, че за някои медитации и ритуали на тантризма е нужен зловещ антураж: гробище и място, където изгарят мъртъвци. А понякога посветеният трябва да покаже смелост и самообладание и да прекара една нощ като жив труп в позата на пределна ментална концентрация. За тези неща, които могат да те накарат да се разтрепериш, аз разказах на своите приятели — вече не за да оправдая присъствието на Сурен Бозе тук, а за да ги посветя в ужаса и в наивния чар на тантрическите ритуали. В края на краищата, аз съвсем се отклоних от темата Сурен Бозе и започнах най-патетично да им говоря за тантризма. Така се надявах, че Ван Манен, с неговите познания в окултизма, ще подхване разговора и ще го оживи с ненадминатата си ерудиция. Но този път той само мълчаливо кимаше с глава.

— Никой не знае нещо определено за техните ритуали — проговори неохотно Ван Манен в отговор на моите предизвикателства.

— Какво толкова има да знаем? Бесовски оргии! — възмути се Богданов, който твърдеше неизменно, че индуизмът е дяволска работа. — Нещастни безумци — да търсят спасение на душите си като си играят на мъртъвци! Нас, православните, ни пази кръста! И Слава Богу!

— Аз пък не разбирам какво общо има тук Сурен Бозе — обади се най-сетне Бадж. — Я, по-добре да се върнем сега към нашите работи…

Разбрах, че съм сгрешил като заговорих посред нощ, край гора и гробище, за некрофилски медитации и запалих цигара. Усмихнах се малко престорено виновно. Честно казано: изненадах се, че това мое кратко, но страстно изложение върху тантризма се посреща толкова сдържано от тях. Тогава бях много млад и много горд със знанията си върху загадките на индийската душа, до които бях успял да се добера. Исках да покажа на тези учени мъже, при това дошли отдавна в Индия, че и аз зная нещичко за тайните на тази странна религия.

Бадж се постара да продължи прекъснатия анекдот, но повече не успяхме да възвърнем очарованието на нашите вечери. По някакво негласно споразумение нито един от нас не поиска да отиде да си легне или да се върне в Калкута. Напротив, започнахме дружно да се наливаме с уиски — дори и Богданов, известен със своята въздържаност, въпреки руския си произход! — и продължихме разговора си почти до три през нощта, когато най-сетне се надигнахме от масата, за да се приберем по стаите си, приготвени от вечерта.