Мирча Елиаде
Инкогнито в Бухенвалд

Събраха се всички до прозореца. Мълчаха, сякаш искаха да изглеждат безразлични пред гледката на снега. И изведнъж Мария се сепна — започна да бърше прозореца с лявата си длан, после опря челото си до стъклото и примигна, за да види по-добре. Някой се опитваше да отвори вратата. Тогава забеляза и Фагадъу. Между преспите вървеше трудно, но без колебание някаква жена с дъждобран и високи почти до коленете ботуши. Шал, чийто цвят трудно можеше да се определи, покриваше почти половината от фигурата й. Скоро я чуха да изтупва от снега военните си ботуши на верандата. Йероним отвори широко вратата, но непознатата се спря нерешително на прага, докато той не я хвана за ръката и не я покани да влезе. После затвори. Жената го погледна усмихната и неочаквана светлина озари лицето й.

— Вие ли сте Йероним Танасе? — попита.

— Аз съм.

— А вярно ли е, че имате обучено куче?

Йероним се разсмя.

— Не едно, а две!

— Тогава зная кой сте — продължи жената и внимателно, без да бърза, свали ръкавиците си. — Това лято вие идвахте в болница „Колентина“ в Букурещ, в отделението за децата да ги забавлявате, нали?

— Така беше. Идвах веднъж…

— Йероним! — прекъсна го Мария и го хвана за ръката. — Няма нужда да влизаш в подробности.

— Purgare non est necesse! — добави някой.

Непознатата оправи с няколко кратки движения косата си и отново се усмихна.

— Познавам те добре — каза тя. — Затова и се осмелих да те търся по това време, макар да не знаеш коя съм. Аз съм Марина Дарвари.

— Не знам, не мисля, че се познаваме.

— Не, не става дума за мен. Става дума за едно момиченце, нещо като моя племенничка. Едно болно момиченце в една тъмна и влажна стаичка, без никаква кукла, мече или друга играчка, което не може дори да се усмихне…

— Само капчица роса, да пийне тя на сутринта… — изрецитира с меланхоличен глас един младеж с високо и открито чело. После се поклони към жената и добави: — Името ми е Петру Лоринц. Студент трета година в Консерваторията и във филологическия факултет.

Марина Дарвари го огледа внимателно и строго, сякаш искаше да прецени добре отговора си, а после сведе чело.

— Вярно е — каза тя. — Може да не си даваш сметка, но е вярно!… Но дори и снегът не впечатлява това нещастно дете. Стои си така денем и нощем с отворени очи, приковало поглед в тавана. И нито сълза… След няколко дни ще навърши осем…

С един-единствен въпросителен поглед Йероним се обърна към всички. Накрая се реши.

— Ще бъде малко трудно. Не държа тук кучетата. Студено е и няма с какво да ги храня. Ще трябва да отида да ги взема, а после да намеря шейна или кола, или пък камион от театъра. В този студ може и да ги уморя…

Марина разсеяно разкопча дрехата си. Огледа всички по ред и накрая попита:

— А вие какво мислите? Докторите не знаят какво й има. А вие? Мислите ли, че ще оживее?

Всички се струпаха един до друг и изведнъж й завикаха в един глас, силен, странен и дълбок:

— Ще живее! Ще живее! Ще живее!

Мария се обърна към Йероним.

— Хорът! — тържествено възкликна Йероним. — Те съставят Хора. Единствения, автентичен, истински хор, който имаме днес в Букурещ. Единствения, който може да бъде сравнен с Хора от античните гръцки трагедии…

— Вярвам ви — каза Марина и седна. — Всички сте млади, а младите не се лъжат никога, стане ли дума за живота…

Мария отново хвана ръката на Йероним.

— Чу ли какво каза? Каза: „И стане ли дума за живота!“ Да, можем да започнем така. Точно така, както се случи…

Йероним вдигна рамене.

— Би било хубаво — отговори, — да, би било много хубаво.

Останалите се струпаха около него, развълнувани, въодушевени.

— Може и да има право — забеляза Фагадъу. — Във всеки случай, нека да опитаме…

— Наистина, имаме право — възкликна Мария. — И зрителите ще открият, че не става дума за болно момиче, а за друго нещо, много по-сериозно и тежко, за…

Изведнъж спря, изчерви се виновно. В следващия миг се озова до Марина.

— Госпожо — започна тя и я хвана за ръката, — искате ли да ни направите една услуга? Една голяма услуга? Ще ви обясня веднага за какво става дума. Само минута…

Насочи я към вратата. Помогна й да се закопчее и сложи шала й на главата.

— Да не се простудите. Макар че няма да ви задържа повече от минута. Излезте на верандата, изтупайте ботушите си както ги изтупахте от снега, после влезте. И когато Йероним ви отвори вратата, задайте същите въпроси.

— Какви въпроси?

— Това, което казахте преди малко: „Вие ли сте Йероним Танасе“? „Вярно ли е, че имате обучено куче?“… И останалото. Не беше много…

Отвори вратата и я избута на верандата.

— Мълчание! — прошепна, без да се обръща. После извика на Йероним: — Сега, Йероним, бъди готов. Вратата!…

Когато я отвори, снегът нахлу с всичка сила в стаята. Раздразнен, че Марина е останала на прага, Йероним я хвана за ръката и я издърпа навътре. Тя го погледна изненадващо сърдечно, почти любовно, опитвайки се все пак да си придаде леко строг вид.

— Вие ли сте Йероним Танасе?

— Аз съм.

— Вярно ли е, че имате две обучени кучета? Пардон! Истина ли е, че…

— Няма значение — я окуражи Мария, — продължете…

— Вярно е — отговори Йероним.

— Тогава зная кой си… Това лято идва в болницата „Колентина“, в детското отделение…

— Абсурд! — избухна Йероним. — Няма никакъв смисъл!

Хорът произнесе тихо, почти шепнешком, но с укор: „Смисълът го даваме ние, Йероним. Смисълът го откриваме ние чрез спектакъла. Чрез спектакъла, Йероним, без начало и без край!“

Йероним се обърна към Марина и започна да се смее:

— Отгатнахме, че става дума за началото на един експериментален спектакъл. Но…

— Така започва — прекъсна го Фагадъу. — По-точно: така би могло да започне, ако знаем, че…

— И по-точно: ако успеем да разберем какво се е случило там — продължи Мария.

— Аз лично, не знам какво се е случило — обади се Фагадъу. — И аз минах оттам.

— Момчета, — заплаши ги Мария, — „purgare non est necesse!“ Кажи каквото имаш да казваш, кратко и ясно! Покажи ни!

Фагадъу се отдалечи на няколко крачки, после се върна сърдит, с малко див поглед, стиснал юмруците си. Изглеждаше друг човек.

— Аз съм — отговори Лоринц.

