— Знаеш, че тази личност не ме вълнува — отвърна той и продължи с бавните си, отмерени стъпки, сякаш се стараеше да пести силите си. — Не обичам нито гениите, нито отличниците.

— Знам, но този път е съвсем друго — понижи глас Добридор. — Нещо твърде мистериозно. Всъщност — продължи, след като още веднъж се извърна, за да погледне зад себе си — има нещо, което ми изглежда напълно необяснимо. И дори подозрително…

Думитреску се обърна рязко и го погледна учудено, като се опита да се усмихне.

— Даян да е подозрителен?! — възкликна той. — Първа награда с венец от първо отделение, та досега, допреди няколко седмици с диплома „summa cum laude“ (с пълно отличие!), и само след три-четири месеца най-блестящият докторат, след година катедра, открита специално за него, след още три — член на Академията, а след седем…

— Не знам всъщност — прекъсна го Добридор, — но това е доста подозрително. Във всеки случай ми изглежда необяснимо. Установих го за първи път вчера следобед, в часа по геометрия, когато беше на дъската, знаеш ли, Доробанцу го извика да ни обясни…

— Знам: „Обясни им го ти, Даян, защото ще им го обясниш много по-добре от мен!“ Вечният рефрен и неизбежният извод: „Обясни им ти, Даяне, и ако тези тъпаци пак не могат да те разберат, ще ги изпратя всичките да цепят дърва в мазето!“

— И се чудя как не са го забелязали и другите — продължи Добридор. — Проверих днес сутринта. Минах доста пъти край него, после го приближих, като се престорих, че не съм проследил достатъчно внимателно демонстрацията и го огледах много добре. Мисля, че се усъмни за миг, защото се изчерви и започна да заеква. Затова ти казвам, че ми изглежда доста подозрителен. А защо се изчерви, когато забеляза, че го наблюдавам внимателно, че гледам по-точно към лявото му око?…

— Но защо трябваше да го гледаш толкова внимателно? — прекъсна го Думитреску.

Добридор се усмихна загадъчно.

— Защото, откакто го познавам, Даян винаги е носил черна превръзка на дясното си око, а сега я носеше върху лявото!

— Не, това не е възможно! — прекъсна го отново Думитреску.

— Казвам ти, че проверих това много пъти. Само допреди няколко дни лявото му око беше здравото, а сега е дясното.

Думитреску се замисли за миг.

— Това означава — започна със сериозен тон той, — че и двете му очи са здрави.

— Което значи, че…

— Което значи, че носи тази превръзка от предвзетост, за да изглежда по-интересен… Или може би — добави след пауза, като подчертаваше думите си — по други причини.

— Затова казах, че ми изглежда подозрителен…

— Тогава трябва да информираме където трябва — продължи Думитреску и сниши гласа си.

— Така мисля и аз — каза тихо Добридор, — че ще трябва да информираме сега за него…

— Но нека да бъдем внимателни — продължи Думитреску, след като облиза малко изсъхналите си устни, за да ги навлажни. — Много внимателни — повтори.

— За да не се усъмни в нещо Даян и отново да си премести превръзката…

* * *

На другия ден сутринта небето беше необикновено мрачно и в кабинета на декана светеха всички лампи. Младежът почука няколко пъти на вратата, почака малко, а после отвори леко и влезе. Спря на прага, сякаш заслепен от силната електрическа светлина.

— Другарят секретар ми каза, че ме викате.

Деканът го изгледа продължително, с изучаващ поглед. След няколко мига му направи знак да седне.

— Константин Оробете — попита той младежа, — на тебе откога ти викат Даян?

Младежът се изчерви.

— От шейсет и девета, след шестдневната война, когато всички вестници публикуваха снимката на генерал Моше Даян. Сещате се, заради черната превръзка…

Деканът Ириною го изгледа отново и се усмихна недоверчиво.

— А защо носиш тази превръзка на окото?

— Заради инцидента… Един съсед ме удари, без да иска, със закачалка. Беше си купил голяма дървена закачалка за дрехи. Носеше я на гръб към апартамента си. Но като стигна до вратата си, се извърна и рязко ме удари. Не беше видял преди това, че в коридора има човек. Бях застанал, прилепен до стената, за да му направя място да се прибере със закачалката си…

— И не можа ли да се излекуваш?

— Не, не можеше да се излекува. Дървото влезе доста надълбоко и разкъса съвсем очната ябълка… Затова се наложи да сложа тази черна превръзка. Не успяха да ми поставят стъклено око.

— А кое око беше? — попита Ириною и се надигна от бюрото си.

Младежът прекара дясната си длан по челото и леко я спусна по лицето си.

— Това око, което виждате сега и вие — прошепна притеснен.

Ириною се приближи до него и го погледна изпитателно.

— Та значи лявото око — каза той, натъртвайки на всяка дума. — И въпреки това в досието ти, което прегледах вчера — уточни и посочи към бюрото си, — има документ от болницата „Колця“, в който черно на бяло е написано, че дървен предмет, без да се уточнява дали е закачалка, да, дървен остър предмет е разрушил твоето… дясно око!

Константин наведе глава.

— Я свали сега превръзката!

Ириною се приготви да следи с огромно внимание всяко движение на младежа. Когато Константин развърза превръзката и бавно я свали, Ириною се намръщи, направи крачка назад, после се обърна. Орбитата беше доста дълбока, покрита с част от неподвижен моравосинкав клепач.

— Добре, можеш да си сложиш превръзката — каза Ириною и се върна към бюрото си. Прелисти досието, извади един жълт лист и го подаде на младежа.

— Ако все пак си забравил подробностите от инцидента на осми септември, шейсет и трета, прочети сега този документ от хирургическото отделение на болницата „Колця“, издаден три дни след това, на единайсети септември.

Константин пое с разтреперани пръсти жълтия лист.

— Чети! — настоя Ириною. — Ще се убедиш и ти. Дясното око! Да, дясното око! Прочети го внимателно. Дясното око!

Младежът постоя няколко мига нерешително, а после рязко постави листа върху бюрото, като спря отчаяния си поглед в очите на декана.

— Знам, че няма да ми повярвате — започна той, — но се кълна в гроба на моите родители, че сега ви говоря самата истина. Това се случи преди четири дни, в неделя. Вечерта излязох да се разходя по булеварда към градината Чешмиджиу. И изведнъж чух да ме викат: „Даяне! Даяне!“. Спрях се и обърнах глава. Помислих, че е някой познат. Но беше един възрастен, непознат господин, доста възрастен, с бяла брада, облечен странно, с нещо като дълъг кафтан, малко поокъсан. — „Не ти ли викат приятелите и състудентите Даян?“, попита ме старецът.

— Да, така ми викат — отвърнах му аз. — Но вие, господине, как разбрахте?

— Това е доста дълга история, а и вие, младите, днес не се интересувате много от подобни истории… Но трябва да знаеш, че Моше Даян носи превръзката си на другото око. Ако искаш да приличаш на него, ще трябва да смениш мястото й. Хайде да спрем сега за малко на тази пейка и аз ще ти я снема само за минута.

Реших, че старецът се шегува и го попитах:

— След като притежавате такава сила, господине, защо направо не ми върнете окото на мястото му?

— Това не мога да го направя — усмихна се старецът.

В същия миг мълния прониза червеното небе и Константин почака да отмине гръмотевицата.

Деканът се размърда силно нервиран в креслото си.

— Е, и?! Какво стана? — попита нетърпеливо той. — Какво се случи?

— „Това не мога да го направя, каза старецът, защото нямам правото да правя чудеса…“ Аз се уплаших много и го попитах: „Но кой сте вие, господине?“ „Дори и да ти кажа кой съм, ти няма да разбереш, защото младите днес не четат Йожен Сю…“ „“Скитникът евреин"?!, възкликнах аз, Прочетох я отдавна, на село, когато бях при дядо…" „В Страндари, прекъсна ме старецът, прочете я, скрит в хамбара, и я свърши точно вечерта преди Еньовден, тогава изчете последната страница, която беше отпечатана върху възможно най-долнокачествената хартия отпреди Първата световна война…“

— Какво говориш? — възкликна Ириною. — Наистина ли се случи това? Възможно ли е?

— Да, дори и хартията беше точно такава, каквато я описа старецът. Последната страница от книгата беше отпечатана върху съвсем долнокачествена хартия, по-лоша и от вестникарската, върху която на времето печатаха романите в подлистници… — Този път наистина се уплаших — добави Константин. — Направо се вкамених. Старецът ми стисна ръката и ме накара да седна до него, на пейката. „Нямам правото да си почивам, каза той. Веднъж на десет или петнайсет дни онези отгоре ме наблюдават… Не съм сядал на пейка поне от две-три години. Когато искам да си почина, търся някакво легло или лягам направо на земята, ако не е много студено…“ И докато ми говореше, свали, без да ме предупреди, превръзката от очите ми, а после не можах вече да си спомня добре какво се случи. Стори ми се, че сънувам…

Изведнъж се разнесе някакъв силен шум и младият мъж прекъсна разказа си.

Ириною погледна намръщен към прозореца.

— Струва ми се, че сънувах и просто не можех да проумея какво става с мен, защото си казвах: нали насън всичко е възможно? Спомням си, че той наслюнчи няколко пъти пръста си и много внимателно докосна раненото ми око. После премести превръзката на другото око и се усмихна. „Сега наистина приличаш на Моше Даян, каза старецът. Не виждаш ли сега по-добре с дясното око?“ Да, виждах по-добре, но не смеех да се зарадвам. Не можех да повярвам, сякаш всичко беше сън. Замаях се дотолкова, че дори не забелязах кога той стана и си отиде. Продължих да седя на пейката, като се опитвах да наглася по-добре превръзката — не бях свикнал да я нося от лявата страна. Притесних се, трябваше ми огледало. Станах и едва тогава си дадох сметка, че старецът вече не е до мен. Потърсих го с поглед до горния край на улицата и до отсрещния тротоар — беше изчезнал. Прибрах се у дома и веднага смъкнах превръзката пред огледалото…

Даян прекъсна разказа си за миг, заслепен от силната светкавица, внезапно разтърсила небето отвън.

Ириною се надигна рядко от бюрото си и започна да крачи нервно из стаята. Не можеше да скрие раздразнението си.

— Гръмотевицата мина съвсем наблизо — каза тихо Даян.

Прозорците се разтресоха и след миг бурята поутихна.

— Виж какво, Константин Оробете — започна изведнъж деканът Ириною, едва овладял гнева си, — всичко това: Скитникът евреин и фокусът му с наслюнчения пръст, както и смяната на превръзката, съвсем не ме интересува! Ако не знаех, че ти си сирак, че баща ти е бил тенекеджия, а майка ти, перачка, ако не знаех, че си пълен отличник още от началното училище и че другарят инженер Доробанцу се хвали навсякъде с тебе, като твърди, че си бил истински гений в математиката…

Спря в средата на стаята, с ръка в джоба, като жестикулираше силно с другата, очаквайки нова гръмотевица.

— Да, ако не знаех всичко това, бих те изхвърлил веднага оттук като един вестник и мракобесник. Но цялата тази история ми се вижда прекалено подозрителна, съвсем скалъпена… Засега не искам да се намесвам. Няма да докладвам нищо. Но от утре ще трябва да идваш във факултета така, както си бил приет и както пише в досието ти: с превръзка на дясното, а не на лявото около, разбра ли? На дясното око!

— Но другарю декан, аз ви се кълна, че точно това се случи! — въздъхна Константин. — И ако сега сложа превръзката на дясното, ще открия раната на лявото и няма да мога да виждам нищо…

— Внимавай! — прекъсна го Ириною още по-разгневен. — Ако утре не се явиш във вид, в който пише в медицинския документ, аз ще бъда принуден да съобщя където трябва. И сега те предупреждавам: не разчитай на мен, ако има следствие. Трябва да знаеш, че аз винаги казвам истината!

* * *

Зърна го отдалече и започна да тича, но твърде скоро усети, че сърцето му се разхлопа и се принуди да спре. След няколко мига продължи с бързи крачки, поставил длан върху сърцето си, сякаш се надяваше да укроти ударите му. А когато го настигна, извика с цяло гърло:

— Господине!… Господин израилтянино! Господине!… — повтори много пъти той.

Някакъв минувач се извърна учуден, усмихна се и после пресече улицата до отсрещния тротоар.

С много голямо усилие, все още с ръка върху сърцето си, Константин Оробете ускори крачка. Стигнал няколко метра зад него, той отново започна да вика:

— Господин израилтянино! Господин Скитник евреин!

Старецът се обърна изненадан.

— Даян! — възкликна той. — Какво търсиш тук? Аз пък отивах до твоето училище, надявах се, че ще те срещна там…

— Изгониха ме от факултета — въздъхна Константин Оробете, продължавайки да притиска сърцето си с ръка. — Всъщност не ме изключиха, но не искат да ме пуснат на лекции, докато не…

Прекъсна, въздъхна тежко и все пак се усмихна.

— Моля ви да ме извините — тихо промълви той, — но сърцето ми бие лудо, сякаш всеки миг ще се пръсне… Никога не ми се е случвало подобно нещо…

— Няма да ти се случи нищо, бъди спокоен — усмихна се старият мъж. Протегна ръката си към младежа, леко докосна раменете му, а после и гърдите.

Даян въздъхна дълбоко и започна ускорено да диша, сякаш за дълго преди това беше преустановил дихателната си дейност.

— Ах, мина ми! — въздъхна облекчен.

