Хари Харисън
Свят на смъртта II (2)

2.

— Ти ли ще ми даваш храна в устата, или ще ми развържеш ръцете, докато ям? — попита Джейсън. Мика, с поднос в ръце, стоеше нерешително пред него. Джейсън продължи с обработката си, но много предпазливо, защото Мика беше всичко друго, само не и глупак. — Естествено, бих предпочел ти да ме храниш. От теб става прекрасен слуга.

— Нищо не ти пречи да се храниш сам — мигом отвърна Мика, като закрепи подноса пред креслото на Джейсън. — Но ще трябва да се обслужваш с една ръка, защото, ако те развържа, само неприятности ще ми докараш.

Той докосна копчето на гърба на креслото — ремъкът върху дясната китка щракна и се разкопча. Джейсън раздвижи изтръпналите си пръсти и взе вилицата.

Докато се хранеше, обходи с поглед всичко наоколо. Незабелязано, защото комарджиите умеят да вършат тия работи незабелязано; като се правиш на разсеян, можеш да видиш много неща, стига да си отваряш очите — можеш да зърнеш за миг картите на противника, да доловиш промяна в изражението му. Детайл по детайл Джейсън поглъщаше с очи съдържанието на кабината — командния пулт, екраните, компютъра, автопилота, калъфа с картите, лавицата с книги. Разгледа, обмисли и запомни всичко. Все някога щеше да му послужи да осъществи плана си.

Засега се бяха оформили само началото и краят на идеята му. Начало: той бе пленник на този кораб, отправил се към Касилия. Край: нямаше да остане в плен, нито да се върне на Касилия. Същественото, което липсваше, бе средата. В момента краят изглеждаше непостижим, но Джейсън изобщо не допускаше мисълта, че е невъзможен. Той залагаше на принципа, че човек сам си определя късмета. Достатъчно бе да си нащрек и щом се появи удобен момент, да действаш. Реагираш ли бързо, ще имаш късмет. Пропуснеш ли изникналата възможност, залутан в колебания, няма да имаш.

Той отмести празната чиния и разбърка захарта в чашата. Мика беше хапнал съвсем малко и вече пиеше втора чаша чай. По невиждащия му поглед личеше, че е потънал в мисли. Когато Джейсън му заговори, леко трепна.

— След като не държиш цигари на кораба, няма ли да ми позволиш поне от моите да запаля? Ще трябва ти да ми ги извадиш от джоба, защото аз не стигам дотам, както съм привързан към това кресло.

— Не мога да ти помогна — отсече Мика. — Тютюнът е опиат, при това канцерогенен. Да ти дам цигара означава да те застраша с рак.

— Не бъди такъв лицемер! — сопна му се Джейсън, вътрешно доволен от плъзналата червенина по врата на другия. — От векове насам вече отстраняват канцерогенните вещества от тютюна. Пък и да не беше така, какво значение има при моето положение? Водиш ме на Касилия към сигурна смърт. Какво те засяга състоянието на дробовете ми?

— Не бях погледнал на въпроса от тая страна. Просто съществуват определени житейски правила…

— Нима? — прекъсна го Джейсън, решен да не изпуска инициативата. — Не са чак толкова много, колкото ти се иска. Хора като теб постоянно си измислят нови правила и никога не съумяват да видят нещата в перспектива. Ти си против опиатите. Но против кои? Какво ще кажеш за теиновата киселина в чая, който пиеш? Ами кофеинът? Той е не само силен стимулант, но и диуретик. Именно затова чаят липсва от менюто в космическите кораби. Ето ти пример за опиат, който е забранен с основание. Можеш ли да оправдаеш твоята война срещу цигарите по същия начин?

Мика понечи да каже нещо, после се замисли за миг и промърмори:

— Вероятно имаш право. Уморен съм, пък и какво значение има?

Той намусено измъкна табакерата от джоба на Джейсън и я сложи на подноса. Джейсън не посегна да я поеме. С леко виновно изражение Мика си сипа трета чаша чай.