— Вярно ли е, че на номер осемнайсет имате един, който твърди, че правел чудеса?

— Никога не е казвал, че прави чудеса.

— Но тогава защо претендира, че е такъв? Факир? Укротител на змии?

— Той твърди, че бил Бодхисатва…

Йероним вдигна отчаяно ръцете си нагоре:

— Не! Не! И не! Чисто и просто не може да започнем така? Засега да забравим всичко, а после да опитаме нещо друго.

Мария помогна на Марина да си разкопчее копчетата, а после я накара насила да седне в креслото.

— Моето име е Мария Дария. Викат ми Мария Да Мария. Аз не съм член на трупата на Йероним. Аз съм музикантка. Виолончелистка. Но съм очарована от неговата идея. Представете си, че…

— Мисля, че разбрах нещо — прекъсна я Марина. — Сцената се развива в някой концлагер, да кажем Бухенвалд…

Мария Да Мария рязко се обърна към присъстващите и ги погледна уплашено.

— Но как познахте? Чухте го от някого ли? Или…

Марина тръсна косите си, а после ги приглади с длан.

— Не, никой не ми е, казал нищо. Но ми е ясно: жестовете, тона на гласовете, речника…

— Чухте ли? Чухте ли? — извика Фагадъу.

— Не разбирам каква връзка може да има концлагерът Бухенвалд с Бодхисатва? — добави Марина.

Неколцина започнаха да се смеят и се спогледаха.

— Ако госпожата ни увери, че ще бъде дискретна, нека да й кажем — попита Йероним.

— Казахме вече главното — обади се най-възрастният от тях. Русоляв и блед, с малки червеникави петна по лицето, облечен с овехтял балтон, доста дълъг за неговия ръст.

— Аз съм Валериан и казват, че съм най-умният. Йероним спомена за Бодхисатва, защото искаше да свърже това с проблема за свободата в контекста, в който е била разглеждана досега, юдео-християнския, екзистенциалния, марксисткия, и да я представи в друга перспектива. И за да не каже още в началото, че е нова, той я скри под един екзотичен термин: Бодхисатва… Така ли е, Йероним?

— Горе-долу така — отговори Йероним и се усмихна меланхолично. — Защото, госпожо — обърна се той към Марина, — ние стигнахме отдавна до извода, че само чрез театъра, по-точно чрез спектакъла, разбира се, включвайки хореографията, пантомимата и хора, да, само чрез спектакъла ще успеем да докажем, че макар и обградени и затворени отвсякъде, както и други наши съвременници от различни части на света, не сме нещо като „уловени мишки“…

— Дори и ако някой е готов да ни умъртви с газ и да ни запали — добави Валериан.

— И сега ви молим да съхраните този образ — намеси се Фагадъу, — защото Бухенвалд означава мястото, където хората са затворени и като мишки в клетка, която всеки миг може да бъде полята с газ и подпалена… Извини ме, Йероним — добави. — А сега продължи нататък…

— Има твърде много за казване — започна Йероним. — Но ако е така, както ние мислим, само спектакълът може да покаже, че хората от наше време не са в положението на „уловените мишки“, ще трябва да уточним вида свобода, с която разполагаме сега. Ясно е, че в една екстремна ситуация като тази в Бухенвалд свободата не би могла да бъде друга, освен вътрешна. Следователно почти е невъзможно да се определи от другите. От друга страна, тази вътрешна свобода не може да се постигне толкова лесно. Постигането й е толкова трудно, колкото и постигането на външната свобода, например да избягаш от строго охраняван затвор…

Момичето се приближи до него и го потупа по рамото.

— Като най-млада — обърна се тя към Марина, — сигурно ме мислите за най-неопитна. Макар да имам хубаво име: София Сперанция (Надежда)… Но, Йероним — бързо добави тя, — след като говорим за свободата и твърдим, че не сме като уловени мишки, какво трябва да направим сега, в този случай? Става дума за едно болно момиченце, което твоите кучета ще забавляват и ще зарадват, а може и да му помогнат да оздравее. Но ето че само защото заваля сняг, дори и да ти дадат сега камиона на театъра, пак няма да успееш да стигнеш до детето… Далече ли е, госпожо? — обърна се тя към Марина.

— Доста далече. Но не мислете сега за нея — отвърна й госпожа Дарвари, като се надигна от креслото. — Вие ме успокоихте. Зная, че вече няма да се случи нищо лошо. И когато снегът спре…

Замлъкна и неочаквано впери поглед в дъното на салона, където се набиваше в очи някаква странно ремонтирана стена, наподобяваща врата със заковани върху нея дъски.

— Ако не става дума за една наистина важна среща, — започна Маноле, като подчерта думата „наистина“, ще те помоля за малко търпение. Подобно нещо със сигурност няма да видиш там, в Шарлотенбург, откъдето идваш…

— За да бъда точен, — забеляза Кондураки, — ще ти кажа, че пристигнах току-що от Цюрих.

— Трябва да се появи всеки момент — продължи Маноле. — Каза, че ще дойде „точно след година“, и доколкото я познавам аз, всъщност твърде малко, се съмнявам, че ще дойде… Ако ти е студено — добави той, — облечи се…

Кондураки се приближи до картините.

— Не, не ми е студено, но не виждам какво мога да променя аз. Какво мога да добавя. Просто е съвършена. Наистина аз не разбирам много от живопис…

— Нито пък аз — прекъсна го Маноле. — Но ме очарова веднага, като я видях.

— Това е най-красивото женско тяло, което съм виждал някога на картина, а също и в действителност. — Обърна се към Маноле и го попита с усмивка. — Какво каза Генералшата? Как я прие?

Маноле се разсмя:

— За това не помислих. Явно, че мястото й е само тук, в салона. Каква полза да я окачим в някоя от нашите стаи, дето не влиза никой… Като се върна, Генералшата я видя и направо се вцепени. Не знаех какво да си мисля: хареса ли я или не. И изведнъж тя извика: „Много е красива, направо възхитителна! Но не можем да я държим тук…“ „Защо?“, попитах аз. „Защото е гола жена ли?“. Тя се обърна към мен и ме погледна учудено, по обичайния си начин. „Маноле, аз няма да се уплаша от един гол женски задник, както не съм се плашила и на млади години от голите мъжки задници!… Но знаеш, че тук има толкова деца…“. В известен смисъл тя имаше право — добави Маноле. — И тогава се разбрахме, че по време на празници, когато идват роднините с децата си, ще покриваме картината с платно, както покриваме и огледалата…

— Всъщност — прекъсна го Кондураки — не би могло да се твърди, че това е голо женско тяло. Това е по-скоро тяло на богиня…