— Трябваше да ти мине — успокои го старецът, — но ако това беше продължило още две или най-много три минути, сигурно щеше да паднеш на улицата и до идването на „бърза помощ“ кой знае какво щеше да ти се случи… Както виждаш, плащаме си двамата, аз се върнах от пътя си, за да се опитам да ти помогна, а твоето сърце сякаш предчувстваше какво те очаква…

Замълча и отново докосна раменете му.

— Хайде да вървим сега. Бих ти дал един съвет: не говори и не питай. Остави Времето да се събере между нас. Ако наистина притежаваш някакъв математически гений, както говорят за теб, ще разбереш и тази способност на Времето: да се свива и да се разтяга според обстоятелствата. Значи не ме питай! Но когато ти задам някакъв въпрос, ще трябва да ми отговориш. Искам да бъда сигурен, че ще ме разбереш.

Спря пред една сграда, построена вероятно в края на деветнадесети век.

— Знаеш ли случайно кой живее тук?

— Не — отвърна Даян.

— Нито пък аз. Хайде да влезем. Може да открием някоя изолирана стая и да поговорим вътре.

Отвори желязната врата и тъй като младежът се колебаеше да влезе, хвана го за ръка и го поведе. Изминаха набързо няколко метра до следващия вход. Стигнаха до една врата и старецът натисна рязко бутона на звънеца. Без да чака, отвори и влезе.

— Не ми харесва тук! — каза, след като се огледа на всички страни.

Намираха се в началото на голям правоъгълен салон, все още достатъчно добре поддържан, но без килими и с изненадващо малко мебели. Прозорците отляво и отдясно на вратата бяха със завеси в тъмновишнев цвят, а останалите прозорци, на няколко метра от тези към средата на салона, нямаха завеси — през тях свободно влизаше светлината на майския следобед.

— Не ми харесва — повтори старецът. — Изглежда, че стопаните не са успели да продадат всичките си мебели.

Тръгна с бързи крачки, сякаш беше много млад, и повлече след себе си и Даян.

— Не се страхувай — добави. — Няма да ни се случи нищо лошо, защото не сме влезли тук с някакви лоши мисли.

Младежът се извърна на няколко пъти, погледна към прозорците, през които му се стори, че зърва сянката на случаен минувач. И тъкмо се приготви да се извърне още веднъж, когато забеляза, че старецът го води за ръка към друго помещение, в което не знаеше как да влезе. А може би това беше трапезария, малко овехтяла, която съвсем не приличаше на салона.

— Не! — каза отново старецът — И това тук не е онова, което ни трябва. Хайде да опитаме от другата страна, откъм градината.

В следващия миг двамата слязоха по каменната стълба в малък парк с басейн, в който Даян зърна няколко сънливи рибки, скрили се под цветовете на водните лилии. Остана толкова изненадан, че се извърна, готов да запита.

— Виждам, че много ти харесва Пушкин, — продължи старецът. — Ходиш с томчето с неговата проза в джоба и това е оригиналното първо издание.

— Да, научих руски само заради Пушкин — каза Даян, малко притеснен. — Но ако позволите, ще ви задам един въпрос…

— „Капитанската дъщеря“, нали?! — възкликна старецът и се усмихна меланхолично. — Спомням си сега онази вечер в Санкт Петербург, когато някакъв студент връхлетя като буря в странноприемницата, където бях отседнал, и извика: „Пушкин умря! Пушкин загина, убит на дуел!“ После избухна в плач.

— И аз щях да се разплача, когато прочетох биографията му и разбрах, че…

— Внимавай да не се подхлъзнеш! — прекъсна го старецът и го хвана здраво за ръката. — Сигурно са излъскали паркета заради бала през следващата седмица, нали карнавалът наближава.

Даян се огледа наоколо, опита се да разбере къде се намира. Но и двамата се движеха така бързо, че той успяваше да зърне само фрагменти от този непрекъснато променящ се декор.

— Ако позволите — започна отново.

— Големият, гениалният поет романтик, Пушкин! — продължи старият мъж. — „Капитанската дъщеря!“… Чел си я поне пет-шест пъти, нали? Но спомняш ли си онзи пасаж, в който един от героите обяснява защо руският офицер трябва да играе билярд?

— Спомням си го много добре, защото ме накара да мисля и дори ме натъжи. Мога да ви прочета и на руски, но предпочитам сега да ви го представя на румънски в мой превод.

— Слушам те — каза старецът със сериозен тон и застана в центъра на стаята.

Беше доста обширно помещение, но с необичайно нисък таван, наклонен от едната страна, като мансарда. Светлината беше тъжна и бледа, процеждаше се през няколко овални прозорчета.

— „Когато например по време на маневри — започна да чете Даян — пристигнеш в някой затънтен градец, какво можеш да направиш, за да убиеш времето? Не можеш винаги да биеш евреите. Без да искаш отиваш в хана и играеш билярд…“

— Точно така! Така беше навремето в Русия. И нещата не се промениха много оттогава до днес. Всъщност това го казва един герой на Пушкин…

— Така мислех и аз. Не самият Пушкин, а един от неговите герои. Един персонаж, всъщност доста неприятен. Но аз исках да ви попитам сега…

— Знам — прекъсна го старецът и отново го хвана за ръката. — Веднага ще ти отговоря, когато намерим спокойно място, за да разговаряме, без да ни притесняват. Но нека да се измъкнем сега от този лабиринт… Както виждаш: къщи, които някога са били опожарени или разрушени, а на тяхното място са били издигнати други, но по друг начин планирани, така че понякога човек се събужда и установява, че е на друго място — на някой нов булевард или в някоя непозната градина. Както сега — добави старецът и продължи да стиска здраво ръката на Даян. — Този парк например принадлежеше на един голям богаташ. Там, в дъното, имаше голяма оранжерия, а в другия край бяха алеите с розите. Представи си само как изглеждаше тази градина от май до октомври! А сега, когато наближава зимата…

Даян тръгна по алеята с големите и високи дървета без листа и усети под стъпките си студения и много влажен чакъл.

— Един въшлив от пари болярин — продължи старецът. — Казваха, че имал деветдесет и девет слуги и не всичките били роби. Довел бил от странство прочути майстори-готвачи, изискани лакеи, опитни градинари, красиви камериерки. Казваха, че постоянно канел гости, и зиме, и лете, но никога повече от дузина, защото не можел да търпи шума.

Когато стигнаха края на алеята, старецът отвори вратата и накара Константин да влезе в нещо подобно на галерия, но младият мъж се поколеба.

— Интересно — забеляза старецът, — досега не чухме човешки глас, дори и детски…

Старият мъж постави ръка върху рамото на Даян.

— Как би могъл да ги видиш, Даян, как би могъл да ги чуеш? Та тези, които са живели някога тук, вече отдавна са мъртви. Най-младите от тях са починали в края на миналия век…

Даян изтръпна и погледна уплашен.

— И след тях техните деца или онези, които са заели мястото им.

Старият мъж поклати глава, усмихна се тъжно, сякаш се опитваше да скрие разочарованието си.

— На един математически гений като теб подобен въпрос не би трябвало да се задава, защото просто няма смисъл. Другите, които са още живи, обитават своите къщи, ние минахме край някои от тях. Но сега знаеш добре, че…

— Значи! — възкликна пребледнял Даян. — Значи!…

Старецът го изгледа, усмихна се учудено, после отново го хвана за ръка.

— Аз мислех, че си разбрал повече — каза. — Но сега да побързаме да излезем от зимата…

* * *

Младият мъж се остави да го водят, вече без да се оглежда. Понякога се стряскаше от мисълта за странното уравнение, което от месеци наред все не успяваше да реши.

— Бъди внимателен, Даян! — чу някакъв глас. — Ако се изгубиш насън, ще ти трябват доста години, за да намериш изхода…

— Не съм спал и съвсем не ми се спи — отговори му Даян и се изчерви. — Мислех си за петата теорема. Ако я разбера, ще мога да разбера и какво става с мене тук.

— Ще разбереш и без помощта на теоремата. Но трябва да избързаме.

Продължиха пътя си и на Даян му се стори, че вървят все по-бързо. Минаха през серия от помещения, всичките слабо осветени — едва различаваше очертанията им. Скоро стигнаха до някакъв мебелиран салон, със скъпи френски гоблени и високи венециански огледала. Спряха се до един висок прозорец, голям колкото половин стена.

— Mira ahora! Гледай сега! — възкликна старият мъж. — Гледай сега! Слънцето! След няколко мига ще се издигне над езерото…

— Слънцето залязва! — прошепна развълнуван Даян. — И сякаш това не е нашето слънце.

— Така изглежда по тези места в края на октомври. Нямам нужда от сметачна машинка, за да изчисля за кой път през живота си виждам сега залеза на слънцето. Според легендата — може би от хиляда и деветстотин години. Значи направи сега сметка. Но всъщност са много повече, много повече…

Хвана го за ръката и го поведе към едната от полуотворените врати.

— Защо ти казвам сега всичко това, точно на тебе, ти, който се бориш с „коварството на Времето“, с това „List der Zeit“, за да перифразирам израза на Хегел, „List der Vernuft“, прочутото „коварство на Разума“? Погледни тази врата. Няма да влезем, защото това помещение не е на нашия път. От неговите прозорци не може да се види залезът на слънцето. И тъкмо тази подробност, на пръв поглед банална, че оттам никога не може да се види залезът, от доста време крие в себе се една голяма тайна. Една трагедия, затворена в престъпление, но толкова мистериозна, той добре скрита, че никой не би се усъмнил в нещо…

— Като във фантастична история, съчинена от някой велик поет — тихо каза Даян. — С удоволствие бих я чул… — С удоволствие бих я чул…

— И за мен би било удоволствие да я разкажа поне веднъж — въздъхна старият мъж и отново го хвана за ръката. — Но за темпото, с което се движим сега, ще ни трябват поне още няколко дни. Да оставим засега тази история, тя е напълно необяснима.

Крачеха все по-бързо, както никога досега, и след известно време той усети, че се уморява. Без да иска, забави ход.

— Знам всичко, което искаше да ме попиташ, когато се срещнахме отново — започна старецът и спря да крачи. — Искаше да ме попиташ дали е истина… Но аз не знам какво точно да кажа. В стари времена, Даян, когато хората обичаха легендите и без да си дават сметка, че ги слушат очаровани и вярващи, сами разгадаваха доста от тайните на света и не се съмняваха в нищо. Да, от приказките и легендите те научаваха доста неща за живота и света. В стари времена, повтарям, се вярваше за мен, че аз съм Ахасфер, Скитникът евреин. И наистина, докато хората приемаха сериозно тази история, аз бях такъв, Скитникът евреин. Сега не се извинявам или оправдавам. Но ако съм бил известно време между вас, мисля, че този факт има определен смисъл — дълбок и ужасяващ! А когато един ден бъдете съдени, вие, хората от всички краища на света, независимо дали сте християни, евреи, невярващи или скептици, да, вие ще бъдете съдени за това, което сте разбрали от моята история…

Едва сега Даян си даде сметка, че бяха спрели в някаква мизерна стаичка, с железен креват и вехта дървена маса, върху която се мъдреше помътняла газена лампа.

— Сега ще е добре да си починеш за малко — добави старецът. — Нека да не бързаме. Вече се стъмни…

Пусна ръката му. Светлината съвсем намаля. Но Даян не успя да разбере дали наистина се е стъмнило, или този полумрак се дължеше на завесите, които се оказаха толкова много, като в някаква безкрайна галерия.

— За да не те тормози пак тази теорема — започна старецът, — ще ти отговоря на другия въпрос, който беше готов да ми поставиш, когато забелязах, че от джоба ти се подава томчето с Пушкин. Искаше да ме попиташ колко време ще се скитам по света, без да спра. А не си ли даваш сметка, че единственото нещо, което желая, е да бъда смъртен, да мога да умра и аз някой ден като всички хора.

Спря рязко и вдигна ръката си.

— Хей, Даян! — извика. — Остави Айнщайн, остави Хайзенберг! Чуй какво ще ти кажа сега. Защото скоро ще видя дали ти си разбрал, или не си разбрал какво всъщност ти казвам.

— Слушам — засрамено прошепна Даян, — но ако не разбера принципа на аксиомата, няма да разбера какво всъщност ще последва.

— Направи едно усилие, размърдай въображението си и ще разбереш. Но преди това, спомни си легендата. Става дума за моята легенда. Спомни си какво казваше тя. Кажи ми, че ми се разрешава да си почина, защото иначе ще умра на края на света, малко преди, но колко малко? колко малко? Малко преди Страшния съд. Разбери, значи отблизо две хиляди години не е имало друг човек, който подобно на мен да е мечтал за края на света. Представяш ли си с какво нетърпение съм очаквал Милениума, хилядната година! Колко страстно съм се молил през нощта на трийсет и първи декември деветстотин и деветдесет и девета година!… А после, скоро след последните атомни експлозии, бях доста обнадежден… Чуй ме добре сега, Даян, защото от сега нататък ще стане дума и за тебе…

— Слушам ви — тихо промълви Даян. — Говорехте за…

— Говорех за последните термоядрени експлозии. Целият свят сега говори за тях, но лично за мен тези бомби от водород и кобалт са моята… „последна надежда“ (Може би усети, че поставих тези думи в кавички, защото тук става дума за нещо друго. И защото тук отворих тази скоба, ще трябва да привикнеш, драги Даян, към този нов език. Вярвам, че ще го усвоиш лесно и бързо, защото си интелигентен и при това математик, а освен това ти харесва и поезията… И тук вече ще затворя скобата.)

