Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (88)

17.

В два следобед Джери отвори очи.

Уолт седеше на стол от стъклопласт до болничното му легло. От тялото на баща му стърчаха безброй тръбички и жици. Гледката му напомни за Кевин.

— Намираш се в реанимацията — каза Уолт. Не знаеше дали баща му го чува. — Претърпя операция. Извадиха куршума. Стабилизираха те. Единият ти бял дроб отказа да работи, а дясното ти рамо се нуждае от физиотерапия. Но като цяло трябва да си щастлив, че момчетата от тайните служби са толкова некадърни стрелци.

Стори му се, че лицето на Джери трепна в усмивка, и разбра, че го чуваше. Дори се опита да каже нещо, но прозвуча като сухо хриптене. Уолт пъхна кубче лед между устните му. За пръв път го виждаше толкова безпомощен и болен. Сякаш не беше той.

— Убиецът? — дрезгаво прошепна баща му.

Уолт кимна:

— Лиз Шейлър е добре. Аз съм добре. Никой от гостите не пострада.

Баща му затвори очи и се унесе в сън.

— Шерифе?

Обърна се и видя набразденото с белези от акне лице на старши специален агент Драйър.

— Заподозреният излезе от операционната и е преместен в стаята си.

— Благодаря.

— Лекарят забрани посещенията при него през следващите шест часа, но ние смятаме да го навестим малко по-късно. Казвам го за твое сведение.

— Ще дойда и аз — кимна Уолт. — Нямам бърза работа.

— Разбира се. Баща ти извърши голямо геройство — рече Драйър.

— Така е.

— Може би спаси живота на всички нас.

— Нищо чудно и да е така.

Между тях увисна неизказано извинение.

— Ще се видим по-късно — каза агентът. Вратата безшумно се затвори зад гърба му.

— Ама че задник! — измърмори баща му и потърси с поглед сина си през притворените си клепачи.

Уолт се засмя. Чувството бе изненадващо приятно.