— Това го каза и тя, Замфира, когато ми показа картината: „Нося ви една богиня у дома“, рече. — Замисли се за миг, после отново се разсмя: — Да, така се запознахме. Бях тук с Лукиан, когато чухме звънеца. Отворих аз. Непозната жена, на около петдесет, по-скоро бедно облечена, но с вкус. Изглеждаше измъчена, уморена, едва успя да се усмихне. И все пак имаше нещо благородно, как по-точно да го кажа, загадъчно у нея… „Маестро Маноле Антим?“, попита тя. „Чувала съм, че харесвате красивите неща. Не искате ли една богиня? Не става дума за антична богиня, а за богиня от наши дни. Преди десетина години бях на нейната сватба…“. После направи знак на един младеж, който бе останал навън, не го бях видял, когато отворих вратата. Младият мъж влезе, поздрави ни срамежливо, опря картината до коленете си и започна да я разопакова. Махна платното, с което беше покрита, и я постави до креслото на Генералшата. Ние с Лукиан останахме като вкаменени. „Тук е с няколко сантиметра по-ниска от оригинала“, поясни той. „Когато я видях за последен път, богинята бе навършила осемнайсет и беше висока два метра и четиридесет и пет“…

— Наистина ли? — учуди се Кондураки.

— Не, това е част от, как да го наречем, от нейната „мистерия“. Измисляше всякакъв вид странни случки, така, както си измисляше и не знам колко си имена и псевдоними. Казваше се Замфира, но приятелите й викаха Мария. Твърдеше, че не била художничка, че истинското й призвание била скулптурата…

— Замфира коя? — прекъсна го Кондураки.

— Мисля, че се казваше или й викаха Дарвари.

Кондураки поклати недоверчиво глава:

— Никога не съм чувал за скулпторка или за художничка с подобно име.

— Сигурно е така. Защото по-късно разбрах съвсем случайно, че на изложбите тя е подписала работите си с различни имена или с псевдоними. И тъй като не обичала много да продава — продавала само на чужденци или в провинцията, била непозната тук…

— Странно! — възкликна Кондураки и отново се приближи до картината. — Тогава защо дойде да ви предложи Богинята?

Маноле започна да крачи с ръце зад гърба, като се опитваше да скрие раздразнението си.

— Ако е вярно това, което ни каза, нещата са станали точно така. Нейният братовчед, Драгомир, е имал спешна нужда от определена сума. Тя му осигурила парите, казала му, че има да получава не знам колко хиляди леи от някакви по-стари поръчки и че трябвало само да потърси клиентите си и да осребри чековете им на негово име. Не знам какво и доколко й е повярвал този Драгомир. Повтарям ти каквото ми каза тя: качила се във файтона с четири-пет свои работи, това било, каза тя, единствената й картина, останалото било скулптури, обиколила няколко адреса на хора с положение, но не и колекционери на изкуството. И очевидно цените са били много ниски, смехотворни, затова нямала никакви проблеми. Твърдеше, че ни познавала, че някой от семейството й се заел с някого от нашите, накратко, предложи ни Богинята. Цената й беше почти толкова, колкото струваше рамката.

— Невероятно! — възкликна Кондураки.

— Но постави условието, че ще дойде след година…

Отиде бързо до картината и свали от гърба на рамката някаква хартийка.

— Ето, написано е от нейната ръка: 12 юли 1930 година, значи днес…

Като забеляза, че Кондураки гледа нервно часовника си, Маноле добави:

— Направи едно малко усилие и остани още пет-десет минути. Няма да сгрешиш…

Кондураки седна в едно кресло и потърси табакерата си.

— Ако държи на думата си, ще дойде.

— … Веднага след като поспре снегът — повтори разсеяно Марина, — ще дойда с една добре отоплена кола. Колата на един приятел от дипломатическия корпус…

И едва сега си даде сметка колко е голям и колко е порутен този салон. Отправи се към камината и внимателно я огледа. Под пепелта проблясваха въгленчета жарава, припламваха рязко, на малки интервали, докато от пролуките на вратата чак до тук идваше зимната виелица. В средата на камината бе останало едно наполовина овъглено парче дърво, неочаквано голямо и дебело. Когато се обърна учудена, Йероним й се усмихна.

— Мислите, че това е крак от маса? — попита той. — Не. Краката на масата ги изгорих миналата седмица. Това е крак от закачалка. Най-голямата закачалка в целия квартал. Гордостта на Генералшата!

Марина трепна, сякаш студът я прониза внезапно, и закопча дрехата си догоре. После тръгна из салона покрай голите, с изкъртена мазилка стени, на места грубо облепени с вестници и картони.

— Но какво ще правите след ден-два? Нямате нищо за горене. Не можете да изгорите и тези няколко стола, които са ви останали!…

Йероним започна да се смее — беше в добро разположение на духа.

— Има още доста неща в другите помещения — и посочи с ръка наоколо.

— А на тавана са останали пакети с книги и вестници, стари сандъци и скринове и още много непотребни вещи. Знаете — добави и сниши глас, — че къщата трябваше да бъде съборена тази есен. Но се явиха разни затруднения… Във всеки случай през пролетта няма да я отминат. Щели да строят жилищен блок на дванайсет етажа.

Марина го слушаше очарована, без да откъсне поглед от него.

— Но дотогава? — попита тя. — Дотогава какво ще правите? Та зимата едва започна…

Йероним вдигна рамене.

— Всъщност тук не живее никой. Идваме само за репетиции. Всеки от нас си има, където дал Господ, по едно топло легло…

— И все пак ще трябва да се събирате тук за репетициите — поде Марина и се огледа с тъга наоколо.

— Както вече ви казах, разполагаме с различни леснозапалими предмети. Ето, вижте, тук ни остана оня бюфет. Бюфет, какъвто няма да намериш вече, отпреди сто години. Донесе го един мой вуйчо от Бавария. Тежи около четиристотин-петстотин кила. Ще ни топли поне една седмица…

Но Марина не го слушаше. Приближи се до левия ъгъл, при вратата. Там стената изглеждаше по-запазена. Само няколко по-големи пукнатини стигаха до тавана. В средата се виждаше само една по-малко обезцветена част, с по-малко дупки. Но когато се приближи съвсем, разбра, че се е излъгала. Стената беше толкова жалка и мизерна, както и останалите в салона.

— Но защо в Бухенвалд? — попита тя с изненадващо силен глас. — Какво знаете вие за Бухенвалд?

— Не, не, госпожо! — прекъсна я Марчиан. — Моля, да ме извините за тона, но аз съм си такъв, малко избухлив. Днес всеки от нас разбира смисъла и посланието на Бухенвалд и не в това е проблемът. Проблемът започна, ще ви го обясни и Йероним след малко, когато за нещастие се намеси някой, който изобщо не биваше да се намесва…

— Момчета, внимавайте какво говорите — укори го Мария Да Мария. — Не сме сами.