— Да, слушам ви — отговори Даян, след като старият мъж забави крачка. — Мисля, че разбирам онова, което искате да ми кажете…

— И се опитай сега да не мислиш повече за петата теорема — продължи старецът, — защото започнахме да слизаме, а и вече се стъмни.

— Слизаме ли? — изненада се Даян и се огледа наоколо. — Бих казал обратното…

Беше доста тъмно, но му се стори, че започват да се изкачват по някакъв лек наклон надясно.

— Внимавай! — предупреди го старецът и силно го дръпна за ръката. — Още две крачки и ще стигнем до стълбата, тя е каменна, но доста се е изтъркала с времето…

— Да, наистина! — възкликна Даян, когато стъпи върху първото каменно стъпало. — Не се безпокойте, няма да се подхлъзна. Свикнал съм да слизам по стълби в тъмното.

И все пак му се стори, че не слиза, а че се изкачва — катереше се бавно като в тунел.

— И сега чуй продължението — започна старецът. — Няма как да знаеш, че на двайсет и първи април, хиляда петстотин и деветнайсета — било е Разпети петък — Фернандо Кортес издигнал флага на Мексиканския кръст, там, където по-късно бил построен градът крепост Вера Крус. Няма откъде да знаеш и че датата двайсет и първи април от християнския календар съвпада с деня, който в календара на ацтеките е последният от периода на Обожествяването (наричал се е „Епохата на Небето“). Тази епоха се е разделяла на тринайсет цикъла — всеки от по петдесет и две години. И пак денят двайсет и първи април, хиляда петстотин и деветнайсета отбелязва началото на един Адски период… Слушай ме внимателно сега, Даян — извика старецът, като отново дръпна ръката на младежа, — защото повтарям: става дума за тебе!

— Слушам, но…

Даян замлъкна изведнъж, сякаш се страхуваше да продължи.

— Кажи! Кажи! — окуражи го старецът.

— И все пак ние не слизаме!

— С други думи, е pur si muove! И все пак тя се върти! Но този път ти се лъжеш, Даян. Ще разбереш, веднага след като излезем на светло. Ако притежаваше гения на Галилей, би трябвало да се оставиш на разума си, а не на чувствата.

— Имате право — започна Даян, внезапно придобил смелост, — но тъкмо това ме притеснява: че няма да успея да идентифицирам разума. Когато не мога да проумея аксиомите, не знам как да се освободя от илюзията на усещанията… Ще ви призная честно: нямам усещането, че сме слезли или че слизаме, а че се придвижваме бавно в един тъмен тунел. Бих казал по-скоро, че слизаме…

— Кой чете днес Епоса за Гилгамеш?! — извика старецът.

— Искате да кажете, че знаете, че съм го чел…

— Знам — добави старецът и леко му дръпна ръката.

— Четох го, защото не мога да спя вече повече от четири-пет часа на нощ и късно след дванайсет…

— Ще ти кажа аз какво ти се случва късно след дванайсет — прекъсна го старият мъж. — Не можеш да мислиш, както обичаш да казваш ти, „да мислиш математически“ (в кавички!), и се връщаш към първата си любов, към поезията.

— Вярно е — прошепна Даян, — но никой не знае.

— И не трябва и да знае. Добре си направил, че си заключил книгите с поезия в синия сандък.

— Това е всичко, което ми остана от мама. Нейният сандък от зестрата й.

— Знам — продължи старият. — Но не си прибрал там всички книги с поезия. Някои си скрил на етажерката зад речниците. Книгите, които си намерил от разни антиквари или си купил за малко пари от свои колеги. Така си купил и „Епоса за Гилгамеш“ в превод на Контено, като си мислел, че това е епос като тези на Омир и Вергилий.

— Невероятно! — развълнува се Даян. — Как разбрахте всичко това?

— Ще ти го кажа след малко… Когато ми каза, че сме напредвали бавно „като в тунел“, ти си спомни, без да си даваш сметка, за пътя на Гилгамеш под земята. Знаеш, че когато Гилгамеш тръгна да търси Утнапищим, за да научи тайната на безсмъртието, и стигна до портите, през които Слънцето слизаше при залез, те бяха пазени от хора скорпиони…

— Които все пак — започна въодушевено Даян — го пуснаха да влезе, защото познаха, че е синът на богинята Нинсун, роден като смъртен. И Гилгамеш влезе в тунела — по пътя, който изминава Слънцето всяка нощ — и вървя така дванайсет часа, докато стигна до другия край на планината, в една райска градина… Наистина — прошепна Даян.

— На нас няма да ни трябва толкова много, — каза старецът. — Но ако преди малко се беше замислил не за своите математически формули, а за Епоса за Гилгамеш и за тунела, щеше да разбереш, че точно като прочутия герой от Месопотамия и ние слизаме под Земята…

— Наистина — прошепна отново Даян и се замисли.

— Но може би вината е моя — продължи старецът, — от къде на къде ще те интересува тебе, младия математически гений, какво се е случило преди пет хиляди години през седемстотин трийсет и трета година от Сътворението и защо ще те вълнува надеждата на един прастар персонаж като Ахасфер?

— Интересува ме — възрази Даян — и много пъти съм си мислил, но не съм разбирал или съм се правил, че не разбирам вашата „надежда“ (виждате ли, Учителю, че и аз започвам да си служа като вас с кавички?), да, „вашата надежда“ се свързва и с моята съдба. И не само с моята — добави той шепнешком.

— Леко, по-спокойно — тихо каза старецът, — ти ще се върнеш в началната си позиция. — Затова бързам сега да приключа този ден: деня двайсет и първи април, хиляда петстотин и деветнайсета година, който отбелязва не само края на епохата на Обожествяването и началото на Адския период, който според изчисленията на ацтеките трае девет цикъла от по петдесет и две години всеки, или точно четиристотин шейсет и осем години. И ако това пророчество се сбъдне, годината хиляда деветстотин и осемдесет и седма — направи сметка: хиляда петстотин и деветнайсет плюс четиристотин шейсет и осем години — годината хиляда деветстотин осемдесет и седма ще означава края на нашия свят, а за мен би означавало…

— Наистина — прошепна Даян. — Но всичко зависи от езика, на който може да бъде разбрано и преведено пророчеството на ацтекските гадатели.

— Браво! — зарадва се старецът и стисна силно ръката му. — Задето ме нарече „Учителю“, мога да ти кажа, че издържа вече един изпит, макар и не най-тежкия… И сега — добави след кратко мълчание — ето ни, че стигнахме до края на тунела.

* * *

Събуди го неочаквано силна светлина. Прекара длан по челото си, а после и по цялото лице.

— Чувствам се уморен и страшно съм жаден!

— И както виждаш, отправяме се към два извора — каза старецът и ги посочи с ръка, — да, не са много далече и си текат тихо между тополите и кипарисите. Но ти бъди много внимателен — добави. — Да не пиеш прекалено много.

Даян направо хукна към изворите. Коленичи пред първия и започна жадно да пие с дясната си шепа.

— Даян! — извика зад него старият мъж. — Избра го добре, но не пий толкова бързо.

Даян надигна глава и се усмихна.

— Това поне го знам, Учителю, научих го, когато изкачвах Карпатите. Да не пиеш никога от извор с лявата ръка… Ах, колко бях жаден! — добави с облекчение.

— Ето я и пейката, която търсех — каза старецът и посочи една пейка под сянката на кипарисите.

Този път не дръпна младежа след себе си, а тръгна сам. Даян го последва мълчаливо… След миг лицето му неочаквано се озари от усмивка.

— Защо ме измамихте, Учителю? — попита той и малко притеснен седна на пейката. — В онази стая с полуотворенатата врата не се случи нищо: нито някаква драма, нито престъпление. Беше стая като всички други, през които минахме, без никаква тайна.

— Наистина така беше — призна старият. — Но аз не исках да те измамя. Това беше само гатанка, най-простата от всички.

— И защо ми казахте, че боляринът е имал деветдесет и девет слуги? Имал е само неколцина роби цигани, двама аргати в чифлика и един виенски градинар… И той си заминал за Виена, защото боляринът обеднял и не му плащал цяла година…

Старецът го погледна както никога с голяма топлота.

— Даян, да знаеш: деветдесет и девет е магическо число. И не се опитвай да го анализираш с твоите математически методи. Исках просто да те науча на играта, да се захванеш, тоест да започнеш да разбираш този таен език…

— „Скритият език“ — усмихна се Даян, — или „Parlar cruz“, както го наричаха онези тайнствени „Fedeli d’amore“ или Верните на любовта, провансалци, италианци, французи. Четох много отдавна за тях и вече почти не си ги спомням.

Старият хвана ръката му и го погледна доста разочарован.

— Но все пак си спомняш, че си чел за тях, нали?! Направи усилие, драги Даян, и ще си спомниш дори за неща, за които никога не си чел!

Даян развълнувано прокара няколко пъти длан по челото си, после погледна пред себе си.

— Ако си спомня глагола… — прошепна след пауза той. — Бих могъл да проговоря на арабски, нали, само ако си спомня глагола…

— Остави сега арабския — прекъсна го старият. — Нямаш нужда от него.

— Спомням си сега толкова неща, че направо потъвам в тях. Спомням си за твърде много случки и хора. Хора, които ми се струва, че някога съм познавал, и все пак…

— Направи усилие и забрави останалото — настоя старецът. — Спомни си сега същественото.

Даян започне да си бърше челото.

— Толкова много неща ми се струват съществени — прошепна развълнуван той. — Толкова много неща…

— Виж! Виж сега! — извика старият. — Не се впечатлявай от всичко, което ти се случва, или ще ти се случи, защото ще се побъркаш. Паметта може да бъде толкова фатална, колкото и забравата. Направи сега едно усилие! Помисли си, избери, остави другото настрана. Убеди се, че не те интересува, и ще видиш, че нещата ще се отдръпнат, ще си отидат по местата, в същия този сън на забравата.

— Така ще направя! Така ще направя! — заповтаря Даян с тих и някак чужд глас, сякаш се опитваше да се събуди от сън. — Реших: ще ги оставя настрана.

— Постави ясен и точен въпрос — продължи старецът, — единствения, който те интересува. Спомни си за най-същественото… Тогава би рискувал да те изгорят на клада като еретик, но в днешно време…

— Жак дьо Бесийо! — извика Даян, като се обърна рязко към стария мъж. — И всичко, което е написал той в своя трактат „C’est des fiez d’Amours“ — Верните на любовта…

— Съсредоточи се — настоя отново старецът, усетил колебанието му. — Не се оставяй само на спомените си. Помисли за същественото!

— Разбира се — решително отсече Даян. — Същественото тогава е било скритото значение на думата amor — любов…

— Било е тогава, останало е и досега — уточни старецът.

Даян се усмихна и започна да рецитира:

„A senefie en sa patrie

Sans, et mor senefie mort

Or l’asemblons sburons sons mort…“

— Без съмнение — започна старецът — това е било тайното послание, тайното откритие: „Любовта“, истинската любов е едно и също с „безсмъртието“.

— Засега — въздъхна Даян разочаровано и сякаш изведнъж разбуден от дълбок сън — единствената моя любов бяха поезията и математиката.

— А може би и едното, и другото да са лицата на неизразимата Madonna Intelligenza или Мадона Мъдрост. Досега ти си избрал най-доброто: Интелигентността, която е Вечната жена, жената, която обичаш. Не се притеснявай за другото — добави. — Още си много млад и имаш време пред себе си.

Даян се усмихна меланхолично.

— Преди инцидента ми викаха: „Красавецът със сълзи в очите“, като героя от приказката на Еминеску, защото веднъж едно момиче ме свари на гробищата да плача пред гроба на мама. А след инцидента започнаха да ми викат Даян.

— Неведоми са пътищата Господни — натърти думите си старият мъж. — Би трябвало да го знаеш… И сега — добави, — тъй като си вече напълно буден, престраши се и питай. Задоволи любопитството си!

— Първо на първо — започна развълнуван младежът, — искам да разбера дали е истина…

Старецът се усмихна снизходително и постави ръка върху рамото му.

— Ще разбереш това веднага, след като се разделим… Хайде, осмели се, попитай ме! — добави след пауза, виждайки, че младият мъж се колебае.

Даян се реши изведнъж, скочи рязко от пейката и го погледна.

— Защо ще трябва да се връщам? — попита шепнешком.

Старецът не му отвърна — очакваше да продължи.

— В известен смисъл — започна след малко той, — трябва да призная, че твоят въпрос ме огорчи. Седни сега тук до мен.

Даян седна послушно на пейката и наведе глава.

— Но къде да се върнеш, Даян, след като още не си тръгнал? И как можеш да заминеш, преди да си станал това, което ще бъдеш, най-гениалният от живите математици в света?

— Но в този случай — тихо промълви Даян — историята за стаята с полуотворената врата може да се окаже истинска.

Старецът се усмихна горчиво и отново постави ръка върху рамото му.

— В такъв случай бих могъл да ти отговоря с твоите собствени думи, след като си чул пророчеството на мексиканските гадатели: всичко зависи от езика, на който може да бъде разбрана и преведена историята с полуотворената врата.

Даян се замечта за миг, а после извика:

— Да, така е! Трябва да се разбере от самото начало. Но още не съм свикнал да мисля и да говоря непрекъснато на „parlar cruz“.

— Ще свикнеш скоро, много скоро — прекъсна го старецът, — веднага след като се срещнеш с Декана, с професорите и с твоите колеги. А сега да поговорим още малко, защото тук не ни безпокои никой. И вече ще разговаряме на ежедневния език, на този, който говориш в Букурещ…

Двамата замълчаха за малко, без да се поглеждат.

