Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (95)

24.

Уолт седеше в Мобилния команден център и пишеше доклад за събитията. Вече цял час погледът му блуждаеше по схемата с местата на гостите, забодена на корковата дъска срещу него.

На огромен лист хартия бяха отбелязани масите и точното разположение на присъстващите, поканени на късната закуска в банкетната зала. До всяко място стоеше надпис с името, с изключение на едно, отбелязано с X.

— Какво има? — обади се Драйър.

— Това е схемата с местата за късната закуска по случай речта на Лиз Шейлър, нали така? — попита Уолт.

— Точно така.

— Защо мястото на Стюарт Холмс е отбелязано с X?

— По метода на изключването. Има вероятност убийството на главния прокурор да е било поръчано от някой от присъстващите на конференцията, затова проверихме кой от поканените не се е появил. Единствено неговото място остана празно.

— А какви са тези инициали до името му? — запита шерифът. — Имаш ли представа?

— Съкращение, означаващо предпочитания за храна. Дали искаш нормална храна или нещо вегетарианско, дали водиш личния си готвач, дали имаш алергия към зърнени храни, да речем… наясно си с начина на живот на този тип хора.

Флеминг отвори бележника си и разлисти няколко страници назад.

— А каква е тази дата до името му в списъка? Най-отдолу на страницата?

Драйър се наведе да погледне.

— Шест-шест. Шести юни. Какво те тревожи, шерифе?

— Стюарт Холмс използва личен готвач. Името му е Рафаел — отвърна Уолт, след като свери името със записките си. — Няма да сложи и хапка в устата си, ако не е приготвена от въпросния Рафаел. В това отношение е стриктен до фанатизъм.

— Е, и? Това е мястото на Стюарт Холмс и до него е отбелязано — без предпочитания. Какво толкова? Мисля, че се нуждаеш от почивка.

— А аз мисля, че още преди шест седмици — на шести юни — Стюарт Холмс е знаел, че няма да присъства на речта на Лиз Шейлър.

— Искаш да кажеш, защо да прави уточнения за менюто, след като няма да е там?

— Ами да. Има логика — кимна Уолт.

Драйър хвърли поглед първо към списъка, а после отново към шерифа.

— Неее… не ми се вярва — сбърчи вежди той, ала вече не звучеше толкова уверено, колкото преди минута.

На вратата се почука и след това оттам се подаде голямата глава на Дик О’Брайън.

— Шерифе, трябваш ми!