— Моля за прошка тези, които са прави — продължи Марчиан и като свали рязко очилата си, седна върху палтото си. — Ако госпожата е била посветена в тайната на нашия спектакъл, сигурно ще знае смисъла. Това, че както каза Йероним: „Вътрешната свобода е почти винаги непознаваема.“… Да си представим сега, че тук сред осъдените има светци, мъченици или бодхисатва, както им казвате вие. И веднъж от милост, от любов към ближния те са отказали решението, да го наречем магическо, на Чудото, отворени врати като по чудо, съборени стени и т.н., и са приели… и как би могла да изглежда по друг начин свободата, която…

— Я вижте! — прекъсна го Мария Да Мария и вдигна ръката си.

Фагадъу закрачи тежко, сякаш беше обут в селски ботуши, с ръце в джобовете. Спря пред един младеж, висок и слаб, с хлътнали очи.

— Ти ли беше онзи, който преди малко каза, че бил факир?

— Мога да бъда и факир, но това не ме интересува. В Индия, Китай, Япония биха ме нарекли „бодхисатва“.

— Във всеки случай човек, който прави чудеса. Тогава направи едно чудо да те видя и аз.

— Правил съм много пъти. Последният път имаше двама доктори там, изпратени специално от Централата. И те се убедиха. Не усетих нажеженото желязо дори когато го докоснах с език, нито когато ме прободоха до реброто с хирургическия скалпел! Казах им: „Внимавайте, че ме е гъдел!“…

Фагадъу неочаквано го удари с камшик и младежът започна бавно и спокойно да избърсва кръвта от лицето си.

— Чудото е — продължи Фагадъу, — че не знаеш какво те очаква.

— Знам много добре: крематориумът. Но каква полза, след като ти няма да си там, да ме видиш как ще треперя, скован от студа, и как ще духам в юмруци да се стопля…

Йероним се приближи до тях и го прекъсна:

— Достатъчно за днес. Госпожата ще види останалото на премиерата. И да се надяваме, че ще го разбере…

— Разбрах повече, отколкото можете да допуснете — каза строго Марина. — Разбрах, че този, на когото викате „Бодхисатва“, ще умре изгорен, но затова пък ще загине свободен. И е напълно възможно, ако той все пак не е „Бодхисатва“, да намери свободата си и по друг начин, публично: например да се изплюе в лицето в лицето на коменданта на концлагера.

— Изумително! — възкликна Йероним. — Как познахте? Това беше част от една предишна сцена: след като му казва, че ще му бъде студено в крематориума, защото очевидно му е било определено крайното наказание, „изгаряне жив“!, след като е направил това: да се изплюе в лицето на коменданта!… Но си дадох сметка, че подобна героична реакция няма да подхожда на един „Бодхисатва“, след като няма да подхожда на и на Исус или на някой християнски мъченик…

Марина го слушаше с вълнение и го погледна в очите.

— Харесва ми, че се опитвате да уважите историческата истина. Но когато ви попитах защо Бухенвалд, мислех за друго. Доколкото разбрах за Йероним и за всички вас, представлението щяло да открие пред зрителите не само висшата цел, „постигането на вътрешната свобода“, но и средствата, чрез които тази свобода може да бъде завоювана.

— Точно така! — извика Йероним.

— Тогава сте избрали най-трудния за представяне епизод — продължи Марина. — Всички знаем какво се случи в Бухенвалд, макар че всъщност не знаем и няма да узнаем никога за героизма или страданията на определени жертви. Но как ще покажете средствата, чрез които е била завоювана вътрешната свобода?

Всички започнаха да го аплодират много ентусиазирано. Щастлив, развълнуван, със зачервено лице, Йероним се обърна към тях:

— Да й кажем? — възкликна. — Не, не можем да й кажем!…

— Нямаме правото — започна тихо, но твърдо високият, слаб младеж. — Моето име е Петру Петрован — добави и се обърна към Марина. — Аз съм поет. Но от отчаяние, тъй като съм туберкулозен, станах актьор. Очевидно какъвто според Йероним би трябвало да бъде истинския актьор…

— Сигурно е тя — прошепна Маноле, като чу звънеца. — Не ти ли казах, че ще дойде?

Отвори вратата и не можа да скрие изненадата си. На прага му се усмихваше Марина, такава, каквато без съмнение беше тя преди петнайсет-двайсет години. Облечена младежки и все пак строго. Носеше букет червени рози.

— За господарката на къщата, която още не съм имала удоволствието да познавам.

Едва след като, малко притеснен, Маноле остави букета на една от масичките, си даде сметка, че не е запознал присъстващите.

— Инженер Щефан Кондураки — изрече бавно и тържествено той. — Живее повече в странство. Госпожа Замфира Дарвари…

Марина се усмихна разсеяно и погледна към картината. После се приближи и започна да я съзерцава.

— Наистина е богиня — забеляза Кондураки. — И както ми обясни Маноле, е напълно истинска, от плът и кръв.

Марина се обърна и го погледна изненадана, сякаш едва сега го забеляза.

— Мисля, че е още жива. Но нямаме вести от нея. Откакто напусна страната, от единайсет години не съм чувал нищо за нея. Наистина не обичаше и не умееше много да пише, но съпругът й беше голям филолог, говореше и пишеше перфектно на румънски…

Маноле направи няколко крачки към нея и я попита притеснено:

— А вашият съпруг? Намерихте ли го?

Марина се опита да скрие усмивката си, малко меланхолична, но все пак весела.

— Още не. Той ме чака десет години. Още толкова ще го чакам и аз…

Маноле се изчерви и започна да си трие дланите.

— Тогава да ви предложа нещо? Кафе? Сладко? Съжалявам, че Генералшата не си е вкъщи.

— Не, благодаря, не искам нищо. Дойдох само да сменя картината… Донесох ви да си изберете голо тяло от Бонар или друго от Пертрашку, както и няколко морски пейзажа от Изер, май единствените, които е правил.

Обърна се, видя Маноле и се разсмя.

— Но няма да ви я взема завинаги! — извика. — Ще ви я върна след година…

— И все пак, госпожо — обади се Кондураки, — не виждам какво можете да добавите или да размените. Тя е чисто и просто съвършена! Истински шедьовър!

— Благодаря — отвърна му Марина, — искрено ви благодаря, но не вярвам, че ще сменя нещо. Имам нужда от Богинята, лична нужда — добави и леко сниши глас.

Маноле я погледна притеснен, не знаеше къде да си сложи ръцете.

— Обикнахме с нея, с Богинята — осмели се накрая той. — Ще ни липсва…

— Една година минава бързо — прекъсна го Марина. — И като видите какво ще ви донеса на нейно място…

Премина набързо през салона, отвори вратата и след няколко минути се върна, придружавана от някаква много млада двойка.

— Наскоро сгодени — представи ги тя.

