Хари Харисън
Свят на смъртта II (14)

14.

Дните ставаха по-дълги, мокрият сняг премина в дъжд, а накрая и той престана. Последните облаци изчезнаха накъм морето и слънце огря града Апсала. Разцъфнаха цветя и изпълниха въздуха със сладък аромат, докато от водите на канала се надигаха други миризми, далеч по-неприятни, без които Джейсън би поминал по-добре. Ала той почти нямаше време да ги забелязва, тъй като часове наред се занимаваше едновременно с изследователска работа и с изработката на изобретенията си, а това бе изтощителна задача. И самите изследвания, и изработката поглъщаха доста средства и когато сметките станеха твърде големи, Хертуг започваше да почесва нервно брадата си и да мърмори за доброто старо време. Тогава Джейсън трябваше да изоставя заниманията си, за да създаде някое и друго атрактивно чудо. Едно от тях бе светлината на волтовата дъга; последва доменната пещ — тя свърши добра работа за металургията и силно ощастливи Хертуг, особено щом установи колко добро средство за мъчения е и как успешно му служи да изтръгва нужните сведения от пленените трозелиго. Когато и тази новост избледня, Джейсън въведе галванизацията, която помогна да се напълни хазната чрез продажба на фалшиви скъпоценности.

След като отвори стъклената сфера на мастрегуло с всички предохранителни мерки, Джейсън със задоволство се увери, че тя действително съдържа сярна киселина, и конструира доста обемиста, но ефективна батерия. Още ядосан по повод отвличането си, той организира нападение над една лодка на мастрегуло и се снабди с доста голямо количество киселина, както и с други полезни химикали. Когато му останеше свободно време, изследваше състава им. В много от изследванията си стигаше до задънена улица и бе принуден да ги изостави. Така например постоянно му убягваше формулата за получаване на барут и това го потискаше, макар че носеше радост на помощниците му, защото се ровеха из отпадъците да събират селитра.

С карото и парните машини постигна по-голям успех, благодарение на предишния си опит, и му се удаде да създаде лек и издръжлив двигател за моторница. В по-малко напрегнатите моменти изобрети телефона и високоговорителя, които в добавка към фонографа предизвикаха истинска религиозна еуфория в храмовете, служейки за имитация на божествени гласове. Към двигателя си за моторницата добави и гребен винт и беше в процес на създаване на парен катапулт. За свои лични нужди инсталира дестилатор в апартамента си, където произвеждаше не съвсем чисто, но доста сполучливо бренди.

— Общо взето, нещата не вървят много зле — заключи той, облегнат на тапицираното си кресло, докато си посръбваше от последната и най-хубава партида бренди. Изминалият ден бе доста топъл и миризмата, надигаща се от каналите, бе по-задушлива от друг път, но сега морският бриз, който нахлуваше през отворените прозорци, носеше прохлада и приятен мирис. Преди малко бе сложил в корема си чудесна пържола, изпечена на открита скара, негово собствено изобретение, придружена с пюре от крено и хляб от брашно, смляно в неотдавна създадената от него мелница. Иджале разтребваше в кухнята и си пееше, а Мика прилежно почистваше тръбите на дестилатора.

— Сигурен ли си, че не искаш да обърнеш едно питие за компания? — предложи Джейсън, преливащ от доброжелателство.

— Виното те подхлъзва, твърдият алкохол те проваля. Из Библията — издекламира Мика в свой стил.

— Виното вселява радост в сърцето на човека. Пише го в „Псалми“. Аз също съм чел Библията. Но щом не искаш да изпием по приятелски една чашка, защо не си налееш вода и не отдъхнеш малко? Тая работа може да почака до сутринта.

— Аз съм твой роб — мрачно заяви Мика, като докосна изразително стоманената скоба около врата си, и пак се залови за работа.

— Сам си си виновен за това. Ако можеше да ти се има повече доверие, щях да ти върна свободата. Всъщност защо пък да не го направя? Просто ми дай дума, че няма да ми създаваш повече неприятности, и ще ти сваля веригата, преди да успееш да кажеш „непротивоконституционствувателствувайте“. Вече съм достатъчно добре поставен пред Хертуг и лесно ще се справя с дребните бели, които си в състояние да ми причиниш. Какво ще кажеш? Колкото и ограничен събеседник да си, все пак си два пъти по-интересен от всеки друг на тази планета.

Мика отново докосна скобата и го погледна с известно съмнение. После кресна:

— Не! — и дръпна пръстите си тъй рязко, сякаш се бе изгорил. — Махни се от мен, Сатана! Марш! Няма да ти се обричам с обещания, нито ще поставя честта си в услуга на такъв като теб! По-добре да съм в окови до деня на освобождаването си, когато ще те видя изправен пред съда за безбройните ти престъпления, когато ще чуя неизбежната ти присъда!

