Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (32)

30.

Количката се удари в стената и Уолт сграбчи пистолета си. Не помнеше да е вадил фенерчето, но усети, че стиска и него в ръката си.

Тъмен мъжки силует пробяга по коридора на зигзаг и изчезна.

Уолт изтича след него, зави наляво зад ъгъла и се мушна между висящите найлонови ленти на изхода. Скочи от товарната площадка, загуби равновесие и падна по очи. Когато се изправи на крака, беглецът вече имаше двайсетина метра преднина. Беше доста бърз.

Тичайки, шерифът пъхна пистолета си обратно в кобура. Нямаше намерение да стреля и да се окаже, че е улучил хлапак от квартала или някой заблуден гост на хотела.

Последва беглеца през градското игрище за голф и секунди след като чу цъкането на поливната система, усети студената струя вода върху себе си. Измокри се до кости, но продължи да тича с натежали ботуши през калната трева.

Не го изпускаше от поглед на двайсетина метра пред себе си. Мъжът се шмугна през редица високи дървета и излезе на гърба на голям паркинг. Тичаше добре, без следа от умора или забавяне, дори успя да увеличи разстоянието помежду им. В далечината зад паркинга Уолт разпозна белите шатри на търговското изложение на художествени произведения, които се простираха в редици на площ от два акра и даваха идеална възможност на беглеца да изчезне безследно.

Човекът потъна точно там, а Флеминг — няколко безкрайни секунди след него.

Забави ход, за да си поеме дъх, и се ослуша. Беше мокър до кости, а ботушите му жвакаха на всяка крачка. В края на деня търговците спускаха покривалата на шатрите. Уолт отново извади пистолета си и започна да ги осветява една по една. Надничаше вътре и продължаваше нататък. Човекът се спотайваше някъде тук.

Тъкмо когато се наведе да вдигне следващото платнище, то се отметна и рязко го удари през лицето, а тъмният силует изчезна зад ъгъла. Уолт зави след него и се озова на съседната пътека. Една от шатрите се разклати и той мярна за секунда как беглецът се препъна в страничното въже.

Хукна отново по петите му, излезе на съседната пътека и го видя да потъва някъде. Последва го, ала мъжът изневиделица се хвърли върху него, като използва инерцията му, за да го събори на земята. Уолт полетя назад, стовари се върху брезентовото платнище на съседната шатра, падна върху някаква малка масичка и я строши на парчета. Бързо скочи на крака, но се спъна в едно конско седло и се строполи по гръб.

Заслепи го ярка светлина.

— Шерифе? Това вие ли сте? — попита пазачът от Общинска охрана.

Останал без дъх, Флеминг едва успя да отвори уста.

— Преследвах… един мъж… тичай след него! — протегна ръка той.

Пазачът го гледаше объркано и не помръдваше.

— Какъв мъж?

Уолт се надигна и погледна надолу по пътеката. Нямаше никой.

— Какъв мъж? — повтори пазачът.

— Ти от небето ли падаш? — попита шерифът. — Как е възможно да не си го видял?

— Никого не видях. Чух, когато паднахте върху палатката, и хукнах насам.

— Обади се веднага по радиото. Никой да не напуска паркинга, а ако забележат човек с мокра коса, да го задържат незабавно.

— Мокра коса. Разбрах.

Уолт тръгна обратно към хотела. Вече нямаше никакви съмнения, че наемникът е тук, за да убие Лиз Шейлър. Завари го неподготвен, когато го нападна. Можеше да го наръга с нож. Да му прекърши врата. Да му отнеме пистолета. Но той дори не се опита. Беше професионалист и го доказа — не направи нищо необмислено и ловко успя да му се измъкне. Неволно или нарочно, човекът им отправяше послания.

И независимо дали Драйър искаше или не, Уолт възнамеряваше да си отваря очите на четири.