После тримата много внимателно започнаха да развързват пакетите и да разопаковат една по една картините.

Както обикновено, когато знаеха, че няма какво да кажат или да направят, се струпваха до прозореца. Гледаха снега. Виждаха се само колоните на верандата, а на няколко метра, почти на улицата, се извисяваше самотният смърч. Но никой не се реши да си тръгне. Постепенно залата се стопли и те един след друг напуснаха прозореца и се преместиха до камината. Валериан, първият, който си свали палтото, се опита дори да рецитира началото на едно стихотворение.

— Един шкаф, само това! — каза тихо. — Един стар и уморен шкаф. Или може би умен? Умен шкаф?…

Йероним го раздроби ловко и умело, като си служеше с брадвичката много сръчно, съсредоточено, почти любовно. Камината се разгоря и Мария Да Мария протегна ръцете си към пламъците.

— Знам за какво си мислите — обади се неочаквано тя, без да се обръща назад. — И затова не успяваме, нито казваме, нито показваме. Не мислите никак за представлението. Питате се защо тя поиска да гледаме тези петна…

— Как да ги гледаме и да ги разбираме — допълни я Фагадъу.

— Тези петна са избелели от слънцето и са уголемени от влагата…

— Каза го по друг начин: „станали са чувствителни от влагата“…

— Във всеки случай, не ни поиска нищо — продължи Йероним. — Но в един момент имах усещането, че ме гледа иронично, може би и с известно състрадание, а може би и дори саркастично, сякаш искаше да каже: „Пилеете си младостта в химери, рискувате да похабите таланта си във всякакъв род експерименти, докато разполагате тук с тези обезцветени и избелели от слънцето и от влагата петна…“

Приближиха се до стената, огледаха я внимателно, съсредоточено, примигнаха, насочиха погледите си наляво, после надясно, за да видят всички възможни нюанси. Бяха петна без определени форми, променящи контурите си според ъгъла, от който се наблюдаваха. Единствено пукнатината, издигаща се почти диагонално към тавана, запазваше посоката и дълбочината си, откъдето и да се погледнеше.

— Обезцветени от слънцето и влагата — повтори замечтано Лоринц. — Сега разбрах. Това искаше да ни каже: „Имате тук примерен модел на съюза на противоположностите, влагата и слънцето, или Водата и Огъня…“

— Би било твърде банално. Мисля, че трябва да бъде нещо друго.

— Четох един разказ за някакъв равин от Краков, който постоянно сънувал някакво съкровище — започна Фагадъу.

— Всички са го чели — прекъсна го Йероним. — Отишъл да го търси не знам къде, може би във Варшава, и накрая го намерил това съкровище у дома си, под пепелта на камината. Тази история я знаят всички, историята на равина от Краков… Тази госпожа, Марина Дарвари, искаше да каже нещо. Но може би ще се разсърди, че не въведох някои тайни в представлението, искаше да изглежда колкото е възможно по-загадъчна и мистериозна, като делфийския оракул: „Ако знаехте и вие, ако вие знаехте как да ги погледнете, как да ги гледате тези петна.“ И т.н., т.н.…

— Но виждаш, че успя — прекъсна го Мария Да Мария. — Не искаме да признаем, но всеки от нас си мисли само за това „загадъчна и мистериозна“, както много добре го каза, но всъщност какво искаше да каже тя?

— Признава съвсем искрено — продължи Йероним, — че колкото и да е абсурдно, тази загадка ме е обсебила. Ако е направила някаква алюзия за миналото на тази къща, повече или по-малко мистериозно, или за миналото на моята фамилия, това не ме интересува. Зная всичко, което се е случило, и макар да пазя спомените си, това не ме вълнува. Аз съм единственият или може би последният, както искате го наречете, наследник на фамилиите Антим, Каломфир и Танасе, но този факт съвсем не ме вълнува. Считам се за първи от една нова династия. От втората линия Антим — Каломфир — Танасе. С мен започва нова история, в друг план, по-висок и по-съзидателен. Малко ме интересуват загадките, а също и носталгията по миналото на тази къща или пък миналото на моя род. Интересува ме единствено бъдещето, което, както мисля аз, можем да изградим само ако изживеем, при това свободно, всяка хипостаза на настоящето, колкото и да е трагично и да е родено чрез нещастия и безнадеждност…

Вдигнали чела, всички слушаха силно развълнувани.

— Това го научихме и ние, че не сме свикнали да си представяме, че сме затворени в концлагера Бухенвалд — обади се Петру Петрован. — И мисля, че няма друг път за спасение.

— Аз пък избягвам думата „спасение“ — прекъсна го Йероним, — защото това може да доведе до объркване. Всеки вид спасение предполага вярата в един спасител. Уважавам и дори завиждам на онези, които вярват в един спасител, но аз не съм благословен от подобна вяра. И затова ще трябва да потърся нещо друго, защото без свобода няма да мога да живея.

— Но Йероним — възкликна Марина, — не ви ли говорих аз за миналото като за едно средство, което може да ни помогне да живеем изключително в настоящето?

Всички я гледаха изненадани, с недоверие. Марина се приближаваше към тях бавно, подобно на героиня от немите филми от началото на века, облечена в екстравагантно палто, с букетче виолетки в ръка. Ако не беше гласът й, не биха повярвали, че е тя, Марина, толкова млада им се стори. И вместо военните ботуши, носеше елегантни, обточени с кожички шушони, каквито не бяха виждали досега.

— Но как влязохте? — учуди се Йероним, като се опитваше да овладее вълнението си.

— Аз пък ви говорих само за настоящето — продължи Марина. — И когато ви казах да се научите да гледате тези петна, исках да ви внуша само това: научете се да ги виждате такива, каквито са сега, чисто и просто такива, каквито са те в този миг, и тогава ще разберете.

Приближи се до Мария Да Мария и с усмивка й предложи букетче виолетки.

— Всъщност — добави Марина — аз ви предложих друг вариант на вашия спектакъл със свободата, която може да се завоюва дори в Бухенвалд. Наистина това е по-малко ефектен вариант…

Спря поглед върху Мария, която продължаваше да държи букетчето виолетки в ръка, без да се реши да ги помирише.

— Ще дойда пак при вас — продължи Марина — и ще поговорим. Сега трябва да вървя, защото ме очакват. Минах само да ви кажа, че нашата дъщеричка се смее и си играе. Бих искала да й направим сега един снежен човек там, пред прозореца. И вече й обещах, че ще го направим…

— Кога се върна? — попита Маноле.

— Преди няколко дни — отговори Кондураки, разсеян и малко притеснен. — Ти чу ли? И Франция обявила война!

— Ами очакваше се — отвърна му Маноле. — Но какво ти е? Изглеждаш уморен…

— Много ми дойде до главата. Нищо, няма значение… А вие как я карате?

Маноле вдигна рамене.