— Аз нямам право да си почивам по-дълго — започна старият. — Всъщност веднага след залез-слънце ще трябва да се разделим… Но нека да се върнем на несправедливостта, която ти сториха…

— Няма значение — усмихна се Даян.

— Всяка несправедливост има значение — продължи старецът. — Наистина вината е и моя: трябваше да си дам сметка за хорската злоба. Всъщност, ако онези двамата, твоите колеги, не ти завиждаха, никой не би забелязал. През есента благодарение на онези двайсет и пет страници за теоремата на Гьодел, ти щеше да издържиш доктората си и твоята студия щеше да предизвика сензация, би станал прочут и богат и тогава кой би дръзнал, дори в страна като твоята, да попита един прочут мъж защо и как е изгубил дясното си или лявото си око?

— Няма никакво значение — повтори Даян.

— Казваш това, защото сега си много ентусиазиран от онова, което ти припомних и което сам откри. Струва ти се, че това е доста по-важно от тълкуването на теоремата на Гьодел. Чуй ме обаче добре, защото вече ти казах, че сега разговаряме на ежедневния език… Преди да го разберат Гьодел и другите твои гении математици, трябва да убедиш декана Ириною, че е извършил най-голямата глупост в живота си…

Даян започна да се смее най-неочаквано на глас, но след няколко мига замлъкна и засрамено прокара длан по лицето си.

— Добре, че се събуди — усмихна се старецът — и успя да си възвърнеш както мисленето, така и държанието. Да не се повтарям сега, но ще трябва да убедиш и декана…

— Мисля, че ще бъде изключително трудно — натърти думите си Даян. — Познавам го добре: той нищо не разбира, дори и едно уравнение от втора степен. Направиха го декан като член на комунистическата партия. Той е не само невежа, той е и инат! Може да слуша само ако му наредят другарите отгоре.

— Затова мислех и аз — продължи старият. — Нямам право да развалям нищо от онова, което вече съм направил. Ще си останеш такъв, какъвто си сега, подобен на Моше Даян до края на живота си. Но има и други възможности. Може би някоя заповед отгоре.

— Как така? — прекъсна го Даян. — Аз нямам никакви протекции. Освен моите професори не познавам никого.

Старият вдигна поглед към небето.

— Скоро слънцето ще залезе — замисли се той. — Ще трябва да побързаме… Утре вечер секретарят на Гьодел в Принстън ще намери твоята студия върху бюрото си. Ще му бъде нужна половината част от нощта, за да я разбере, но после изведнъж ще изтича до своя „маестро“ да му съобщи. И вдругиден сутринта всички големи математици и логици от Принстън ще научат за нея. След двайсет и четири или най-много четиридесет и осем часа ще те потърсят по телефона…

— Но аз нямам телефон…

— Те няма да телефонират до теб, а до Американското посолство в Букурещ и във факултета. Защото, ако те разберат, а аз вярвам, че Гьодел и още двама-трима като него само ще могат да те разберат, ще се изплашат. Но те уверявам, Даян, че този път няма да се повтори случаят с Айнщайн, нито този с Хайзенберг, разбираш за какво намеквам, нали?

— Разбирам — отговори Даян.

— Значи ще трябва да потърпиш три или най-много четири дни…

Стана рязко от пейката, хвана двете му ръце и ги стисна продължително, сърдечно.

— А сега трябва да се разделим. Но преди това спомни си какво пише Франческо да Барберино: „sed not omnia omnibus possunt glossari“

— Да, „не всичко, което направих — замечтано се залови да превежда Даян, — не всичко, което направих, може да бъде понятно за всеки“…

— Точно така… Знаеш ли сега как да се прибереш у дома?

— Знам, Учителю — отговори Даян и с усилие овладя чувствата си. — Не е далече…

* * *

Забеляза спрялата пред къщата кола, но веднага я забрави, когато стигна до вратата. Тъкмо извади ключа и се приготви да отключи, когато милиционерът се появи и постави ръка върху рамото му.

— Другарят Константин Оробете, нали? — попита със сух и безизразен глас. — Студент във факултета по математика, нали?

— Да, аз съм, но…

— Елате с мен — прекъсна го милиционерът. — Очаква ви другарят декан Ириною.

Влязоха в колата и служителят на реда се обърна със същия безизразен глас към шофьора:

— Съобщи, че се е прибрал. Запиши часа: точно в шест и двайсет и пет.

Даян се усмихна.

— Ако става дума за точност — каза той, — един хронометър би показал: шест и двайсет и шест и осемнайсет секунди. За щастие нито ти, нито аз имаме часовници хронометри. Струват цяло състояние. И един немски учен доказа, че ако се носи постоянно, и най-добрият хронометър губи след осемдесет и пет години част от секундата. Наистина дребна част: три хилядни от секундата.

Милиционерът го слушаше с безразличие, като от време на време поклащаше глава. След малко се наведе към шофьора:

— Остави ни пред главния вход, но ни изчакай откъдето тръгнахме.

Пазителят на реда слезе от колата, изчака Даян и го хвана за ръката. Младежът се усмихна отново, но не каза нищо. Портиерът беше предупреден, защото ги посрещна в края на коридора и ги поведе забързан, с някаква тържественост, към асансьора. Влезе след тях, натисна бутона и когато асансьорът спря, излезе пръв и все така забързан тръгна към кабинета на декана. Милиционерът почука два пъти на вратата, после широко я отвори.

— Константин Оробете! — извика Ириною и стана от бюрото си. — Какво ми направи, ти, момче?

— Какво съм ви направил, другарю декан?

— Къде изчезна?

— Казахте ми да не идвам повече във факултета, заради медицинския документ. Тази сутрин не посмях да вляза, макар че трябваше да представя курсовата си работа по диференциално смятане. Тръгнах към квартал Котрочени. Надявах се случайно да срещна човека, който ми създаде тази неприятност с превръзката. И имах късмет. Не мина час и го срещнах. Повървяхме с него доста, дълго разговаряхме. Всъщност говори повече той. Доста интересни неща. Интересни повече за мен. После към пет и трийсет се разделихме и аз си тръгнах към къщи. И както ви каза другарят милиционер, стигнах точно в шест и двайсет и пет.

Ириною го слушаше намръщен, като от време на време си разтриваше дланите.

— Изчезна! — изсъска той през зъби. — И не само че изчезна, но и…

Даде знак на милиционера да се оттегли.

— Ти можеш да почакаш в коридора. Преди малко ми се обади другарят инспектор. Ще дойде всеки момент.

Когато вратата се затвори, Ириною седна на бюрото си, напълно изтощен.

— Не очаквах от тебе подобна неблагодарност — каза той, без да вдигне очи. — Ние, които направихме толкова много за тебе, бих казал, че дори се грижихме бащински за тебе! Аз, който винаги съм се гордеел с тебе, който непрестанно съм говорил наляво и надясно за твоя необикновен математически ум…

— Но какво толкова съм направил, другарю декан? — попита отново младежът, този път силно разтревожен. — Разхождал съм се около пет часа по улиците на Букурещ…

— Лъжеш! — изкрещя Ириною и удари с юмрук по бюрото. — Изчезнал си от дома си още в сряда вечерта и веднага след като бяхме информирани, изпратихме двама милиционери да те издирят.

— Но нали е сряда вечерта. Дори още не е вечер…

Деканът го погледна изумен, с някакъв страх.

— Ама ти сигурно страдаш от амнезия или си решил да си правиш някакви шеги с мен. Сядай!

Даян седна послушно на един от столовете пред бюрото.

— Изчезна цели три дни и три нощи! — тържествено произнесе думите си Ириною. — Днес сме събота, деветнайсети май. Ето, виж календара!

Младежът избърса потта от челото си, после се усмихна стеснително, загадъчно.

— Значи — започна едва чуто той — три дни и три нощи… А аз бях сигурен, че не са минали повече от пет часа. Знаех с точност часа, но не и деня. Живеех в първия микроцикъл, но не и във втория. Наистина времето може да бъде свито, както може да бъде и разтеглено. Но интересното е, че не се чувствам уморен, че не ми се спи и не съм гладен. Интересно е и че за три дни брадата ми изобщо не е пораснала…

В този момент вратата се отвори и влезе някакъв мъж без определена възраст, с рядка коса, облечен с лек, пролетен костюм. Ириною се надигна рязко от фотьойла и дълго стиска ръката на госта. Даян се изправи се поклони учтиво за поздрав.

— Константин Оробете — представи се младият мъж.

— Другарят инспектор Албини — обясни Ириною — държеше да се запознае с теб лично, преди да реши дали ще е необходимо да…

— Значи ти си тази мистериозна личност — прекъсна го Албини и като се приближи до Даян, му подаде ръка. — Да, мистериозният персонаж, когото търся от три дни и три нощи. Седни, ако обичаш — добави инспекторът и седна на отсрещния фотьойл. — Зная, че другарят декан не пуши, но може би ти…

— Не, благодаря, и аз не пуша — каза Даян.

— Аз пък имам голяма слабост към английските цигари — продължи Албини и извади табакера. — Знам от другаря професор Доробанцу, че си математически гений, а нашата страна, както е известно, има голяма нужда от учени като теб. Но сега, тази вечер, ще бъда любопитен да узная за срещите ти със Скитника евреин. Другарят декан ми разказа как той ти преместил превръзката от едното на другото око — добави и се усмихна. — Ще ми бъде много интересно да разбера къде всъщност си ходил и къде беше през тези три дни и три нощи.

— Константин Оробете е убеден, че е отсъствал от дома си само около пет часа — прекъсна го Ириною.

Албини погледна първо единия, а после и другия, сякаш не чу добре думите на Декана.

— Така ли? Какво значи това?

— Имах усещането, че всичко се е случило в един-единствен ден. Когато тръгнах по улиците напълно отчаян и срещнах за втори път стареца, който ми беше преместил превръзката… Мислех, че е сряда вечерта. Но признавам, заблудил съм се… И въпреки това, както казах и на другаря декан, изобщо не се чувствам уморен и както виждате, не изглеждам небръснат след тези три дни…

Албини го погледна учуден и завъртя табакерата между пръстите си.

— Няма да се опитвам сега да ви разказвам точно какво ми се случи — продължи Даян, — защото всичко изглежда абсурдно, направо невероятно. А и вие няма да ми повярвате. Да приемем хипотезата, че съм преживял нещо странно, паранормално, да го наречем „екстатично“, но за мен беше от огромно значение, защото ми откри възможността за решението на абсолютното уравнение. Ако успеем да го дешифрираме — не говоря само за мен, говоря за всички математици по света, ако успеем да решим това последно уравнение, всичко ще изглежда възможно!… Всъщност това беше предвидено още от Айнщайн и изглежда, че…

— Извинявай, че те прекъсвам — обади се Албини и рязко вдигна ръката си. — Но преди да стигнеш до това „последно уравнение“, както казваш ти, бих искал все пак да ни разкажеш какво точно се случи в сряда следобед, след като срещна този, хайде, да го наречем: Ахасфер… Как само ме разсмя това твое объркване — добави с друг тон той, — когато не знаеше как да се обърнеш към него и извика няколко пъти подире му: „Господин Израилтянино!… Господин Скитник евреин!…“

Даян се сепна пребледнял.

— Но откъде знаете тези подробности? — разтревожи се той.

Албини започна да се смее, но след няколко мига възвърна сериозния си вид, отвори табакерата и извади цигара.

— Ами, имаме си и ние нашите тайни, както и Ахасфер, както и ти… Но тъй като сме сами тук, ще мога да ти кажа как успяхме. Някой те чул, някой от нашите служби — уточни инспекторът — и му се сторило странно, още повече че видял човека, към когото си се обърнал, да, да, видял стария Ахасфер. Така че веднага започнал да ви следи…

— Тогава, след като съм бил следен от вашите служби, просто няма никакъв смисъл да ви разказвам какво се случи…

— Напротив, има смисъл — отново го прекъсна Албини. — Ще разбереш защо. Моля те, продължи сега.

Даян погледна въпросително към декана, после вдигна рамене и се усмихна.

— Каза ми: „хайде да потърсим спокойно място, за да поговорим, без да ни безпокоят“. Знаете ли — обърна се той към Ириною, — че ако не можех да се представя с превръзката на дясното око…

— Знам — прекъсна го нетърпеливо Албини.

— И тогава спря пред една голяма къща, беше доста стара, на времето е била болярска, хвана ме за ръката и ме вкара вътре. Къщата беше празна. Имаше нещо като голям салон, доста просторен… Няма смисъл да ви го описвам сега, защото не си го спомням вече много ясно, но помня добре как влязохме в съседната къща, и в следващите, защото останах с впечатлението, че минаваме от една сграда към друга, понякога пресичахме и някоя градина, после попадахме в друга къща, или по-скоро в някой палат, с безкрайни галерии и огромни салони…

Спря, притеснен, потърси кърпичка и избърса челото си.

— Да ти кажа ли аз какво точно се случи — започна Албини, след като запали нова цигара. — Влезе през двора в номер три, на улица „Вакареску“, в сградата, на времето известна като „Къщата на граничаря“. Тя беше опразнена отдавна и в четвъртък сутринта започнаха да я рушат. След около десет минути излезе сам, през главния вход, не разбрах как успя да излезеш, защото вратата беше заключена отвътре с желязна греда… Излезе и тръгна по улицата по посока към Статуята. Скоро към теб се приближи една възрастна жена и вие се заговорихте. Вървяхте известно време заедно и когато стигнахте Статуята, ти се спря и извади от джоба си една руска книга…

— Пушкин! Повестите на Пушкин, — прошепна Даян и се усмихна меланхолично.

