Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (81)

10.

— Намираме се в решаващ момент — говореше Шейлър от подиума, — повратна точка, в която имаме две възможности за избор: да се върнем назад или смело да продължим напред. Тези възможности никога не са били по-ясни…

Кътър видя няколко глави да се обръщат в посока към шерифа. Точно такова отвличане на вниманието се бе надявал да избегне — на Дик О’Брайън нямаше да му се размине! Елизабет също го забеляза и се загледа в Уолт, очаквайки да й даде някакъв знак. Видяха го и двамата агенти на Драйър, застанали от двете страни на сцената.

Лиз Шейлър продължаваше да говори:

— Ще намерим решенията с помощта на приятели от всички прослойки на обществото. Ще се справим, нямам съмнение в това! Най-хубавото тепърва предстои.

Сред публиката се разнесоха откъслечни ръкопляскания.

— Задачата, която си поставям, няма да е лесна. Но вярвам, че имам сили да поема това предизвикателство. Дами и господа, граждани на Америка, смирено се изправям днес пред вас като приятел, загрижен поданик, бивш учител, юрист и най-вече — като жена. — Тя замълча и огледа притихналата публика. — Обявявам кандидатурата си за президент на Съединените американски щати.

* * *

Уолт продължаваше да се оглежда за Наглър. Публиката скочи на крака. Насреща си виждаше само развълнуваните лица на присъстващите и гора от вдигнати във въздуха ръце.

Осмели се да погледне зад себе си — двама от хората на О’Брайън си проправяха път към него.

Уолт стигна до Джери и извиси глас над гръмките викове наоколо:

— Слепецът е… вероятно е скрил оръжие в кучето. Не се шегувам, татко. Просто трябва да ми повярваш.

Посрещна въпросителния поглед на баща си напълно сериозно.

— Ти беше прав — допълни. — По петите ми са и всеки момент ще ме изхвърлят оттук. Взеха пистолета ми.

— Вярвам ти — отвърна Джери.

— Добре. Съжалявам, но се налага. — Уолт се протегна и измъкна пистолета на баща си от вътрешния джоб на спортното му сако.

Обърна се и видя Наглър и кучето в другия край на банкетната зала.