Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (9)

7.

Рейф Наглър слезе от волвото, стиснал в ръка бастуна си. Ако съдеше по гласа и силния източноевропейски акцент, насреща си имаше едър мъж.

— Добре дошли в „Сън Вали Лодж“.

— Благодаря. — Наглър разгъна бастуна си, а пиколото го хвана здраво под ръка. — Лодж или Ин^[1]? — попита професорът, когато тръгнаха по стълбите. — Мислех, че конференцията е в „Сън Вали Ин“.

— Всъщност предлагаме и двата хотела. Лодж е този, в който се намираме — той е по-луксозен и с повече забавления; Ин се намира от другата страна на езерото, осигурява допълнителни стаи и е оборудван за провеждане на конференции и приеми.

Карен Плат — шофьорът му — извика след него, че ще вземе багажа. Звучеше напрегната и изнервена. Такава бе и по време на двайсетминутното им пътуване от летището, и при половинчасовия им престой във ветеринарната служба, където се отбиха, за да уредят формалностите по кремацията на Рики.

— Би ли ми описал фоайето, ако обичаш — каза Наглър на пиколото, когато влязоха в хотела. — Да приемем, че е циферблат и дванадесет часът е точно срещу нас.

— Разбира се. Голяма зала, разделена на две от коридор, който свързва девет и три часа. Огромно е. Внушително. От дясната ни страна има ниша — там е рецепцията. Портиерът е направо — на един часа — зад голямо гише от махагон или череша с кожена повърхност. От тук дотам има няколко колони. Квадратни, облицовани с дърво. На единадесет часа — още две колони. Двойни врати на дванадесет часа в дъното на фоайето, които водят към вътрешния двор. По коридора, за който споменах, има няколко чудесни исторически снимки на хотела и интересни негови посетители: Мерилин Монро, Боби Кенеди, Джими Стюърт, някои президенти. Бих могъл да ви ги опиша по-подробно някой път, докато сте тук.

— Много бих се радвал — отвърна Наглър.

— Салон „Духин“ е на единадесет часа, близо до вратите към двора — продължи пиколото. — Между нас и салона има два дивана, няколко стола и масичка за кафе. Закуска и обяд се поднасят в ресторанта „При Гретчен“; входът е зад портиера.

— На един часа — обади се Наглър.

— Точно така, господине. Много добре.

Рейф се обърна надясно.

— Рецепция?

— Имате добра памет.

— Нямам голям избор. Какво е това стържене, което се чува от вътрешния двор?

— Откритата пързалка за кънки.

— Ледена пързалка през юли?

— Точно така! Не е за вярване, а? Прочути сме с ледените представления, които организираме всеки уикенд. Идват много известни кънкьори.

Служителката на рецепцията, която говореше с френски акцент, уверено оформи регистрацията му. Донесе му адресирана до него кожена чанта, пълна с подаръци от К³. Попита го за кучето водач, което също фигурираше в резервацията.

— Случи се нещастие — отвърна той тъжно. — Рики вече го няма.

Двамата му поднесоха съболезнованията си.

Докато се качваха с асансьора към третия етаж, пиколото продължи да му разказва за историята на хотела и за самата сграда.

Пристигнаха пред стаята и мъжът му отвори вратата. Наглър извади банкнота от левия джоб на панталона си и му я подаде. В левия джоб — десетачки, в десния — дребни по един долар.

— Виж какво — каза той след краткото описание на пиколото относно разположението на мебелите в стаята, — Рики, кучето ми, беше моите очи. Станал съм много зависим от него. Не че не мога да се оправям и с бастуна — напротив — но съм отвикнал. Ако можеш да кажеш някоя и друга дума на персонала… — Протегна във въздуха още три десетачки, които веднага изчезнаха от ръката му.

— За нас би било удоволствие да направим престоя ви тук възможно най-приятен и удобен. Разчитайте на мен.

Донесоха куфара му. Пиколото го остави върху поставката за багаж и предложи да го разопакова, но Наглър му отказа.

Мъжът се запъти към вратата, ала професорът извика след него и попита:

— В града има киносалон, нали?

— „Опера Хаус“, да.

— Имат ли случайно дневни прожекции?

— Всеки ден от пет дават „Серенада в Сън Вали“.

— Със Соня Хени, Джон Пейн и Глен Милър. Прекрасно.

— Искате ли да ви придружа дотам?

— Ще съм ти много благодарен.

— Около пет без петнайсет?

— Чудесно!

— До скоро тогава. Името ми е Карл, господине.

— Благодаря ти, Карл, за всичко.

— За мен е удоволствие. Ще се видим по-късно следобед.

Вратата щракна зад гърба му. Наглър най-после остана сам. Заключи и плъзна резето; после опипом влезе в банята и заключи и там. Намери мивката и внимателно изми и подсуши ръцете си. Свали огледалните слънчеви очила, повдигна високо веждата си с върха на левия показалец, а с другата ръка опъна долния клепач, оголвайки жълтеникавата, кървясала очна ябълка. После внимателно я докосна и махна контактната леща.

Отново можеше да вижда.