— Точно така. Започна да ги разгръщаш, сякаш търсеше определен пасаж. Междувременно, старицата се отдалечи, без да забележиш, че е изчезнала. Когато вдигна очи от книгата, те стресна някакъв работник със синя манта, който стоеше там, до тебе, и те гледаше с любопитство. Ти го попита нещо и не знам какво ти отговори, но го слушаше с голям интерес. Усмихваше се.

Албини се обърна към декана:

— Уточнявам в скоби, че още не съм го открил, но ще го намерим, както и старицата… — после се обърна отново към Даян. — За нас е важно сега да научим от теб кои са били тези лица, които си срещнал, както се казва, случайно, но с които си разговарял доста разпалено.

— Ще ви кажа истината — започна Даян с променен, доста сериозен тон, сякаш не беше неговият глас, — ще ви кажа истината, че сега не мога да си спомня нито за старицата, нито за работника с мантата. През цялото време имах усещането, че съм до стареца. Всъщност той почти непрекъснато ме държеше за ръката, влачеше ме след себе си, постоянно ми говореше. Аз едва успявах да му задам по някой въпрос… И сега съжалявам, че нямах достатъчно време, че не успях да го попитам за най-важното: „Какво е казал Айнщайн преди да умре?“ По-точно: защо тази тайна се пази скрита. И още нещо: откъде е знаел Хайзенберг какво бил казал Айнщайн и какво му е отговорил, нали точно в този отговор се крие и тайната…

Албини погледна с разбиране декана и спря с жест разказа на младежа.

— Добре, ще се върнем на този въпрос. Но сега, след като не си спомняш нито за старицата, нито за работника, да ти кажа ли аз какво се е случило? Тръгнали сте двамата, ти и работникът, към трамвайната спирка и сте разговаряли доста оживено. Ти си решил вероятно да изчакаш трамвая, а работникът е пресякъл улицата и се е изгубил в тълпата, но ти не си се качил в първия вагон, нито във втория. Сякаш си чакал някого. И наистина от третия вагон е слязъл твоят старец, Ахасфер, Скитникът евреин, и двамата сте тръгнали заедно по посока на еврейското гробище.

— Невъзможно! — възрази Даян. — Кълна се, че никога не съм бил на еврейското гробище! Дори не знам къде се намира.

— А може би ще си спомниш по-късно — прекъсна го Албини. — Старецът те хвана за ръка и не престана да ти говори, а ти го слушаше очарован, без да промълвиш и дума. Стигнахте до гробището и се отправихте към параклиса. Влязохте двамата, но младият мъж, който ви следваше дотам, остана навън. Изчака ви до седем вечерта. Когато поиска да влезе и да види какво се е случило, вратата на параклиса вече беше заключена. Тогава той телефонира където трябваше и след половин час се върна със специалната група и отвориха вратата. Беше се стъмнило. Търсиха ви навсякъде, но откриха само твоето томче с Пушкин. Междувременно пристигна и секретарят на Ордена на израелитите и ни увери в това, което вече и ние знаехме, че в параклиса няма таен изход. Хората от спецгрупата останаха на стража цялата нощ, а в четвъртък сутринта дойде и екип със ултразвукови апарати да изследва стените, тавана, пода и прозорците. С разрешението на Ордена беше претърсено цялото гробище, допреди малко, когато ни телефонираха, и ти, Константин Оробете, се прибра вкъщи.

Албини замълча, изгаси цигарата си и погледна внимателно Даян.

Младият мъж го слушаше усмихнато и замечтано. Сякаш се беше пробудил от някакъв сън. После започна със сериозен, решителен тон:

— Другарю Албини, давам ви честната си дума, че не съм влизал в никакъв параклис и изобщо не си спомням подобно нещо. Но си спомням много добре, че в един момент, обсебен от тази тайна, тайната, свързана с последните думи на Айнщайн и отговора, който е дал на Хайзенберг, та, обсебен от тази тайна, аз вече не го слушах. И той ме разбуди, стисна ми силно ръката и ми каза: „Даян, не мисли сега за последното уравнение, защото ще намериш отговора му сам и без моята помощ…“

— Но защо казваш „последното уравнение“? — попита Албини.

Даян се усмихна замечтан, щастлив. Не скри задоволството си.

— Ако интуицията ми не ме лъже, и двамата: и Айнщайн, и Хайзенберг са открили уравнението, което ни кара да свържем системата „Материя-Енергия“ с другия ансамбъл: „Пространство-Време“. Това е последното уравнение, последното, защото след него вече не може да се върви напред. Поне (за нещастие!) можем да се върнем назад…

— Всъщност? — прекъсна го Албини.

— Ако интуицията ми не ме лъже — повтори въодушевено Даян — и аз вярвам, че наистина не ме лъже, защото Учителят, Ахасфер, ме увери, че ще успея да разгадая загадката, двамата са разбрали, че Времето може да бъде насочено към двете посоки, тоест и напред към бъдещето, и назад към миналото.

— И тогава? — прекъсна го отново Албини.

— Ами, тогава всичко е възможно и човек за нещастие ще може да се замести от Бог. Според мен е възможно поради тази причина тайната да се пази толкова ревниво. Много е възможно двамата да са казали: „Внимавайте, не си играйте с огъня! Не само че можете да запалите цялата планета за няколко секунди, но е възможно и да се върнете милиони години назад, чак до началото на живота на Земята. Опитайте се да подготвите една група избраници, един елит от учени, математици и физици, а също и от поети и мистици, които да знаят как да се направи точна анамнеза на вашата цивилизация, да се възстанови тя, ако, разбира се, заслужава да бъде възстановена.“

Албини погледна въпросително декана.

— Всъщност — попита като погледна към часовника си, — кой е този Ахасфер?

Даян се усмихна щастлив:

— Едва сега, когато ми зададохте този въпрос, мисля, че започнах да разбирам кой всъщност е Ахасфер. И благодарение на него вече мисля правилно и успявам да задавам въпросите си правилно и след това да търся и отговорите. В определен смисъл бих използвал една метафора, която мнозина мислители са възприели погрешно като една философска концепция. Ахасфер е нещо като „Anima Mundi“ или „Душата на света“, но е много по-естествен, по-дълбок. Защото в действителност Ахасфер може да бъде всеки от нас. Мога да бъда и аз, може да бъде и някой от моите колеги, можете да бъдете и вие или например, вашия вуйчо, полковник Петрою, който се самоуби в Галац, но с такова майсторство, че никой не се досети, че това не е обикновена катастрофа, а самоубийство.

Албини се сепна, намръщи се.

— Моля да ме извините, че засегнах сега тази ваша семейна тайна, да, всъщност тайна, която не знаехте дори и вие, макар да сте прочели преди няколко години кореспонденцията на вашия покоен вуйчо.

Даян почувства умора. На няколко пъти прокара длан по бузите си.

— Както виждате, вече се възстанових физически. Усещам, че имам брада от четири дни, чувствам се доста изтощен. И ако ми позволите, ще се прибера у дома. Не съм толкова гладен, колкото ми се спи.

Албини се надигна от фотьойла си.

— Значи всичко е било нагласено. Знаех, че никой не би издържал повече от три дни. Очаква ни кола — добави след като погледна към Декана. — Тази нощ, драги Константин, ще спиш в Санаториума…

* * *

Събуди се и погледна стената пред себе си. Имаше малък правоъгълен прозорец, висок само няколко педи и широк почти два метра. Чу някакъв познат глас откъм коридора и погледна към вратата.

— Господин докторе — възкликна Доробанцу, — това е истинска трагедия. Ако е изгубил ума си, значи се повтаря трагедията на Михай Еминеску. Той е най-гениалният математик, който е дал на света румънският народ! Не го казвам само аз, казват го всички големи наши математици. Той преобърна теоремата на Гьодел!

Даян се усмихна меланхолично и отново погледна към полуотворената врата.

— Случаят е доста труден — чу гласа на доктор Влад. — Още не можем да разберем какво всъщност се е случило. Прослушах заедно с шефа и с моите колеги три пъти магнетофонните ленти, които ни предоставиха. И трябва да призная, че до този момент не разбрах почти нищо. Нямам предвид формулите и математическите изчисления, които надхвърлят нашата компетентност — добави след кратка пауза той. — Става дума за всичко, което каза след първите инжекции. Допреди малко можеше да се каже, че имаме работа с класическия синдром на шизофренията, така, както докладвах в началото на другаря инспектор. Но сега вече не съм така сигурен. И мисля, че е било грешка, задето сте били повикан по-рано. Пациентът произнесе, при това неведнъж, вашето име и във връзка със своята дипломна или докторантска работа, не можах да разбера точно за каква работа ставаше дума, но спомена името ви и това на Гьодел… Този път вече убедихте ли се, другарю професор Доробанцу? — попита и се усмихна.

— Но защо оставихте вратата полуотворена? — попита Доробанцу и сниши глас. — Да не би…

— Такъв е правилникът — прекъсна го докторът. — Вратата трябва да бъде полуотворена, когато пациентът е сам в стаята…

— Ами ако ни чува?

— Невъзможно!!! Проверих го отново преди пет или шест минути. Спи дълбоко. Така дълбоко, сякаш беше в състояние на каталепсия. Дишането беше почти незабележимо, както и пулсът. Колкото до другото… Не реагираха дори и чувствителните точки от тялото му… От сутринта не е казал нито дума след инжекцията. Едната от сестрите стоя през цялото време до него и се оказа, че е мълчал. Проверих и магнетофона: нито дума…

— Но това не е ли все пак риск? — тихо промълви Доробанцу.

— Не повече от първия ден, когато го приехме. Но засега за първи път мълчи след инжекция.

Оробете затисна устата си с ръка, за да потуши смеха си. После въздъхна дълбоко, надигна глава от възглавницата и извика с ясен и силен глас.

— Господин професор Доробанцу! Отдавна ви чакам. Защо не влезете?

В следващия миг двамата мъже нахълтаха уплашени в стаята.

— Даян! — възкликна силно развълнуван Доробанцу. — Даян! — повтори с разтреперан глас, сякаш готов да се разплаче.

Докторът се приближи до леглото, хвана дясната му ръка и я задържа за няколко секунди.

— Откога съм тук? — попита Даян. — Минаха ли три дни?

Доробанцу погледна тревожно към доктора, без да посмее да каже нещо.

— Минаха много повече дни — отвърна докторът. После тръгна бързо към вратата и излезе. Двамата чуха стъпките му по коридора.

— Значи е много късно — каза Даян и се усмихна тъжно. — Много късно…

Доробанцу продължи да го гледа право в очите, уплашен, и да стиска ръцете му.

— Какво ни направи, Даян?! — възкликна той. — Какво ни направи?!

— Какво съм ви направил, господин професоре? — учуди се Даян и продължи да се усмихва.

— Разбраха и американците, разбраха и руснаците, научиха и германците — започна Доробанцу. — Да, всички разбраха, освен нас. На нас ти не каза нищо! И как можа? Как успя да ги информираш?

Даян прекара длан по челото си и отново се усмихна.

— Не съм ги информирал аз — започна той спокойно и просветлено. — Информира ги Учителят, Ахасфер, така, както ми каза. Не след като са минали повече от три дни, значи е много късно. Les jeux sont faits! Залозите са вече направени!

Доробанцу се приближи до леглото и продължи отчаяно да си кърши ръцете.

— Какво искаш да кажеш? Каква връзка има едното с другото?

Даян го погледна сърдечно и продължи да се усмихва.

— Това е дълга история и дори да ви я разкажа от самото начало до края, пак няма да ми повярвате. Но все пак ще ви разкажа поне началото… Ще ви разкажа това само на вас, защото винаги сте ми вярвали…

— Да, винаги съм ти вярвал — прекъсна го Доробанцу. — Веднага след като ми донесе работата си и аз съобщих за нея в Центъра, а след това и в Академията на науките, всички ми казаха: „Константин Оробете е истински гений!“ Да му даде Господ здраве, извиках тогава аз, да реши и останалите проблеми, за които ми говори, добавих, повтаряйки им това, което ми каза: „Не ви казвам за какво става дума, господин професоре, защо още не съм го разрешил…“

Даян мълчеше и гледаше съсредоточено към Доробанцу.

— Само да не полудееш, Даян! — избухна професорът и побърза да скрие сълзите си. — Само да не полудееш като Михай Еминеску! Нека да имаме и ние гений и да се гордеем с него!

Даян му подаде ръка.

— Благодаря ви, господин професоре, много съм ви признателен… Но след като не съм полудял досега, няма да полудея и оттук нататък… Ще ви кажа как започна — продължи след пауза. — Всичко започна сутринта на шестнайсети май. И започна, защото се надигна буря.

Доробанцу огледа неспокойно около себе си, после извади кърпа и си избърса очите.

— Но бурята не започна — продължи Даян със същата тъжна усмивка — и нещата се развиха по друг начин… Знаете, че господин деканът не обича бурите, страхува се от светкавици и гръмотевици, особено от гръмотевици. А онази сутрин прогърмя повече пъти, доста наблизо, мисля, че последната гръмотевица падна много близо, на няколко метра от факултета.

— Какво искаш да кажеш? — попита го разтревожен Доробанцу. — Каква връзка има едното с другото?

— Ако ме изслушате сега, поне за пет-шест минути, ще разберете какво искам да ви кажа. Всичко започна, както ви казах, защото се надигна буря. И господин деканът беше доста нервен, дори разгневен. Така че не повярва на това, което му казах във връзка със стареца, който ми смени превръзката и я премести на лявото око. Той повярва, че това е някаква шега или шмекерия от моя страна. Но каква шмекерия и защо? — добави Даян и горчиво се усмихна.