— Е, ти не оставяш никакво съмнение относно амбициите си. — Джейсън с наслада пресуши чашата си и я напълни отново. — Надявам се да ги осъществиш, поне що се отнася до деня на освобождението. По-нататък мненията ни за верния курс малко се различават. Но замислял ли си се някога колко далечен може да е този ден на освобождението? И какво конкретно ще предприемеш, за да се стигне до него?

— Не мога нищо да направя … аз съм роб!

— Да, и ние двамата знаем защо. Но като оставим това настрани, смяташ ли, че би могъл да постигнеш нещо повече, ако беше свободен? Ще отговоря вместо теб. Не. Аз обаче съм в състояние да го сторя и вече стигнах до някои отговори. Най-напред, че освен нас няма други чуждоземци на тази забравена от бога планета. Открих кристали, които дават добър резонанс, и направих кристално радио. Не чух нищо, освен атмосферните шумове и моето собствено Ес-О-Ес.

— Какви са тия богохулни слова, които изричаш?

— Не съм ли ти споменавал досега? Създадох прост радиопредавател, замаскиран като електронно молитвено колело, и вярващите религиозно изпращат сигналите ми още от първия ден.

— Няма ли за теб нищо свято, богохулнико?!

— По този въпрос ще разискваме друг път. Макар да не разбирам от какво се оплакваш. Да не искаш да кажеш, че ти уважаваш тая фалшива религия с нейния върховен бог Електро и всички останали щуротии? Бъди благодарен, че използвам поклонниците за нещо полезно. Ако някакъв космически кораб мине близо до атмосферата на тази планета, ще улови призива ми за помощ и ще се насочи насам.

— След колко време? — попита Мика, заинтригуван въпреки волята си.

— Може да стане след пет минути… или след петстотин години. Дори и да те търси някой, в тази галактика има много планети. Лично аз се съмнявам, че пирийците ще тръгнат по дирите ми. Те имат само един космически кораб за многобройните си полети за собствени нужди. Какво ще кажеш за твоите хора?

— Те ще се молят за мен, но не могат да ме търсят. Повечето от средствата ни отидоха за кораба, който ти така безотговорно разруши. Но може би други кораби… Не може да няма търговски или разузнавателни полети…

— Всичко зависи изцяло от случайността. Както ти казах, може да стане след пет минути, след пет века… или никога. Зависим от сляпата случайност.

Мика се отпусна тежко, потънал в печал, и Джейсън, макар да си даваше сметка, че греши, изпита мигновена жалост към него.

— Не се отчайвай, нещата тук не са толкова зле — насърчи го той. — Направи само сравнение между сегашното ни положение и първата ни служба като събирачи на крено във веселата банда на Ч’ака. Сега сме в прилично обзаведено жилище, на топло, нахранени и заобиколени с модерни устройства, доколкото бързо мога да ги изобретявам. Заради самия себе си, а и затова, че ми е неприятно да гледам как толкова хора се блъскат напусто, ще изтръгна този свят от мрака на средновековието и ще го насоча към славното бъдеще на техническия прогрес. Да не мислиш, че си правя целия този труд само за да помогна на Хертуг?

— Не разбирам.

— Съвсем типично за теб. Тук сме изправени пред една статична култура, която никога няма да се промени, ако на подходящо място не се заложи солиден заряд от експлозив. Това съм аз. Додето на знанията се гледа като на официална тайна, напредъкът е невъзможен. Естествено, могат да се постигнат минимални промени и подобрения в рамките на клановете, всеки от които работи в своята специализирана област, но те няма да са от съществено значение. Аз ще се занимая с това. Давам възможност на Хертуг да събере информация от всички останали племена плюс знания, каквито те още нямат. Така ще наруша равновесието, което поддържа воюващите шайки в приблизително равно положение, и ако той проведе войната си както трябва, тоест както аз искам, може постепенно да ги подчини на своята власт…

— Война? — настръхна Мика и познатият фанатичен пламък отново се появи в очите му. — Наистина ли каза война?

— Точно това е думата — потвърди Джейсън, като доволно си пийваше бренди, опиянен наполовина от собствените си фантазии и наполовина от алкохола, затова не забеляза предупредителните нотки в гласа на Мика. — Както беше казал някой някога, не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата. Оставен сам на себе си, този свят завинаги ще се препъва все по същата орбита и деветдесет и девет процента от населението ще бъдат обречени на болести, бедност, мръсотия, мизерия, робство. Ще започна война, една хубава и чистичка научна война, която ще унищожи конкуренцията. Когато тя свърши, това ще бъде един по-добър за всички свят. Хертуг ще е разчистил останалите банди и ще бъде диктатор. Работата, която върша, и сега вече не е по силите на престарелия скиуло. Затова използвам за помощници някои от робите и обучавам като младши техници членове от рода. Когато завърша, ще съм посял семената на всички научни дисциплини и индустриалната революция ще действа тук в пълен размах. Връщането назад ще бъде невъзможно и старите обичаи ще отмрат. Машини, капитал, предприемачество, развлечения в свободното време, изкуства…

— Ти си чудовище! — просъска Мика през зъби. — За да удовлетвориш собственото си его, си готов да предизвикаш война, в която ще загинат хиляди невинни хора. Ще те спра, дори това да ми струва живота!