— Как? Като всички. Неприятности, болести, проблеми.

— Апропо — прекъсна го Кондураки и се опита да се усмихне. — Нали пак не ви върнаха Богинята?

Маноле поклати глава и изведнъж, без да го иска, се натъжи.

— Да, не ми я върна. Не сме се и надявали да я върне. Ще трябва да се задоволим с Бонар — добави доста натъжен. — Ако успеем да го продадем. Предложиха ни три милиона…

— Ами художничката…

— Замфира Дарвари или нещо подобно. Претендира, че била преди всичко скулпторка…

— А ти виждал ли си я?

Маноле отново поклати глава.

— Срещнах я няколко пъти, но не ме видя или се направи, че не ме вижда. Единият път беше с цяла група…

— Все така ли е хубава и млада? — прекъсна го Кондураки.

Маноле сложи ръка на рамото му.

— Mon cher, може би няма да ми повярваш, но страшно е остаряла. Човек не може да я познае! Когато я видях за последен път, беше съвсем увехнала, същинска бабичка!

Елеазар спря рязко в средата на стаята.

— Ти слушаш ли ме или предпочиташ да зяпаш през прозореца?

— Слушам те — отвърна му Лоринц, — но не мога да се сдържа и да не гледам през прозореца… „Никога есента не е била толкова хубава…“ се казваше в едно стихотворение.

— Тогава хайде да излезем в градината, да поговорим за нещо друго.

Лоринц седна във фотьойла.

— Не, не, казах ти съвсем откровено, интересува ме. Защото или аз не разбирам нищо, или ти нещо си объркал…

— Нищо не съм объркал. Четох ти и откъси от писмото на Адриан. Всичко започна от онова събиране, когато две от момичетата се напиха, поискаха да си тръгнат и паднаха в средата на салона, после се опитаха да се надигнат със своите къси и тесни полички и можеш да си представиш какво се видя… Особено като се има предвид, че всички ние, с изключение на Адриан и Ляна, бяхме повече или по-малко пияни… Тогава Вики поиска да им помогне, да ги вдигне и двете наведнъж, но каквато беше замаяна от алкохола, се спъна и се строполи върху тях. И никой не се реши да им помогне, защото те си умираха от смях, изтърколили се върху килима, и кой знае какво щеше да последва, ако Елефтереску не се бе надигнал рязко и не беше извикал, целият пребледнял и съвсем разтреперан: „Да, така се случи и с принц Сидхарта!“

— Ама какво го прихвана? — учуди се Лоринц.

— Беше чел за живота на Буда и оттогава, когато имаше възможност, в службата си или на разни сбирки, само това ни казваше: когато видял той, принц Сидхарта, един ден за първи път един болен, а после друг ден пак за първи път един мъртвец… знаете историята. Ние я знаем, защото той ни я е разказвал безброй пъти, знаят я и момичетата. И е възможно да си спомнят за сериозността, с която ни я разказваше Елефтереску, ох! колко пъти и може би винаги със същите думи, и си спомниха за сериозността, с която ни разказваше и за „Голямото заминаване“, очевидно с главни букви, през нощта, в която Сидхарта напуснал семейството си, двореца и харема. Как видял той тогава, като минал през гинекея, както викат на женското помещение, и как видял всички държанки да спят напълно разсъблечени, налягали в гротескни и безсрамни пози, и тази последна гледка на Вечната Женственост беше от голяма полза за Сидхарта, когато принцът накрая се превърна в аскета Гаутама…

— Виждам, че много добре се е запечатала в ума ти историята за живота на Буда — прекъсна го Лоринц.

— Повтаряше я на всички колеги и приятели до припадък.

— А момичетата от килима?

— Тъкмо това започнах да ви разказвам, — продължи Елеазар. — Твърде възможно е да са си спомнили и те за „Голямото заминаване“ и за сцената от гинекея. И тогава започнали да се смеят още по-истерично и да се търкалят по килима, играейки си малко на театър, като си придавали сладострастен вид, а пък Вера крещяла: „Сидхарта! Сидхарта!“… „Сега е моментът да зарежеш всичко и да потеглиш към Хималаите!“… Елефтереску станал прав, все така бледен и неподвижен като статуя, само устните му треперели. Е, после Елвира, която била до него на масата доста замаяна, започнала да плаче и да вика: „Сидхарта! Аз съм твоята съпруга, многообичаната Ясодхарта, моля те, не ме изоставяй!“… „Ще си иде, трябва да си иде, да следва съдбата си!“, викали в хор момичетата, излегнали се предизвикателно по килима. Някой от масата, не знам точно кой, поискал да усили напрежението в този спектакъл и отишъл да угаси лампите. Тогава всички започнали да викат, да крещят, да пеят, да се смеят неистово. Сякаш започнала някаква оргия, от онези, които се описват в старите исторически романи. Някои крещели: „Светлина! Светлина!“ Други повтаряли рефрена: „Apoil! Apoil!“… Всичко това не продължило повече от няколко минути. Но когато запалили лампите, Елефтереску бил изчезнал. И така започнало всичко…

Лоринц отправи отново поглед към прозореца, после вдигна рамене.

— Не виждам връзка с това, което искаме да направим сега ние, по-точно връзка със спектакъла на Йероним.

— Но тогава ти не си слушал внимателно, когато ти четох откъсите от писмото на Адриан. Защото забравих да добавя, че когато отново запалиха лампите и забелязахме, че Елефтереску е изчезнал, Адриан стана от мястото си целият пребледнял и ни даде знак с ръце, но напразно, защото врявата още не беше стихнала. Но аз го чух добре, бях наблизо, до масата, и ми стана жал за Ляна, изглеждаше доста уплашена, отчаяна… Знаеш ли неговата история, тоест тяхната, на Орфей и Евридика?

— Знам я, разбира се.

— Адриан е сега в един от своите светли периоди и всички се радваме, че той е започнал да пише отново… Всъщност не това исках сега да ти кажа. Исках да ти кажа, че чух Адриан. Опитваше се да ни убеди в сериозността на случилото се. „Аз си оставам западен човек, заяви той, аз си имам митология, която ми беше предречена, но знам какво означава да ти се разкрие посланието на един мит. Ако Елефтереску е открил тайната на мита, който го е обсебил, няма да може да избяга. Или ще последва модела с всичките му рискове, или ще му устои и тогава е свършено с него!…“

— Добре, но ние всички познаваме Адриан — прекъсна го Лоринц. — Той е поет и вижда всичко, което се случва около него, през призмата на своя личен опит.