Даде си сметка, че докторите Петреску и Влад са влезли в стаята и го слушат и с огромно внимание.

— Ще ми позволите ли да продължа — обърна се той към тях, — защото искам да обясня на другаря професор как се случи всичко, по-точно как всичко започна с бурята от сутринта на шестнайсети май…

— Моля те, продължи — окуражи го Влад. — Може би ще разберем защо се връщаш непрекъснато към тези гръмотевици, дето били паднали близо до факултета.

— Ще рече, че съм говорил за тях и насън — усмихна се Даян. — Явно, че се е случило в съня ми, провокиран от инжекциите с т.нар. „серум на истината“. Още по-добре! — добави, забелязвайки как двамата лекари се споглеждат. — Нека никой да не се двоуми, аз говоря самата истината.

— Но какво общо имат гръмотевиците — намеси се Доробанцу, — какво общо имат те с уравнението, за което са разбрали първо в Принстън и след няколко дни и всички останали?

Даян се почувства направо щастлив. В следващия миг в стаята влезе една от сестрите и той я поздрави с усмивка, като й направи знак с ръка.

— Моите поздравления, другарю Економу. Моите поздравления и моята дълбока благодарност. Никой не може да ви надмине в точността и майсторството, с които сте докоснали критичните точки!

И тъй като Доробанцу погледна уплашено към двамата лекари, Даян демонстрира пълното си спокойствие.

— Връзката е много проста, макар да не изглежда така на пръв поглед. Ако не беше бурята, господин деканът щеше да бъде по-спокоен и по-разбран. Нямаше да ме заплаши, че ще ме изхвърли от факултета преди дипломирането ми, ако не се появя с превръзка на дясното око…

Доробанцу отново извади кърпичката си и смутено избърса челото си.

— Постоянно говориш за превръзката си на дясното око, — каза доктор Петреску, — а аз не разбирам за какво става дума. Знам, разбира се, че много от твоите колеги и дори някои от преподавателите ти викат Даян.

— Аз го нарекох така, когато го видях — сподели Доробанцу и се усмихна малко притеснено.

— Ще ви кажа всъщност точно как се случи — започна Даян. Повтори всичко с подробности и с някакво мрачно задоволство, всичко, което разказа на декана. На моменти прекъсваше и уточняваше:

— И тогава прогърмя и после отново се разнесе силен гръм…

В този миг се появи Албини и остана отдясно на полуотворената врата, като се заслуша най-внимателно.

Даян продължи разказа си, като повтори заплахата на декана:

— „Ако утре не се явиш във вида според медицинското удостоверение от болницата, ще докладвам, където трябва…“

Албини влезе и като се приближи до леглото, стисна ръката на Даян.

— Моите поздравления, другарю Даян! Ти се възстанови много по-скоро, отколкото предполагах, и твоята памет, както виждам, е все така силна и впечатляваща… Но тъй като говореше за Ахасфер, който ти сменил превръзката, трябва да ти призная, че всъщност тук е станала просто една досадна грешка. Разбира се, другарят декан е нямало как да знае… Нямало е как да знае, защото става дума наистина за грешка, за едно глупаво объркване. Проверих твоето досие в болницата „Колця“. В хирургията разговарях с доцент доктор Василе Наум, който те е оперирал, и установих истината. Ето тук, това е оригиналът на удостоверението, с което са те изписали от болницата на единайсети септември, хиляда деветстотин и шейсет и трета. Чети! Пише съвсем ясно, черно на бяло, че е било оперирано лявото ти око, което означава, че дясното си е било в самото начало здраво и сега трябва да е такова! Грешката се дължи на секретарката на болницата, която е напечатала грешно в твоето удостоверение оригиналния текст, редактиран от доктор Наум. Другарят декан е нямало откъде да знае за тази досадна печатна грешка. Аз вече му показах оригинала и той се убеди, разбира се, много съжалява, че те е заплашил, че ти е попречил и притеснил и т.н. Така че въпросът за дясното око е напълно изяснен и решен. И няма защо сега да се връщаме към него…

Даян го погледна и продължи да се усмихва.

— Отдавна зная, че неразрешими проблеми няма — каза, след като разгледа удостоверението. — Знаех също и че най-творческото решение е „гордиевото познание“, т.е. да се разсече с един удар гордиевият възел. Спомняте ли си за Гордий, царя на Фригия? Неговият възел е бил толкова изкусно направен, че векове наред никой не можел да го развърже. Било обещано на онзи, който успее да го разхлаби, да стане господар на цяла Азия. И когато Александър Велики влязъл в столицата на Фригия, град Гордиум, извадил меча си и просто разсякъл възела с един удар! А после, това го знаем от учебниците по история, завладял цяла Азия.

Албини се усмихна дискретно и прибра медицинското удостоверение в папката.

— Харесва ми този израз „гордиево познание“. И сигурно ще го използвам някой път. Но — добави и изведнъж стана сериозен, — ако въпросът с превръзката е вече разрешен и Ахасфер се превърне в това, което си е всъщност, измислица, фантасмагория, видение, което ти се е появило, има и други проблеми, които още не сме разрешили. Първият и най-важният: къде си бил, след като си влязъл в параклиса на Еврейското гробище? Къде си бил скрит цели три дни и три нощи?

Даян го погледна съсредоточено, сякаш се опитваше да проумее смисъла на думите му, после лицето му се озари от широка усмивка.

— Отговорих ви възможно най-точно в кабинета на другаря декан. Може и да не сте ми повярвали, защото историята наистина звучи невероятно. Но от дни наред ми се поставят „инжекции със серума на истината“ и всичко, което казах след това, беше записано. Ако бяхте прослушали внимателно лентите, щяхте да се убедите, че не съм ви излъгал, че нищо не съм скрил…

— Прослушах ги всичките, и то неведнъж — прекъсна го Албини. — Но освен фантасмагориите и цитатите на различни езици, това бяха само спекулации и математически формули, повечето от тях засега съвсем неразбираеми.

— Би могъл да ги разбере само един добър математик — намеси се малко смутен Доробанцу.

— Обърнах се към най-големите математици от столицата — каза Албини, без да се обръща към Доробанцу. — И тъкмо във връзка с тези формули — продължи строго — имаме да решаваме друг проблем, доста по-важен…

Замълча за миг и се обърна към лекарите.

— Но няма ли да го уморим много?

Даян прекара длан по челото си.

— Сега — тихо промълви той, — след като вече казахте това, признавам, че наистина се чувствам уморен…

Албини се надигна от стола си и му подаде ръка.

— Почивка — каза той, — трябва ти просто почивка. И здрав сън! После ще говорим. Имаме време.

— Но ви моля да оставите вратата полуотворена — добави Даян. — Искам да знам дали превеждам така, както трябва, или да се оставя измамен от илюзиите и надеждите.

* * *

Когато разбра, че всички останали освен сестрата, са излезли от стаята, отвори очи и попита:

— Кой ден сме днес, другарко Антохи?

Сестрата го погледна смутено и се изчерви.

— Не мисля, че имам право да ви кажа. Трябва да попитам господин доктора — добави тя и се отправи към вратата.

— Не, не се изразих правилно — извика Даян и вдигна ръка да я спре. — Не питам за точната дата. Искам само да знам дали сме преди или след лятното равноденствие, или по-просто казано, Еньовден.

Младата жена се поколеба за миг, а после прошепна:

— Преди… Но много ви моля, да не казвате нищо на господин доктора…

Даян се усмихна загадъчно.

— Моля ви, не се притеснявайте. Но как става така, че макар да е вече почти средата на лятото, аз не виждам тук никакво слънце?

Сестрата го погледна учудено, сякаш не разбра думите му.

— Как да не го виждате? Вашата стая е от най-слънчевите тук, ако не и най-слънчевата от всички. От пет сутринта до залез постоянно имате външна светлина.

— Не — прекъсна я отново Даян. — Нямам предвид светлината. Питам се защо слънцето тук не може да се види.

Момичето се засмя.

— Ах! — възкликна тя. — Разбирам какво искате да кажете. Но това крило от сградата е построено така, че да приема през целия ден дневната светлина, без слънцето да влиза пряко и да дразни пациентите. Все пак ще трябва да дръпнем завесите. Но както виждате тук всъщност нямаме завеси. Просто нямаме нужда от тях. Щорите се спускат автоматично, веднага щом се стъмни…

— Разбрах — поклати глава Даян. — И моля ви, ако видите академик Павел Богатирьов, предайте му да не стои повече в коридора с апарата си, с който може да запише всеки разговор дори от двеста-триста метра. Нека по-добре да дойде тук при мен да разговаряме. Предайте му, че говоря добре руски, макар и не съвсем правилно. Но другарят академик Богатирьов знае толкова много езици…

Сестрата го гледаше изумена, опитваше се да се усмихне.

— Не разбирам какво искате да кажете — тихо промълви тя и тръгна към вратата.

— Просто предайте това, което сега ви казах, предайте го на своите шефове — добави Даян — и те сигурно ще го разберат.

Когато сестрата излезе и остави вратата полуотворена, Даян запуши устата си с шепи, за да заглуши смеха си.

След малко в стаята влезе Влад и се приближи до леглото му.

— Сестрата ми каза, че сте говорили за някого, който ви бил подслушвал… от коридора…

— Да, за другаря академик Павел Богатирьов от Академията на науките на СССР.

— Уверявам ви, че никога не съм чувал за него и че никой не ви подслушва от коридора. Всъщност тук е строго забранено на всякакви външни лица да стоят в коридорите.

Даян вдигна рамене и го погледна с усмивка.

— След като не знам кой ден сме днес — започна той, — не мога да знам дали академик Павел Богатирьов е тук, или вече е бил тук, или просто ще бъде тук в едно по-близко или по-далечно бъдеще или пък минало. След като съм принуден, по-точно принуден от вас, да живея в едно персонално време без контрола на календара, аз не бих могъл да правя разлика между минало и бъдеще…

— Във вашия случай това е напълно нормално. Но аз ви уверявам, че…

— Вярвам ви — спокойно го прекъсна Даян. — След като другарят академик Павел Богатирьов не е сега в коридора и не е бил тук досега, значи, че ще се появи в някой от следващите дни. Но доколкото ви е позволено да ми кажете истината, не можете да отречете, че днес сутринта в своя кабинет, шефът, професор доктор Маноле Драгич, се опита да убеди професор Люис Дъмбартън от университета в Принстън, че е твърде рисковано, да, рисковано за мен заради моето умствено равновесие — повтори и се усмихна, — че е рисковано заради моето умствено равновесие да ме види, тоест да дойде тук, в моята стая, и да ми задава въпроси във връзка с моите записки „Quelques observations“…

Лекарят се изчерви, обърка се, престори се, че гледа часовника си.

— Не разбирам какво искате да кажете. Ще докладвам на господин професор Драгич. Надявам се, че ще си спомни и името, което произнесохте, и всички останали подробности.

— Не се притеснявайте — успокои го Даян. — Всичко вече е записано на магнетофона.

Когато остана сам, постави длан на челото си и остана така неподвижен, потънал в мислите си. Скоро двамата лекари влязоха в стаята, приближиха се до леглото и го погледнаха учудени, в очакване.

— Не се притеснявайте! Не се притеснявайте! — окуражи ги Даян, без да вдигне глава. — Попитайте ме! Но първо ми задайте точния въпрос!

— Интересно ни е да узнаем — започна доктор Влад. — Кой ви информира за посещението на американския учен.

— Не ме информира никой — спокойно отговори Даян. — Всъщност освен шефа, освен професор Луис Дъмбартън и неговия преводач от посолството и от инспектор Албини, никой не знаеше за тази визита, нито за това, което се е говорило. Вие разбрахте едва преди малко, когато докладвахте на шефа.

— Тогава как го разбрахте вие?

Този път Даян избухна в смях — кратък и горчив, и вдигна рамене.

— Чух ги да говорят… И ме забавляваше отначало притеснението на преводача, който не познаваше математическата терминология и не можеше почти нищо да преведе…

— Чули сте разговора от кабинета на шефа? — извика доктор Петреску. — Може би не знаете, че неговият кабинет се намира на третия етаж в другото крило на сградата?

Даян отново вдигна рамене.

— Какво искате? Модерната математика, както и модерната физика не обръщат внимание на разстоянието.

— Във всеки случай — започна докторът — е много трудно да се повярва, че…

В същия момент сестрата се приближи до него и прошепна:

— Каза, че ще бъде тук след няколко минути.

— Най-сетне! — извика Даян. — Ще имам възможността, да, великата чест да се срещна с професор Маноле Драгич, когато съм буден и трезв, а не под наркоза. Моля ви да ме извините сега — обърна се той към другите лекари, — вие нямате никаква вина. Такова е лечението. И за да бъда напълно откровен с вас, ще ви призная, че предпочитам наркозата и инжекциите със „серума на истината“ пред класическото лечение на шизофренията, електрошоковете и разните там глупости…

Когато професор Драгич влезе, придружаван от един млад, цивилно облечен мъж, Даян се надигна от леглото.

— Много съм ви признателен, че дойдохте.

Професорът спря на крачка пред леглото и го погледна продължително, с нескрит интерес.

— Докладваха ми — започна след пауза, — че си научил за посещението на чуждестранния учен, професор Луис Дъмбартън от Принстън… Искаш ли да ни кажеш как разбра за това?

Даян вдигна рамене и се огледа наоколо.