— Какво, какво… — промърмори Джейсън. Вече задрямваше, изморен от целодневната работа и унесен в щастливите си видения.

Ала Мика не му отговори. Той се обърна гърбом, приведе се над дестилатора и продължи да го почиства. Лицето му бе зачервено, а зъбите му тъй здраво стиснати, че от устната му по брадичката се процеждаше тънка струйка кръв. Най-сетне се беше научил колко е важно в известни моменти да можеш да си замълчиш, макар че усилието да се въздържи едва не го убиваше.

В двора на крепостта на персоните имаше голям каменен резервоар, винаги пълен с прясна вода. Тук робите се срещаха, когато идваха да пълнят стомните за господарите си. Това бе средище на клюките… и на интригите. Мика чакаше реда си да налее вода и в същото време обхождаше с поглед лицата на робите, търсейки онзи, който го бе заговорил преди няколко седмици и на когото тогава той не бе обърнал внимание. Най-сетне го видя да се задава откъм кея, нарамил наръч дърва, и тръгна да го посрещне.

— Ще ти помогна — прошепна Мика, когато онзи мина край него.

Мъжът се усмихна накриво.

— Най-накрая се вразуми. Всичко ще се уреди.

* * *

Беше разгарът на лятото. Дните бяха горещи и влажни; прохладата идваше едва след здрач. Джейсън бе стигнал до изпитателния стадий на своя парен катапулт, когато се наложи за пръв път да наруши правилото си да работи само през деня. В последния момент реши да проведе изпитанията вечерта, защото край бумтящото котле с мазут дневната горещина щеше да бъде съвсем непоносима. Мика бе отишъл да налее вода, за да напълни кухненския бидон — забравил бе да свърши това през деня, — затова Джейсън не го видя, когато след вечеря се отправи към работилницата. Помощниците му вече бяха запалили котлето и налягането на парата се бе покачило до нужната степен; изпитанията започнаха. Поради съскането на парата и шума от работата на устройството Джейсън осъзна, че става нещо нередно, едва когато дотича задъхан войник с просмукана от кръв кожена наметка; стрела от арбалет го бе ранила в рамото.

— Трозелиго ни нападат… — със сетни сили продума той.

Джейсън мигом започна да раздава заповеди на висок глас, ала никой не му обърна внимание и всички панически се втурнаха към вратата. Като изруга, той сам се зае да угаси огъня и да отвори предпазния вентил, за да не изгърми котлето в негово отсъствие. Сетне последва другите през вратата, като се насочи към рафта с експерименталните си оръжия. Без да спира, грабна новоконструираната си „Утринна звезда“, грозно оръжие, представляващо масивна дръжка, увенчана с бронзова топка, в която бяха забити машинно изработени стоманени шипове. Легна добре в ръката му и силно изсвистя, когато го размаха във въздуха.

Затича през тъмните коридори по посока на мястото, откъдето се чуваха далечни крясъци; идеха сякаш от двора. Когато мина край стълбите за горните етажи, смътно дочу отгоре тропот и приглушен вик. Стигна до широкия главен вход, който извеждаше към двора, и видя, че битката вече е в последния си стадий и ще бъде спечелена и без негова помощ.

Сцената се осветяваше от грубовати електрически лампи. Шлюзът за пристанището беше полуразтворен — една лодка със заострен нос се бе заклещила в разбитите му врати. След като не бяха успели да нахълтат в двора на крепостта, трозелиго бяха насочили атаката си по протежение на стената и бяха избили повечето от стражите там. Ала преди да вкарат подкрепленията си през вратите, контраатаката на вдигнатите под тревога защитници на крепостта ги бе спряла. Вече нямаха никакви изгледи за успех, затова бавно се оттегляха, като се сражаваха в ариергард. Все още падаха жертви, но битката постепенно утихваше. По водата се носеха трупове, повечето със забити в тях стрели от арбалети. Джейсън не видя смисъл да се намесва и се запита каква ли е причината за тази среднощна атака.

В същия момент го обхвана предчувствие за надвиснала беда. Какво всъщност не беше наред? Нападението бе отбито, но той усещаше, че нещо не е както трябва, нещо важно. После си припомни шумовете, които бе чул на стълбите — тропот и дрънчене на оръжия. А също и вика, пресекнал внезапно, сякаш някому бяха запушили устата. Тези звуци почти не му бяха направили впечатление, когато ги чу; подсъзнателно бе предположил, че още войници идват да се присъединят към битката.

