Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (99)

28.

Уолт се добра до спешното отделение тичешком. Пред вратата пазеше агент от тайните служби.

— Драйър? — попита шерифът, без да забавя крачка.

— Старши специален агент Драйър е в Командния център.

— Съобщи му, че става въпрос за Шейлър. Нашият човек е на път към Лиз Шейлър.

— Да не съм ти момче за поръчки! — извика след него агентът.

Уолт скочи в черокито и настъпи педала на газта. Пет минути по-късно летеше по улиците на Кечъм. Паркира една пресечка по-нагоре от къщата на Елизабет, извади карабината си изпод таблото и отново провери дали е заредена. Със закъснение се сети, че защитната му жилетка бе останала в офиса след химическото чистене.

Щурците свиреха. В далечината се чуваше кучешки лай. Във въздуха се носеше миризма на пушек. Уолт безшумно се придвижваше към къщата на Шейлър, избягвайки уличното осветление. Осем години по-рано, като велосипеден патрул, бе вървял по същия маршрут. Незнайно защо, сети се за брат си и за това колко много му липсва. Промъкна се покрай съседната къща и прескочи дъсчената ограда до алеята за автомобили пред дома на Лиз. Дишаше ускорено и усещаше сърцето си свито на топка в гърдите.

Процедурата налагаше да изчака подкрепление — хората на Драйър щяха да бъдат тук всеки момент. От слушалката в ухото му се носеше монотонният глас на диспечера. Имаше нужда от тишина, затова съобщи местоположението си и изключи радиостанцията.

Промъкна се тихо до кухненската врата, но не искаше охраната да го помисли за нападател. Спря и потърси с поглед агента, който би трябвало да пази задния вход.

Нямаше никой.

Нещо не беше наред — къщата тънеше в мрак. По протокол мястото трябваше да е осветено като коледна елха. Направи още няколко крачки и стъпи в нещо хлъзгаво. Усети миризма на кръв. Стисна в ръка карабината и насочи фенерчето си към храстите. Оттам стърчаха подметките на агента от охраната. От главата му се стичаше кръв — добър знак. Беше в безсъзнание.

Шерифът влезе тихо през задния вход и се промъкна в кухнята. Пред погледа му се ширна до болка познатият коридор.

Тревалян сигурно беше взел оръжието на агента. Нямаш жилетка, напомни си Уолт.

Тръгна предпазливо по коридора, стиснал в ръка карабината.

Първата врата зееше отворена — малка спалня. Вътре нямаше никой. Вратата на кабинета вдясно също бе отворена. И там нямаше никой.

Нещо проблесна на килима пред него. Наведе се и го докосна. Лепкаво. Кръв. Можеше да е на агента или на Лиз, но нещо му подсказваше, че раната на Тревалян се е отворила. Продължи да върви по коридора, покрай банята и килера.

Остана само една врата — спалнята на Шейлър. Връхлетя го споменът отпреди осем години и усети туптяща болка в стария си белег. Смелостта му започна да го напуска.

Включи фенерчето, ритна вратата и отстъпи встрани в очакване на изстрел.

Отвътре се чу трясък от счупено стъкло. Някой — или нещо — изхвърча през прозореца. Уолт се хвърли към спалнята, здраво притиснал карабината към рамото си. Погледна наляво… надясно. Чисто. Изпълзя по корем до дрешника и надникна през жалузите на вратите. Чисто.

Изправи се на колене. Елизабет лежеше на леглото и не помръдваше. Но после светлината на фенерчето пробяга върху нея и се оказа, че не беше тя, а манекен.

Слава богу!

Изрита стърчащите стъкла от счупения прозорец и прескочи отвън. Нагоре по улицата се отдалечаваше мъж в полицейска униформа. Движеше се плътно в сянката и влачеше единия си крак.

Уолт чу приближаващите сирени.

— Стой! — изкрещя с всичка сила.

Тревалян потъна в сянката.

Полицейските коли заковаха почти едновременно от двете страни на улицата и Флеминг остана по средата. Стояха на дистанция, наясно с ограничения обсег на карабината. Полицейските лампи проблясваха в мрака, а два прожектора сочеха към мъглявите очертания на Уолт от противоположни посоки, всеки от тях заслепяващ отсрещната кола.

Шерифът носеше обикновена тениска, а всички вече знаеха за откраднатата полицейска униформа.

— Ръцете горе! — прокънтя глас от мегафона.

— Аз съм! — изкрещя той, хвърли карабината на земята и се обърна с лице към своите хора.

— Отбой! — извика Брандън към колата на полицейското управление в Кечъм. — Това е шериф Флеминг!

Започна размяна на реплики от двете страни на заклещения по средата Уолт. Той знаеше, че най-бързият начин да се приключи с това е да легне на асфалта, докато полицаят от Кечъм си изясни недоразумението.

Проснал се по корем, шерифът зашари с поглед в сенките, чудейки се дали Тревалян е успял да им се изплъзне. Отново.