— Трябва да ми простиш, че се опитвам да те приобщя към моите норми, Джейсън. Когато преследваш голямата Истина, случва се някои малки истини да ти убягнат. Не че не съм способен на толерантност, но що се отнася до моралните критерии, които съблюдавам, очаквам и от околните да се съобразяват с тях. Все пак човек не бива да забравя смирението и аз ти благодаря, че ми го припомни. Не е лесно да се впуснеш в търсене на Истината.

— Истината не съществува — възрази Джейсън.

В тона му вече нямаше и следа от гняв и обида. Държеше да проточи разговора със своя противник, да го заинтригува дотолкова, че той да забрави за свободната му ръка. Приближи чашата до устата си и само докосна с устни чая, без да отпие. Докато имаше нещо в чашата, щеше да има и повод ръката му да остане свободна.

— Как тъй да не съществува Истина? — Мика претегляше мисълта в ума си. — Сигурно не го казваш сериозно. Галактиката е изпълнена с Истината; тя е пробният камък за Живота. Тъкмо тя разграничава Човечеството от животните.

— Няма нито Истина, нито Живот, нито Човечество. Във всеки случай не и с главни букви, както ти и твоите подобни ги пишете. Тези неща не съществуват.

Върху челото на Мика се появи бръчка от старанието му да се съсредоточи.

— Поясни какво имаш предвид — каза той. — Изразяваш се доста смътно.

— Не аз, а ти се изразяваш смътно. Създаваш реалности там, където те не съществуват. Истината с малко „и“ е описание, връзка, начин да се определи един изказ. Просто семантично средство. Докато Истина с главно „и“ вече е въображаема дума, шум без съдържание. Маскирана е като съществително име, но зад нея не стои нищо за обозначаване. Тя е лишена от всякакъв смисъл. Когато изричаш „Аз вярвам в Истината“, в действителност казваш „Аз вярвам в нищото“.

— Ти си в невероятна заблуда — запротестира Мика, като се наклони напред и размаха пръст. — Истината е философска абстракция, един от двигателите, които съзнанието ни е използвало, за да ни издигне над животните, доказателство, че не сме твари, а същества от по-висш порядък. Тварите могат да бъдат истинни, но те самите не познават Истината; също както имат зрение, но не са способни да съзрат Красотата.

— Брр! — потърси си Джейсън. — С теб е невъзможно да се приказва дори, камо ли да се изпита наслада от смислена размяна на мнения. Изобщо не говорим на един и същ език. Но да забравим за момента кой е прав и кой крив, и да се върнем към основите на материята — поне да се споразумеем относно значението на термините, които използваме. Като начало можеш ли да дефинираш разликата между „етика“ и „етичност“?

— Разбира се — троснато отвърна Мика, но в очите му припламна искрица удоволствие от предвкусваното словесно кръстосване на шпаги. — Етика е дисциплината, която изучава кое е добро и кое лошо, кое е справедливо и кое нечестно, в какво се състои моралният дълг. Докато етичността обхваща нормите или идеалите на дадена група или общност.

— Похвално. Виждам, че си прекарал много нощи в космическия кораб със заровен в книгите нос. Искам разликата между тези две понятия да ти бъде напълно ясна, защото там именно се корени проблемът в общуването помежду ни. Етичността е неразривно свързана с определено общество и разглеждана изолирано от него, губи своето значение. Съгласен ли си?

— Всъщност…

— Хайде, хайде. Длъжен си да се съгласиш след дефиницията, която сам даде. Етичността в дадена общност е едно твърде широко понятие, обхващащо разновидностите на общуване между нейните членове. Нали така?

Мика неохотно кимна.

— След като се уточнихме по този въпрос, да минем нататък. Етиката, пак според твоята дефиниция, би трябвало да се занимава с безбройно число общества или групи. Ако съществуват абсолютни закони на етиката, те ще са тъй генерални, че да са приложими за кое да е общество. Един закон за етиката би трябвало да е също така универсален като закона за всемирното притегляне.