„Но аз минах последен през вратата! Никой друг не слезе по стълбите!“ И докато си мълвеше полугласно тези думи, се затича нагоре, прескачайки през три стъпала наведнъж.

Някъде над него се разнесе трясък и после тракане на метал в камък. Джейсън се втурна в коридора, препъна се в някакво тяло и едва не се просна на земята. Едва сега осъзна, че шумовете идват от собственото му жилище.

Вътре беше истинска лудница или по-скоро касапница. Само една от лампите не беше строшена и на слабата й светлина се виждаха войници, които се препъваха в изпочупените мебели, биеха се и падаха мъртви. Стаите изглеждаха сякаш по-малки от множеството сражаващи се мъже. Джейсън прескочи през няколко паднали един върху друг трупа, за да се присъедини към малобройните персони.

— Иджале! — извика той. — Къде си? — и размаха утринната звезда срещу шлема на войника, който се хвърли насреща му.

— Този е! — извика един глас от задните редици на трозелиго и Джейсън се оказа обкръжен отвсякъде, тъй като нападателите насочиха вниманието си към него. Бяха толкова много, че си пречеха един на друг, защото с необуздана ярост се втурнаха вкупом срещу него. Опитваха се да го осакатят, да му отрежат краката или да промушат ръката му със стрела. Преди да успее да отскочи, нечия сабя проряза прасеца му, а в ръката си усещаше тъпа болка от усилието да размахва утринната звезда, усуквайки паяжина от смърт около себе си. Виждаше само отчаяните си нападатели и не разбираше, че за сражението в апартамента му вече се е разчуло и че на помощ са се притекли още защитници, додето войниците пред него не бяха пометени от енергична атака на персоните.

Джейсън избърса с ръкав потта от очите си и с препъване хукна след тях. Вътре имаше вече доста факли и той ясно видя как по-малобройният противник мина в отстъпление. Едни се оттегляха към вратата, все още сражавайки се, други се хвърляха през прозорците, които гледаха към канала. Грижливо поставените стъкла бяха счупени до едно, а в черчеветата бяха забити железни куки и от тях надолу висяха дебели въжета.

Нахлу нов отряд, въоръжен с арбалети, и довърши остатъците от ариергарда, а другите, начело с Джейсън, се втурнаха към прозорците. Надолу по висящите до стената въжени стълби с трескава бързина се спускаха тъмни силуети. Победителите с настървени крясъци се нахвърлиха да прерязват въжетата, ала Джейсън ги спря.

— Не… Последвайте ги! — извика той и прехвърли крак през перваза.

Захапал между зъбите си дръжката на утринната звезда, той се спускаше по люлеещата се въжена стълба и сипеше неразбираеми ругатни.

Когато слезе до долу, видя, че краищата на въжетата са потопени във водата, и чу отдалечаващия се плясък на гребла в мрака.

Чак сега почувства силната болка в ранения си крак и осъзна колко е изтощен. И дума не можеше да става да се изкачи обратно по същия път.

— Да докарат лодка — нареди той на войника, който го бе последвал дотук.

Остана да изчака лодката, провесил ръка през въженото стъпало. Когато тя се появи, видя, че на носа е застанал самият Хертуг с оголена сабя.

— Що за нападение беше това? Какво означава всичко? — попита Хертуг.

Джейсън се прехвърли в лодката и се отпусна тежко на една от пейките.

— Повече от ясно е. Целта на атаката беше да се доберат до мен.

— Какво? Не може да бъде…

— Ако се замислиш внимателно, сам ще се убедиш, че е така. Нападението срещу морския шлюз е било предварително обречено на неуспех. То е служело само за да отклони вниманието, а същинският план е бил да отвлекат мен. Чиста случайност е, че нощес бях в работилницата. Иначе по това време вече спя.

— Но кой би искал да те отвлече? И защо?

— Ти още ли не си схванал, че аз съм най-ценната собственост на Апсала? Мастрегуло първи го осъзнаха. Те дори успяха да ме отвлекат, ако си спомняш. Трябваше да сме нащрек и за нападение от страна на трозелиго. Сигурно вече са научили, че изработвам парни машини, а някога това беше техен монопол.

Лодката мина през разбития шлюз и спря в пристанището. Джейсън скочи на брега.

— Но как са ти открили жилището? — попита Хертуг.

— Това е работа на вътрешен човек. Действал е предател — както винаги става на тази проклета планета.

— Ще открия кой е предателят! — избухна Хертуг. — Ще го напъхам парче по парче в доменната пещ.

— Знам кой е — каза му Джейсън и в очите му проблясна заканително пламъче. — Когато влязох, го чух да им казва кой съм. Разпознах гласа му. Беше моят роб, Мика.