Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (89)

18.

Тревалян се събуди от някакво пиукане.

Забеляза тръбичките на интравенозна система и щипката на пръста си, следяща жизнените му показатели. Намираше се в някаква стая. Закрепеният на стената телевизор беше изключен. Нямаше телефон. Плътни завеси скриваха прозореца. Изпод болничната му нощница — бяла, на сини маргаритки — стърчеше катетър.

„Жив съм — помисли си. — Трябва незабавно да се измъкна оттук.“ Отлично знаеше какво щеше да му се случи — той самият бе получавал подобни поръчки. Осем хиляди пациенти умираха неочаквано в американските болници всяка година. Не всички от тях поради лекарска грешка. Точно в този момент задържането му от федералните се явяваше най-лошият кошмар за някого. Провеждаха се телефонни разговори. Вземаха се мерки. До сутринта щеше да е мъртъв.

„Трябва да избягам“, помисли си отново и огледа медицинската апаратура, превързания си крак, леглото, стаята. Временната липса на белезници предполагаше, че медицинският персонал все още трябваше да го мести или наблюдава, ала това нямаше да продължи дълго. Стаята несъмнено се охраняваше сериозно отвън. С един безполезен крак и без оръжие, Тревалян се оказваше собствената си най-голяма пречка. Лесна мишена. Ако не успееше да се обади по телефона до няколко часа…

Огледа се — не разполагаше с почти нищо, което да му свърши работа. Тръбички, машини и изобилие от възглавници. Можеше да използва стойките за интравенозните системи, но те не можеха да се мерят с тейзърите^[1] и полуавтоматичните оръжия на охраната отвън.

Протегна се и придърпа от масичката до леглото тъмночервената пластмасова ваничка, запечатана с найлоново фолио. Вътре имаше легенче. Четка и паста за зъби. Гребен. Но не и самобръсначка.

Нямаше да успее да надбяга преследвачите си. Не можеше да отпусне тежестта си върху раненото коляно. Беше в капан. Бяха го заловили.

Не му се искаше да свиква с тази мисъл.

Ако помолеше за самобръсначка, със сигурност нямаше да му дадат. Трябваше да му я донесат, без да ги моли. Лежа двайсет минути, потънал в размисли, и изведнъж забеляза на стената захранваща букса с надпис ЕКГ.

Посегна към копчето върху страничната метална релса на леглото и го натисна, за да повика сестрата. Три минути по-късно вратата се отвори и в стаята влезе внушителна жена, облечена в синя униформа. Зад нея надничаше един от хората на шерифа.

— Имам болки… в гръдния кош — каза той и посочи с ръка областта на сърцето. — Точно тук.

— Добре — любезно отвърна тя. Освен загриженост, в гласа й се долавяше и страх от него. — Ще съобщя на дежурния лекар. Веднага ще се погрижим.

Сестрата почука на вратата и изчака да й отворят. Положението ставаше още по-сложно. Вратата се заключваше отвън.