— Не става дума само за това — продължи Елеазар, — колко е бил впечатлен той от изчезването на Елефтереску. Става дума за това, което казва Адриан в писмото си от това лято, писмото, от което вече ти четох откъси. Не знам как е чул той, че там, където е бил вашият спектакъл, всичко е тръгнало оттам, от онова събиране. Защото на другия ден в службата, когато се срещнахме с Елефтереску, започнахме да се закачаме с него: „Да, да, Сидхарта, значи бил тук, сред нас, в Букурещ, а също и сред курвите…“ Той започна да се смее, но усетих още тогава, че нещо у него вече се е променило.

— Променило? — учуди се Лоринц. — В какъв смисъл?

— Може би усещаше, че случилото се предната нощ има някакъв смисъл. Казах ти: четеше за живота на Буда…

— Добре, добре — прекъсна го нетърпеливо Лоринц. — Но не виждам връзка с това, което правим ние…

Елеазар започна да крачи нервно из стаята, сякаш искаше да потисне раздразнението си. После спря рязко пред Лоринц.

— Не става ли дума там за един „бодхисатва“, а също и за концлагера Бухенвалд?

Лоринц вдигна рамене.

— В известен смисъл и за това. Но Йероним представя нещата съвсем различно. Първо: тук не става дума дори и за някакъв намек във връзка със Сидхарта, който се превръща в Гаутама, Буда и другите неща там на този, на когото викаме „бодхисатва“, защото не знаем по какъв друг начин да го назовем, повтарям, не искаме да правим от него някакъв светец или мъченик в християнския смисъл на думата. Та този, на когото викаме „Бодхисатва“, е всъщност един инженер, пацифист и антифашист, затворен, подобно на мнозина други, в концлагера Бухенвалд.

Елеазар го слушаше безучастно, с едва доловима саркастична усмивка.

— Ще се опитам да обобщя — започна той, когато Лоринц се обърна към отворения прозорец. — Значи, когато се е случило това, не се е знаело още нищо за Бухенвалд. Било е през есента на трийсет и девета. Войната едва е започнала. Да, с времето Елефтереску се беше запалил по будизма. Четеше всяка книга, попаднала му в ръцете, и започна дори да ни дразни със своите теории…

— Какви теории?

— Неговите будистки теории, дето ги чете в книгите. Но най-вече онази, според която сред нас можело да се появи един нов Буда или „бодхисатва“.

— Да, започва да става интересно! — оживи се Лоринц. — Да чуем по-нататък…

— Бях сигурен, че ако ме изслушаш внимателно, ще установиш веднага връзката. Та значи как да го разпознаем? След като не произхожда от някаква княжеска фамилия, в началото няма да се яви като някакъв гений или пък светец. Ще бъде човек като всички останали. Ще служи в армията, ще има професия и дори и да не се ожени, ще живее като всички останали. Но очевидно, след като се превъплъти и донесе посланието за спасението или освобождението, наречи го както искаш, ще бъде принуден в един момент да предскаже, да извести публично посланието си.

Замълча, отдръпна се към отворения прозорец, после се обърна и се спря пред Лоринц.

— И ние тук напразно го притесняваме с нашите въпроси. Извинявай, казах му, че колкото и да прилича той на всеки един от нас, започне ли да предсказва, непременно ще открие своята самоличност. Тоест, ще бъде признат за един „бодхисатва“.

— А той какво ти отговори?

— Тезата му беше, че може би… всъщност така казваше винаги, че може би една от философиите, от религиозните секти или едно от съвременните художествени произведения прикрива новата версия на спасението, измислена за нашата епоха, и в термини, достъпни за нашата култура, която е формулирана и прокламирана, каза той, от някакъв „Бодхисатва“…

— Много интересно — забеляза Лоринц и се замисли. — Но ти сигурен ли си, че заедно с философите и религиозните гностици, той спомена и „съвременните художествени произведения“?

Елеазар вдигна рамене.

— След толкова години не мога да повторя точно неговите думи и изрази. Явно — добави той — беше чел много философия и история на религиите…

— И какво се случи с него?

— С Елефтереску ли? Загина на фронта още в първите дни на войната, през юли четиридесет и първа…

— Жалко! — извика Лоринц и рязко се надигна от фотьойла.

— Беше интересен мъж. Сигурно би допаднал на Йероним… Но искам да те уверя, че дори да беше чувал за него, за този Елефтереску, Йероним нямаше да се вдъхнови от неговия случай. Спектакълът е построен върху съвсем друга плоскост.

— Но идеята, че един нов „Бодхисатва“ може да бъде фатално прикрит и станал анонимен? Това откъде го е взел? Нали ти четох откъси от писмото на Адриан?

— Знам, знам — продължи Лоринц. — Но повтарям, дори да беше чувал за идеята на Елефтереску за невъзможността да открие един съвременен „Бодхисатва“, спектакълът щеше да има друга идея.

— Тоест, каква? — прекъсна го раздразнен Елеазар.

— Нямам правото да ти я кажа. Мога да добавя само едно: хорът, танците, музиката, осветлението са толкова важни, колкото и диалозите. Което се казва, тук се и показва и в този смисъл това е един напълно новаторски спектакъл… Всъщност — добави след пауза той — аз дори не знам дали ще можем да го наречем „спектакъл“ в обичайния смисъл на думата.

Накани се да си тръгне, но сякаш не искаше да се раздели с градината, която наблюдаваше от известно време през прозореца.

— „Никога есента…“ — бавно промърмори той.

— Добре, разбирам — каза спокойно Елеазар, — искате това да бъде голямата изненада на сезона. Но кажете ми поне как започва.

Лоринц го погледна учуден и загадъчно се усмихна.

— Ще ти кажа, но няма да повярваш, че е истина. А истината е, че този спектакъл няма начало!

Елеазар избухна в смях:

— Ама ти ми се подиграваш!

— Или може би има — продължи Лоринц, — но още не съм го намерил. Не мисли, че не съм го търсил. Търся го и сега. Но как да признаем истината, след като спектакълът се базира върху една съвсем банална мистерия, банална в смисъл, че можем да се сблъскаме с нея на всяка крачка всеки божи ден. Но накрая все пак ще има много неща за казване!…

Когато я забеляза отдалече да пристъпва трудно и все пак с известна елегантност с военните ботуши сред преспите, Мария Да Мария зави шала си като тюрбан и излезе да я посрещне. Двете жени спряха на верандата.

— Госпожо — помоли я с тих глас Мария, — много ви моля да не влизате сега, защото репетицията започна току-що, а Йероним е полудял от радост, направо е неузнаваем. Твърди, че този път…

Марина изтръска снега от къдриците, които обкръжаваха челото й, и се усмихна:

— Затова дойдох и аз, да ви кажа само това, че няма нужда да търси сега началото, тъй като то само ще се появи, като му дойде времето, без той да се мъчи…

Едва сега Мария Да Мария забеляза, че жената плаче.

— Но защо ме гледаш така? — попита я Марина. — Защото плача или защото ти се струва, че съм остаряла много тази нощ?