— Не ми е съвсем ясно.

— Така и очаквах. Хора като теб, които постоянно бърборят за универсални закони, никога не се замислят за същността на понятието. Познанията ми по история на науката са малко смътни, но съм готов да се обзаложа, че първият измислен някога закон за гравитацията е гласял, че телата падат с такава и такава скорост и получават такава и такава степен на ускорение. Това не е никакъв закон, а просто наблюдение, което дори не е изчерпателно, ако не се добави фразата „на тази планета“. На планета с друга маса наблюдението ще бъде различно. Истинският закон за гравитацията е формулата F = G¤(M1.M2/D^2) и тя служи да се изчисли гравитационната сила между две тела, където и да се намират те. Това е начинът да се изразяват фундаментални и неизменяеми принципи, които важат при всякакви обстоятелства. Ако ще има истински закони на етиката, те трябва да притежават същата универсалност. Да могат да се прилагат и на Касилия, и на Пиръс, и на всяка друга планета, във всяко съществуващо общество. Онова, което тъй високопарно зовете — с главни букви и екот на фанфари — Закони на Етиката, не са никакви закони, а просто племенни порядки, аборигенски наблюдения, стъкмени от неколцина пастири в пустинята, колкото да въведат ред в къщата или палатката си. Тези правила не могат да имат универсално приложение, дори ти го разбираш. Помисли си за различните планети, на които си бил, и за всички чудати и прекрасни начини, чрез които хората осъществяват своето общуване. Би ли могъл да си представиш десет правила на поведението, които да са в сила за всички тези общества? Невъзможна задача. Но се обзалагам, че си имаш десет правила, на които искаш аз да се подчинявам. И ако едно от тях е забраната да се изричат молитви пред сътворени от човешка ръка идоли, представям си колко универсални са останалите девет. Старанието да ги прилагаш навсякъде, където отидеш, ни най-малко не те прави етичен; по-скоро си на път да изнамериш особено оригинален начин за самоубийство.

— Държиш се оскърбително.

— Надявам се да е така. Щом не мога да ти въздействам по друг начин, може би оскърблението ще те отърси от моралното вцепенение, в което си изпаднал. Как си позволяваш да помислиш дори, че можеш да ме съдиш, задето съм задигнал пари от казиното на Касилия, когато аз просто се съобразявам с техния собствен морал? Те уреждат мошенически хазартни игри, значи според местната етичност непочтеният хазарт не е извън нормите. И така, аз ги измамих, съобразявайки се с техните норми. А ако в същото време те са прокарали закон, според който измамата в хазарта е подсъдна, то неетичен е законът, а не измамата. И щом ти ме връщаш там, за да бъда съден по този закон, ти си неетичен, а аз съм беззащитна жертва на един зъл човек.

— Сатанинско изчадие! — избухна Мика, изправи се рязко и нервно закрачи напред-назад, като възбудено сплиташе и разтваряше пръсти. — Искаш да ме объркаш с твоята семантика и тъй наречената ти етика, която е чисто и просто опортюнизъм и алчност. Има и Висш закон, който не може да бъде оспорван…

— Това е невъзможно твърдение и аз ще ти го докажа. — Джейсън посочи към книгите на стената. — Ще ти го докажа със собствените ти книги, с онова леко четиво там, на рафта. Не със съчиненията на Тома Аквински, много са дебели. Но с онова малко томче, на което пише Лул. Това да не е „Книга за рицарството“ от Рамон Лул?

— Ти знаеш тази книга? Чел си Лул?

— Естествено — отвърна Джейсън с леко пресилена небрежност, тъй като освен въпросната книга не си спомняше да е чел нещо друго от произведенията на полицата: необичайното заглавие се бе запечатало в ума му. — Дай да я погледна и ще ти докажа мисълта си. — Думите му прозвучаха съвсем естествено и никой не би отгатнал, че тъкмо този момент той така грижливо бе подготвял. Отпи от чая, без да издава обзелото го напрежение.