— Просто ви чух как говорите с него във вашия кабинет.

Професор Драгич се обърна рязко към двамата лекари.

— Както казах и на доктор Влад — продължи Даян, — професор Дъмбартън дойде с един от преводачите на посолството и в кабинета, освен вас, беше само другарят инспектор Албини. Пропускам доста подробности, някои твърде живописни, например за превода на физико-математическите термини… За щастие открихте, че ще можете да се разберете добре на френски. Професор Луис Дъмбартън държеше на всяка цена да разговаря лично с мен. Обяснихте му, достатъчно тактично и търпеливо, че предвид критичната ситуация, в която се намирам, тази визита би имала фатални последици за мен. Професорът не ви повярва много. В един момент той дори ви заплаши, че може да избухне скандал. Разбира се, той не произнесе тази дума, но смисълът беше същият. Щял да съобщи във всички световни научни академии, във всички възможни научни асоциации и общества, че съм бил затворен насила в болница, без моето съгласие, да, в една психиатрична болница! И тогава вие с много такт му отговорихте, че държите на разположение в архива на една международна комисия от психиатри моето досие, тоест всички магнетофонни ленти, както и превода на текста от румънски на френски, а също и цялата история на заболяването ми и на терапията, лекарствата, инжекциите, които са ми били предписвани. Още повече: на раздяла вие го уверихте, че очаквате да бъда прегледан от всеки добър и опитен американски психиатър. Но в никакъв случай да не се срещам с физик или математик! „Но нас тъкмо това ни интересува! — извика професор Дъмбартън на английски. — Да разберем какво точно е искал да каже! И да научим това, колкото се може по-скоро!“

— Също и ние! — възкликна Албини и нахълта в стаята с протегната за поздрав ръка. — Радвам се, че дойдох тъкмо в разгара на дискусията. И съм много доволен, че другарят Константин Оробете ни даде още едно доказателство за остротата на своите сетива и за своите безспорни качества на екстрасенс, в които аз все пак не вярвам — добави и едва забележимо се усмихна. — Но считате ли, че ще е удачно да продължим дискусията в тесен кръг — обърна се към професора инспекторът.

Двамата доктори и сестрата се отправиха към вратата.

— Ти остани в коридора — обърна се професорът към сестрата.

— А ти ме изчакай долу, — нареди на цивилния милиционер, Албини. — Ще се възползваме от това, че другарят Оробете е благоразположен — продължи и седна на единия от столовете край леглото, приканвайки професора да заеме другия. — Да се опитаме да разрешим поне един от проблемите.

— Пациентът твърди, че е чул всичко, което дискутирахме тази сутрин в моя кабинет.

— Знам — прекъсна го Албини. — Бях в коридора и чух. Ще говорим по-късно за тази загадка. Засега мисля, че реших проблема с параклиса в Еврейските гробища.

— Най-сетне! — възкликна Даян. — Казах ви в самото начало, че нямах никаква представа…

— Всъщност — продължи Албини — влязохте там двамата, ти и старецът. Доказателството е томчето на Пушкин, което намерих на един стол… да, не сте стояли там дълго, във всеки случай не повече от половин час.

— Как разбрахте това? — попита Даян и се усмихна доволно.

Албини го погледна за миг, после се намръщи, след това успя да се усмихне и продължи с доверителен тон.

— Агентът, който ви е следил, за миг се е отдалечил от параклиса поради физиологична нужда, отишъл е зад дърветата в градината. Много е възможно през няколкото минути, в които се е отдалечил, двамата със стареца да сте напуснали параклиса. Но — продължи и погледна към Даян, който изглеждаше съвсем развеселен, — но трябва да ви кажа, че са ви видели трима души, живеещи в непосредствена близост до Еврейските гробища и те си спомнят много добре, че сте излезли оттам и сте се отправили към Статуята на доброволците. Твърде е възможно да сте влезли в някоя от съседните къщи, ще разберем точно коя, и там да сте останали двамата, а може би си останал само ти през тези три дни и три нощи, през които те нямаше… Значи в заключение мога да кажа, че тук няма нищо свръхестествено. „Мистерията“ вече се разплете.

— „Гордиевото познание“! — възкликна Даян.

— Съвършено вярно — продължи Албини. — Пред една загадка, която привидно изглежда неразрешима, най-доброто решение е да се откажеш да търсиш чудото и да предпочетеш най-простото ù обяснение, terre-a-terre, както казват французите…

— В нашия случай, една неотложна физиологическа нужда. И тогава проблемите се решават от само себе си…

Албини погледна въпросително към професора и отгатна по очите му отговора.

— Не всички, разбира се — продължи с променен тон, почти строго. — Останаха още няколко загадки. Сега бих искал да те попитам какво знаеш или какво мислиш за този документ.

Извади от чантата си брошура и му я подаде. Като видя заглавието, Даян се изчерви.

— Quelques observations sur le théorème de Godel или някои наблюдения от Константин Оробете. — Кога излезе? — попита, силно развълнуван. — И кой я отпечата?

— Това исках да те попитам и аз — прекъсна го Албини. — Ако прочетеш надписа долу…

— Бюлетин на Академията на науките на Социалистическа република Румъния, — прочете Даян със същия развълнуван глас. — N.S. tome XXIII. facs.2. mai-juin 1973. Хиляда деветстотин седемдесет и трета? — повтори и уплашено погледна към Албини.

— Радвам се, че забеляза и това, да го наречем „недоглеждане“. Както добре знаеш, сега е хиляда деветстотин и седемдесета и ако си спомняш добре, тъй като си абониран, последният брой на бюлетина излезе преди няколко месеца: том XX, книга Пета…

Даян се усмихна замечтан и прекара на няколко пъти длан по челото си.

— Явно е, че това е някакъв фарс. Просто някой си е направил тази шега с мен, да отпечата работата ми, без да ме пита…

Даян изведнъж замлъкна. Прочете първите редове, а после разтреперан запрелиства страниците на брошурата.

— Но това не е моята докторска дисертация — прошепна той. — Само заглавието е същото.

— Това ми каза и другарят Доробанцу — добави Албини.

— И съвсем не е теоремата, която ме занимава от няколко месеца. Ще ми разрешите ли да я прегледам, за да разбера за какво точно става дума?

Албини отново погледна въпросително към професора.

— Разбира се, моля. Ще ни направиш услуга.

Наблюдаваха го как чете жадно, как на моменти лицето му се озарява. След като изчете първите две страници, ръцете му започнаха да треперят.

— Това означава, че съм решил последното уравнение — прошепна той, задавен от емоцията. — Но кога?… Когато ви срещнах за първи път в кабинета на другаря декан, знаех, че съм на път да го реша, но не знаех точно как. И сега — добави и като вдигна брошурата с лявата си ръка, посочи с дясната половин страница, покрита с цифри и разни математически знаци. — Най-семплата и най-красивата, и най-елегантната демонстрация, която може да бъде измислена някога от човешкия ум! И кой ви я даде? — обърна се смело той към Албини.

— Това не е тайна. Получиха я всички наши математици тази сутрин, но доста по-късно от математиците по света.

— Предполагам, че я донесе днес нашият гост — каза професорът.

— Напълно е възможно. Пристигна в пощенски пликове, произведени у нас, с румънски пощенски марки. Датата на пощенското клеймо е седемнадесети юни хиляда деветстотин и седемдесета, Букурещ.

— Значи, имаме още три дни — прошепна Даян и се усмихна меланхолично.

Албини го погледна изненадан.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако са били пуснати вчера по пощата, днес е осемнадесети юни. Значи остават три дни до деня на лятното равноденствие или Еньовден — продължи Даян, без да го погледне. — Значи точно дванайсет години, откакто прочетох „Скитникът евреин“ от Йожен Сю в хамбара в Страндари… Това се случи преди инцидента. Тогава четях много по-бързо и по-добре, все пак имах две очи…

Албини се обърна отново към професора:

— Да — започна той рязко, — всички бяха изпратени от Букурещ. Утре ще разберем дали са ги получили математиците от Клуж, Яш, Тимишоара и останалите университетски градове. И ще проверим откъде са били изпратени.

Даян обърна нова страница и се задълбочи върху формулите.

— Направо сензационно — каза той. — Аксиомите са моите и анализът върви също както го бях замислил от самото начало, веднага след като открих двусмислеността на теорията на Гьодел. Но тук има и някои нови моменти…

— Които ти все пак си знаел — прекъсна го Албини. — За твоя изненада мога да ти кажа сега, че от работата ти математиците, с които вече се консултирах, успяха да разберат само една част от изчисленията и разсъжденията, записани на магнетофонна лента по време на съня ти.

— След инжекциите със „серума на истината“ — засмя се Даян.

— Точно така! Което означава, че ти вече си знаел за всичко, което е в тези Quelques observations…

— Това съвсем не е първото научно откритие, направено по време на сън — добави Даян.

— Но е много интересно — прекъсна го Албини — и е доста любопитно, липсват някои моменти. Погледни отново! Бюлетин и т.н., и т.н., страници 325–341. И сега виж накрая. Последната страница е 337. Значи липсват четири страници.

— Наистина — потвърди Даян. — И не може да става дума за печатна грешка, тъй като последната фраза не е завършена: „Une des premières conséquences serait…“ Какво иска да каже това: „Едно от първите последствия би било…“ Какво се е случило?

Албини го погледна отново, този път изпитателно, после се усмихна. Обърна се към професора:

— Ако погледнеш внимателно, ще установиш, че всъщност последните четири страници, или два листа, са били изтръгнати.

Даян опипа с пръсти брошурата.

— В началото помислих — продължи Албини, — че става дума за дефектен екземпляр. Някой от печатницата е откъснал двата листа. Но телефонирах на всички, които тази сутрин бяха получили бюлетина и всички ми казаха, че последните два листа са откъснати.

— Значи затова нашият гост тази сутрин настояваше на всяка цена… — започна професорът.

— Точно затова — прекъсна го Албини. — Нито един от екземплярите не беше пълен.

Даян избърса челото си с длан.

— И тогава? — попита шепнешком и отпусна глава върху възглавницата.

Албини погледна към професора, после се надигна разочарован от стола си.

— Тогава не се знае как ще бъде разбрано и употребено това последно уравнение.

Професорът се приближи до леглото.

— Не вярвам, че ви чу — каза той. — Вече спи…

* * *

Усети, че в стаята има някого, и направи усилие да се събуди. До леглото му стоеше жена с тъжен поглед.

— Мамо! — прошепна и надигна глава от възглавницата. — Не се страхувай, мамо, няма да ме убият!

Жената продължи да го гледа втренчено, с нескрита тъга, без да промълви дума.

— Не се страхувай, майчице! — повтори Даян и протегна ръцете си към жената. — Няма да ме убият…

В същия миг си даде сметка, че жената започва да се усмихва.

— Променила се си много, откакто замина — добави той. — И все пак си ти, мамо…

Усмивката на жената промени неусетно израза на лицето й. Даян покри окото си с дясната длан и замълча за миг. После се реши и изведнъж рязко свали дланта си и погледна отново. Жената стоеше съвсем неподвижно до края на леглото, гледаше го с любов и нежност. Да, с много нежност, и Даян забеляза как сълзите се стичат бавно по лицето й.

— Не се страхувай, мамо — повтори развълнуван младият мъж. — Казах ти, че няма да ме убият…

Избърса челото си с длан.

— Много си се променила, мамо. Приличаш на Светата Дева. Да, на иконата на Светата Дева от Бялата църква… Не, не, на една друга икона…

Лицето на жената се озари още по-силно и той съвсем ясно видя блясъка на сълзите й. Тя продължаваше да се усмихва и да го гледа все така втренчено, а той се притесни и сведе очи.

— Защо не ми казваш нищо? — попита я той и като вдигна глава, сепна се уплашен и се прекръсти.

— Не, не, ти не си моята майка — прошепна отново Даян.

— Ти си икона на Светата Дева. Такава, каквато още никой не е виждал досега. В цял ръст. Неподвижна… Само сълзите ти са живи, само сълзите…

Неочаквано образът на жената се промени дотолкова, че Даян ахна! Закри устата си с длан, за да не извика от уплаха. Струваше му се, че вижда някаква безмълвна статуя от злато, подобна на средновековна мадона — беше си купил преди време такава картичка от някакъв антиквар. Само сълзите продължаваха да текат — огромни и блестящи като бисери.

— Madonna Intelligenza! — извика щастлив и отново се прекръсти. — Както каза Учителят: Интелигентност, Любов, Безсмъртие… Но сълзите, Мадона, защо ти текат сълзите?

В следващия миг образът на жената започна да помръква и усмивката й изчезна.

— Не ме ли позна, Красавецо със сълзи в очите? — прошепна тя и направи крачка към него. — Не минаха чак толкова много години. Колко може да са? Осем? Девет?… Не ме ли позна? А как ми се сърдеше, когато виках подир тебе по двора: „Константин Оробете, стар болярин, християнин!“… Да, не ти беше приятно, — продължи тя и направи още една крачка. — Не ти харесваше и когато ти виках „Красавецът-юнак със сълзи в очите!“

— Сега разбрах! Сега разбрах коя си ти! — извика силно развълнуван Даян. — Иринел! Да, Ирина Костаке!… Но как се появи тук?

— Работя тук, близо до теб, в края на коридора. Но работя само нощем. Започвам работа след полунощ… Красавецо със сълзи в очите! — повтори. — Имаше най-красивите очи, които някога съм виждала — добави тя.

— Не ми напомняй! — прекъсна я Даян. — Така ми е било писано… Но защо искат да ме убият сега? — попита той изведнъж.