Не я остави да отговори.

— Ех, ако можех да отговоря на този въпрос, колко други въпроси…

* * *

Валеше вече няколко дни. Дъждът беше ситен, а небето — мрачно, мъгливо, намръщено. Йероним спря на тротоара пред къщата и извади баретата от джоба на пелерината си. За няколко мига остана така, с баретата в ръка, като наблюдаваше как трима работници се готвеха да хвърлят от покрива в двора няколко големи парчета ръждясала ламарина. Сложи си баретата, като я нахлупи малко към челото, после потърси с поглед мястото, откъдето да пресече улицата сред локвите и калта, примесена с черното масло от камионите. Последният от тях, натоварен с дограма, железа и каменни блокове, мина точно пред него и зави към ъгъла. Ускори крачка, притеснен да не закъснее. Къщата изглеждаше още цяла, макар и без стълбите на главния вход, без вратите и прозорците, сякаш напълно ослепяла. Но когато стигна до тротоара, точно пред вратата, забеляза, че стаите в дъното бяха изчезнали, виждаше се само една стена със сини тапети, много изпокъсани, а горе на етажа стърчеше остатъкът от дървената стълба, водеща към тавана.

Опита се още веднъж да види нещо по-надалече, но ситният дъжд му попречи и пред него се откри единствено гледката на тази кална, покрита с безброй локви улица. Не чу шума от падащата ламарина. Но в следващия миг забеляза, че борът беше вече отсечен и повален, че работниците се опитваха, засега без успех, да изтръгнат корените му. Други два празни камиона спряха и закриха гледката пред къщата и Йероним потърси друго място, откъдето да вижда по-добре. След малко се появиха неколцина нови работници с метални каски. Дъждът беше спрял и гъстата мъгла покри с мрак всичко наоколо.

— Бях сигурна, че ще те намеря точно тук — чу зад гърба си гласа на Марина.

Обърна се рязко, малко раздразнен, но веднага се усмихна. Марина го гледаше в очите, смееше се радостно като дете.

— Ти откъде разбра? — попита я той.

Марина реши да разтвори чадъра си, но го задържа встрани, за да го вижда.

— Минавах оттук тази сутрин точно когато отсякоха бора. Вярвам, че не съжаляваш за къщата — погледна го малко втренчено тя.

Йероним вдигна рамене, после дръпна баретата си към челото.

— Защо да съжалявам? Беше истинска съборетина. Дори и мишките вече бяха избягали…

— Питам така, както съм учила в училище, а и съм чела в някои романи — продължи Марина след известно мълчание. — Миналото, да, светите следи от миналото…

— Една част от моя живот, която сега си отива — прекъсна я Йероним, — детството и моето юношество, погребани завинаги, без следа и т.н.…

Като го видя как замислен наблюдава багера, готов да удари стената със синия тапет. Марина добави:

— И т.н., и т.н.! Да, имаш право. Всеки живот, колкото и да е чист и благороден, колкото и да е единствен и уникален, може в даден момент да се сведе до тази фраза: „И тъй нататък, и тъй нататък!“, нали?!

— Напълно съм съгласен — каза Йероним и продължи да наблюдава маневрата на багера.

— Да, но се страхувам, че макар да си разбрал, все пак не си даваш сметка къде трябва да ни отведе това съгласие…

Замълча, очаквайки да чуе шума от падащата стена.

— Не се страхувай — каза Йероним, — знам къде ще ни отведе това съгласие. Знаех това отдавна. А това, което не разбрах, беше връзката…

Дъждът отново престана и прахът се разнесе и стигна чак до него. Йероним се закашля и потърси кърпичката си.

— Връзката ли? — попита го със закъснение Марина.

— Да, връзката между нещата и събитията, всичко, което се случва около нас.

Единият от камионите заседна точно пред тях. Шофьорът хвърли цигарата, която държеше в ъгъла на устата си, изруга нещо и направи знак с ръка на единия от работниците на двора.

— Всъщност — продължи Йероним с по-топъл, вече променен глас — виждаме и този път това петно на стената, петното, което ти ни посочи тази зима. Дълго време аз не можах да разбера какво искаше да ми кажеш. Но сега мисля, че вече започвам да разбирам.

— Само това ли? — прекъсна го Марина и реши изведнъж да затвори чадъра си. — Само да разбираш ли?

— Почакай — продължи Йероним и се усмихна. — Тъкмо си записах историята на моето откритие…

Камионът се отмести рязко, а Йероним започна да чисти радостно, като дете, калните пръски по лицето си.

— Да, урокът беше много прост, затова ми потрябваха цели два месеца да го разбера. Не, не ме прекъсвай сега, моля те — добави малко екзалтирано той. — Искаше да ни кажеш нещо, че „когато и да е“ и „където и да е“, ние можем да бъдем щастливи, или свободни, спонтанни, творчески настроени. И нямаме нужда от райски пейзажи, нито от благородни и възвишени неща, от ангелогласна музика и т.н. Тук, както навсякъде другаде и винаги, при всички обстоятелства, ако знаем как да ги видим и да ги разберем, тогава…

— Йероним! — прошепна Марина. — Йероним!

Не усети, че дъждът беше престанал, а мъглата вече се вдигаше. Гледаше усилващата се светлина, все по-ярка и ослепителна, разпростряла се над целия град, превърнала зданията в огромни светещи кристали, подобни на неугасващи пламъци. Кристалите се издигаха, приближавайки се един до друг, като се сливаха в гигантски огнени езици.

— Наистина! — прошепна Йероним, без да забележи, че си говори сам. — Аз знаех, че е истински! Така го видяха и те…

Светлината съвсем го заслепи, но той не затвори очи.

— … Знам, че така са го видели и те, там в Бухенвалд… Но как да я покажа тази светлина на другите? — извика рязко, извисил гласа си. — Как да им покажа, че това е същата светлина, която е скрита навсякъде, във всички неща, дори и в най-грозните? Дори и във всяко мазно петно по стената или във всяка пръска кал?

Тогава Йероним чу собствения си глас, усмихна се и замълча. Сърцето му заби по-силно, после неочаквано стихна. В същия миг някакъв безкраен грохот, избухнал сякаш от всички страни, го оглуши и той разбра, че потъва, изгубвайки се в някаква нажежена до бяло мъгла…

— Те са луди! — чу възклицанията на неколцина минувачи, привели се под чадърите си. — Какво им става на тия?

Изненадан и силно смутен, той се извърна да ги види. Тогава Марина го хвана за ръцете и го целуна по двете бузи. На Йероним му се стори, че среща за първи път тази жена, тъй млада, невероятно хубава, такава, каквото не бе срещал досега в живота си и дори и в сънищата си. Гледаше я направо като онемял.

— Йероним! — тихо промълви Марина. — Да, знаех, че някой ден все пак ще те намеря!