Мика Самон свали книгата и му я подаде.

Додето разгръщаше страниците, Джейсън промърмори:

— Да… да, идеален пример. Почти напълно съвпада с твоя начин на мислене. Обичаш ли да четеш Лул?

— Той е великолепен! — отвърна Мика с блеснали очи. — Във всеки ред се чувства Красотата и човек се натъква на Истини, забравени в суетнята на съвременния живот. При него се постига примирението между Мистичното и Конкретното, доказва се, че двете са взаимно свързани. Чрез символи той обяснява всичко по пътя на чистата логика.

— Той съвършено нищо не доказва — натъртено произнесе Джейсън. — Само изобретява игри на думи. Взема една дума, прикача й абстрактна и нереална стойност, след което се залавя да доказва тази стойност, отнасяйки я към други думи със същия фалшив произход. Неговите факти не са факти, а безсмислени звуци. Това е ключовият пункт, по който моята и твоята вселена се различават. Ти живееш в свят от кухи, лишени от значение факти, които не съществуват реално. Моят свят съдържа факти, които могат да бъдат претегляни, проверявани, свързвани по логически път с други факти. Моите факти са непоклатими и неоспорими. Те съществуват.

— Покажи ми един от непоклатимите си факти — подкани го Мика. Сега гласът му беше по-спокоен от този на Джейсън.

— Виж там — посочи Джейсън една голяма зелена книга на рафта. — Тя съдържа факти, които дори ти ще признаеш за истински. Ако не е така, ще изям всичките й страници една по една. Подай ми я.

Говореше сърдито, впускаше се в прекалено дръзки твърдения и Мика падна право в капана. Той подаде книгата на Джейсън, като я държеше с две ръце, защото беше дебела, тежка и с метална обковка.

— А сега слушай внимателно и се опитай да разбереш, макар да ти е трудно — рече Джейсън и отвори книгата. При това обвинение в неинтелигентност Мика се подсмихна накриво. — Това е междузвезден справочник и е пълен с факти. Погледни сега екрана с траекторията и ще разбереш мисълта ми. Виждаш ли зелената хоризонтална линия? Това е курсът ни.

— След като корабът е мой и аз го управлявам, няма начин да не го зная — отвърна Мика. — Да чуем доказателството ти.

— Следи мисълта ми — каза Джейсън. — Ще се опитам да го обясня простичко. И тъй, червената точица на зелената линия обозначава местонахождението на кораба. Цифрата горе на екрана е следващият по-важен пункт по пътя ни, място, където гравитационното поле на дадена звезда е достатъчно силно, за да бъде регистрирано в открития космос. Цифрата е кодът на звездата. БД89-046-229. Намирам я в справочника. — Той бързо прелисти страниците. — Ето я. Няма име. Има цял ред от кодови символи обаче, които дават доста информация за нея. Малкият символ означава наличието на планета или планети, годни за обитаване от човека. Само не е упоменато дали там живеят хора.

— Накъде биеш? — попита Мика.

— Имай търпение. След миг ще разбереш. Погледни сега екрана. Приближаващата зелена точка върху линията на курса е ТМБ — Точката на максимална близост. Когато червената и зелената точка съвпаднат…

— Дай тук книгата — заповяда Мика и пристъпи към него, усетил, че става нещо нередно. Но закъсня.

— Ето ти доказателството — викна Джейсън и стовари тежката книга върху сложната апаратура зад екрана. След нея мигом запрати и другия том. Припламнаха искри, разнесе се пукот от серията къси съединения.

Мика изстена от болка, прострян на пода от рязката промяна в скоростта. Здраво вързан за креслото, Джейсън се мъчеше да преодолее гаденето и да не изгуби съзнание. Докато Мика се опитваше да се изправи на крака, Джейсън се прицели внимателно и запрати подноса със съдовете право върху пушещите остатъци от компютъра.

— Ето ти го факта! — повтори тържествуващо той. — Неоспорим и железен. Няма да ходим на Касилия.