— Не че ме е страх от смъртта. Напротив. Но още не съм казал всичко. И нямам право да си тръгна, преди да им кажа какво ни очаква.

— Всички знаем какво ни очаква! — прошепна жената и избърса сълзите си с ръка.

— Иринел — възкликна Даян, — кажи им да ме пуснат, поне за месец-два, за да намеря когото трябва. Кажи им, че се заклевам на гроба на майка си, че ще се върна веднага, след като го открия. Ще бъде доста трудно, защото не става дума само за физика и математика… Ще бъде доста трудно — повтори с уморен глас, — но ще го открия! Кажи им, моля те, да ме пуснат! Много е важно. Става дума за живота на всички… Става дума за всички…

В същия миг Даян забеляза влизащия доктор Влад и изтощен отпусна глава върху възглавницата.

— Какво казва?

— Бълнува! — прошепна сестрата и продължи да го гледа. — Ще чуете магнетофонната лента — добави след като дискретно избърса челото си. — Говореше за Светата Дева и за някаква девойка, Иринел, в която е бил влюбен…

— Колко минути минаха от втората инжекция?

— Няма и пет минути.

Даян се усмихна щастлив. За миг се изкуши да им каже: минаха точно четири минути и осемнайсет секунди… Но защо да им го казва? Защо?…

* * *

Знаеше, че всички ще се съберат около него, но се престори, че спи.

— Не може ли да го събудим? — дочу гласа на Албини. — С инжекция от кофеин или нещо подобно? — добави шепнешком.

— Винаги има риск — започна доктор Петреску.

— Знам, знам — прекъсна го Албини, — но въпреки риска трябва да продължим разпита. Заповед отгоре.

Чу стъпките на доктора, който тръгна по коридора. Отвори очи.

— На ваше разположение съм, другарю инспектор — усмихна се Даян. — Но ще ви помоля за нещо и аз. Не е условие, а просто молба.

— Кажи — подкани го Албини и седна на стола.

— Давате ли си сметка и вие — започна младият мъж, — че става дума за един много важен въпрос…

— Тъкмо затова исках да поговорим. Въпросът е не само сериозен, но и доста спешен.

— Знам — усмихна се Даян. — Затова тук пристигна и другарят академик Павел Богатирьов от Москва. Научили са и там — добави той. — Но въпреки всички предпазни мерки, които той беше взел, вие все пак го изненадахте преди малко в коридора, като го записахте…

Албини се изчерви и се наведе към младежа.

— Как разбра?

— Академикът отиде до тоалетната — продължи Даян, — но излезе веднага и дойде тук. Познаваше плана на болницата, беше облечен в бяла манта, като всички лекари, сигурно имаше и сътрудници тук… Но не за това става дума сега. Моята молба е много проста: оставете ме свободен и сам за няколко седмици, най-много за два месеца. Тогава ще мога да потърся мъжа, който ще ни разбере и сигурно ще ни помогне. Не, не става дума за Ахасфер — добави бързо. — Става дума за някого, който е може би съвсем близо до нас и който притежава колкото математическа, толкова и поетическа дарба, за да изтълкува края на изложенията…

— Четирите откъснати страници от брошурата — прекъсна го Албини и се усмихна горчиво. — Тъкмо за тях исках да ти кажа…

— Отгатнах — засмя се Даян, — затова позволете ми сам да ги потърся. Давам ви честната си дума, че веднага след като ги намеря…

— Знам — отново го прекъсна Албини. — Прослушах лентата и чух какво каза на сестрата… ще докладвам където трябва.

Даян отпусна глава върху възглавницата, усмихна се меланхолично.

— Аз си изпълних дълга и ви казах: казах ви насън, а също и когато бях буден… Грешно е пред Бога да се погубваме така или да се връщаме назад във времето само защото…

Замълча за миг и вдигна рамене. Албини мълчеше и го гледаше нерешително. После изведнъж извади табакерата си и започна нервно да я върти между пръстите си.

— Държа да те информирам още отсега — започна той, — да не се изненадаш, когато се прибереш у дома, защото нашите служители вече са разковали сандъка, разлистили са всички книги, лист по лист, фотокопирали са всички твои тетрадки и хвърчащи бележки по математика… Търсили са навсякъде с всички възможни технически средства. Но не са открили нещо, което да кореспондира, макар и условно, с изложението, което си развил в последните четири страници…

Даян се обърна и го погледна с неочаквано любопитство, примесено с малко ирония.

— Ако ме бяхте попитали, сигурно щях да ви кажа, че няма да откриете нищо. Признах ви още в самото начало, че съвсем не познавам съдържанието на публикацията. Повярвайте ми! Може би само в съня си…

— Но тъкмо в това е проблемът — отново го прекъсна Албини. — Въз основа на запазените страници част от текстовете, записани на магнетофона, бяха вече разчетени от нашите математици. Но никой не успя да дешифрира останалото, т.е. това, което е в последните четири страници. Ние сме сигурни, че само ти, който знаеш за какво става дума, ще успееш.

— Какво искате да кажете? — попита Даян и леко се изчерви.

— Ами, много е просто — започна Албини и отвори чантата си. — Тук имам екземпляр от текста, записан на магнетофон, от настаняването ти в болницата до вчера вечерта. Избрах, разбира се, само страниците, отнасящи се до математиката и физиката. Но ги оставих в контекста им. Например пророчествата на мексиканските гадатели. Всичко, което кореспондира с анализите и данните от изложението, е било препрочетено и подчертано с червено мастило.

Даян го погледна с тревога и прокара длан по челото си.

— Но нали виждате — тихо промълви той, — че след толкова много и силни лекарства се чувствам напълно изтощен. Умствено, искам да кажа. Едва успях да разбера, и то само част от последните печатни страници…

— Да опитаме, да опитаме — прекъсна го Албини. — Даваш ли си сметка какво ще означава — добави и се надигна от стола, — ако разберем ние първи това, което никой друг математически гений в света не е успял да направи?

— Ще бъде доста трудно. Да, много трудно — повтори младият мъж и отпусна глава върху възглавницата.

Когато се събуди, в стаята вече нямаше никого. Потърси върху нощното шкафче машинописния екземпляр, който беше оставил Албини, после огледа завивката, ковьора на стената. След малко натисна бутона на звънеца.

— Кога си замина другарят инспектор?

Сестрата примигна, погледна го уплашено.

— Но той още не е идвал.

— Как да не е идвал? Беше тук преди малко — прекъсна я Даян. — Дори ми остави една папка. Помоли ме да разчета текста.

— Ще попитам господин доктора — каза сестрата и бързо излезе от стаята.

Даян постави ръка върху челото си.

— Останаха ми само два дни — тихо си каза той. — А може би и по-малко. Може би само един ден. Или още по-малко…

* * *

… „Но след като не е дошъл досега, си каза Даян, сигурно изобщо няма да дойде. Възможно е да си е променил намеренията,… продължи на висок глас, за да бъде записан. В началото, да, в началото всички повярваха, че ако намери онези четири страници, ще открие и решението. Но след това ги достраша, и с право! Така, както се случи с последните думи на Айнщайн и с отговора на Хайзенберг. Но ако те бяха публикувани, щеше да настъпи най-ужасната, най-страшната паника, която някога бе виждало човечеството. Да знаете, че с всеки изминат ден се връщаме към праисторическата ера. Хората ще започнат да обезумяват, да се самоубиват масово, да вършат само жестоки престъпления! А може би е по-добре това — Свещеното незнание!… Всичко би могло да се предвиди, освен бъдещето. Твърде вероятно е досието, донесено от Албини, както и всички други екземпляри, а също и записите от магнетофона, да бъдат унищожени. Повтарям: може би е по-добре така… Макар да има и друго разрешение на въпроса: да бъде пуснат на свобода. Не, не може този човек да не е тук! — извика Даян. — Може би сега е точно тук, в Букурещ, може дори и да е в тази сграда в този момент! Никой не разбра това, което трябваше да бъде разбрано още в началото, че аз съм всъщност само един вестител, само един приносител. Аз не познавах друго освен последното уравнение. Не познавах решението, което би ни предпазило от последствията, от откритията на последното уравнение. Бог ме дари с математически гений, но не и с истинско творческо въображение, с поетическо вдъхновение. От малък обикнах поезията, но поезията на другите. Ако притежавах творчески гений, сигурно щях да достигна сам до решението…

Но не в това е проблемът, продължи след дълго мълчание и се обърна отново към полуотворената врата. Проблемът беше поставен погрешно още от самото начало. Взеха ме за някой друг. За друг, който трябваше да дойде тук много скоро, за да не се завърнем за част от секундата в биосредата на влечугите от праисторическата ера. Явно, че в края на краищата щяха да убият и него, но ако той би имал време да съобщи решението, неговата смърт щеше да бъде показна, не и трагична.

… Трагична ще е моята смърт — продължи Даян, защото не изпълних мисията си. — Един пратеник, който не успява да предаде посланието! Може би преувеличих, като казах, че е трагична. По-скоро бих казал, че става дума за една трагикомична смърт. Една истинска трагикомедия с трагични герои, които вършат комични грешки…“

Даян помълча доста време, като гледаше замислено към вратата.

„… Възможно е още да не са го убедили — започна с решителен глас. — Колко пъти му казаха: днес следобед, от три часа насам досега, до вечерта. Казаха му и му повториха: «Такава заповед получих, другарю доктор.» Не става дума само за нас, румънците, от нашата малка страна. Става дума за съдбата на целия свят, на цялото човечество! Намесиха се и големите от Изток и от Запад. Ако не се подчиним, ще дойдат те и пак до същия резултат ще стигнат. И повтарям: не става дума за някакво престъпление, а чисто и просто за евтаназия. Както и за нашия велик Еминеску, нашия гениален математик, който си изгуби накрая ума — поне така пише в докладите на вашата секция, подписани от професор доктор Маноле Драгич: «Интелигентността на Константин Оробете е окончателно унищожена. В най-добрия случай той ще прекара остатъка от живота си болен и парализиран в някой болничен приют…»“

„… Наистина, другарю доктор — продължи след кратка пауза. Те имат право, а не ти. Е, не твоята инжекция ще ме убие, дозата вече прехвърли границата. Последната инжекция, която в най-скоро време ще те убедят да ми поставиш, само ще ускори края ми. Краят, който започна отдавна, още когато бях доведен тук. Другарю доктор Влад, благодаря ти, че започваш да отстъпваш. Мисля, че ще прослушаш и ти тази последна магнетофонна лента, преди да бъде унищожена и тя, както другите, и ще се убедиш, че съм ти признателен, благодарен…

… А сега трябва да побързам. Ако не съм успял да предам посланието, единственото нещо, което ме интересува, нямам какво друго да добавя. Аз съм сирак, нямам семейство, нямам и приятели. Ако можете да поздравите от моя страна професор Доробанцу и да му кажете, че е бил прав, той ще разбере за какво намеквам. И още нещо — добави и като чу нечии стъпки в коридора, Даян пребледня силно. — Помолете господин декана Ириною да върне във факултета моите колеги Думитреску и Добридор. Кажете му, че те нямат никаква вина. Моля ви, умолявам ви! Те са невинни! Те нищо не знаят…“

Даян отпусна уморено глава върху възглавницата и в следващия миг дочу гласа на доктор Влад, който се обърна към някакъв непознат мъж, застанал на прага:

— Спи — прошепна докторът. — Спи дълбоко!

* * *

Заслиза бързо и много щастлив по стълбите на санаториума. Но му се стори, че слиза от доста време и все не може да излезе. И все пак знаеше, че колкото и етажи и стълби да имаше тази странна сграда, все пак щеше да стигне долу, до градината или до тротоара.

— Бих предпочел да сляза до градината — прошепна. — В този час там няма да има никого. Сега е нощта срещу Еньовден. Дори и в сърцето на столицата можеш да усетиш тази нощ…

Озова се в градината на някаква пейка и без да се обърне, разбра, че старецът е вече седнал до него.

— Имахте право, Учителю, трябваше да се върна… Дори само за да се потвърди историята с полуотворената врата…

— Само заради това ли, Даян? — прекъсна го старецът. — Макар да не съм убеден, че имам правото да те наричам така. Ти си върна и двете очи, както виждам…

— Наистина ли?! — извърна се към стареца той. — Не съм забелязал.

— И все пак аз ще продължа да ти викам Даян, както в началото… Мисля, че се досещаш защо съм тук — добави.

— Да, мисля, че се досещам — усмихна се Даян.

— Единственият въпрос, на който аз не мога да ти отговоря… Познай във връзка с какво е?… Сега, когато откри решението на последното уравнение и за мое нещастие (признавам, че съм егоист, но може би и аз имам право като всички смъртни…), за щастие за мен още не се е намерило решение, и аз бих те попитал, ако надеждата, която си дадох от пророчеството на ацтекските гадатели…

— За хиляда деветстотин осемдесет и седма — уточни Даян.

— Точно така. Това е пророчеството. Ще се изпълни ли, или ще трябва много да чакам? Отново да чакам?…

Даян се извърна отново и погледна стария мъж с безкрайна тъга. Старецът поклати глава и се усмихна.

— Разбирам те — каза след малко, — разбирам те и не ти се сърдя… Но сега ще трябва да се разделим — добави и се надигна с усилие от пейката. — Познаваш ли пътя, Даян?

— Познавам го — отвърна тихо младият мъж. — Познавам и мястото. Не е много далече от тук…

Край

Мирча Елиаде Даян

Метаданни

Данни

Младост без младост

Информация

История

Сваляне / Връзки

Мирча Елиаде
Даян