Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (79)

8.

Уолт дръпна завесите в стаята. Фиона влезе веднага след него.

— Казах ти да чакаш — рече той.

— Обаче аз не те послушах.

Той отвори дрешника. Празен.

— Какво става?

— Кучето… После ще говорим — отвърна, съзнавайки, че и самият той не е наясно.

Натисна бравата на банята. Беше заключено. Почука и надникна през пролуката под вратата, светейки си с фенерчето. Не се виждаше никой. Той се изправи, отдръпна се назад и я отвори с ритник. Вратата се блъсна в стопера на пода и се върна срещу него, но той я подпря с ръка.

Празно. На пода до тоалетната чиния имаше подгизнала от кръв хавлиена кърпа, а по плота до мивката се търкаляха лекарства, спринцовка, хирургични конци и окървавено ножче за бръснене.

— Уолт… — уплашено се обади Фиона.

— Виждам — отвърна той и проследи с поглед кървавата диря към ваната. Дръпна завесата и потръпна при вида на плувналата в кръв русокоса жена с изцъклен поглед и неестествено изкривени крайници.

Фиона се опита да каже нещо, но отстъпи назад и повърна на килима. Извини се и отново повърна.

На пода до кошчето за боклук Уолт забеляза няколко окървавени марли и чифт кървави латексови ръкавици. Под хавлиената кърпа се виждаше ъгълът на картонена кутия и част от надпис: … чен ограничител, а до нея се търкаляше опаковка от хирургични конци, обозначена с номер 3–0.

— Добре ли си? — обърна се той към Фиона.

— Да… предполагам.

— Слез долу и намери Чък Уеб. Кажи му какво сме открили. Предай му, че съм тръгнал към „Сън Вали Ин“. Стрелецът е в банкетната зала. Сляп е. Възможно е да води куче със себе си. Имам нужда от подкрепление. Негови хора, не федералните. Запомни ли всичко? Хей! Фиона!

— Запомних — прошепна тя.

— Дръж подръка мобилния си телефон. Може да се наложи да ти звънна, ако имам нужда от подробности.

— Подробности… — измърмори жената.

— Хей! — извика той, за да я извади от унеса й. — В теб ли е мобилният ти телефон?

Тя го погледна и кимна.

— Добре ли си?

— Да.

Уолт хукна по коридора към аварийното стълбище. Минута по-късно вече бе извън хотела и тичаше.

Погледът му се замъгли от бързо сменящите се гледки. Художественото изложение. Играещи деца. Шляещи се по магазините хора. Още един прекрасен ден. В ушите му бучеше единствено бясно препускащият му пулс.

Минувачите се обръщаха след тичащия с всички сили и плувнал в пот шериф.

Точно когато минаваше през открития търговски център, телефонът му звънна.

— Флеминг — отговори.

— Уолт. — Гласът на Фиона. — Кръвта не е нейна. Никъде по тялото й не виждам и драскотина. Чуваш ли ме? Кръвта не е на жената.

— Три-нула — каза той. — Хирургични конци за едри животни.

— Какво? Наранил е кучето?

Уолт хукна още по-бързо. Задмина го младеж с ролери.

Профуча през входа на хотела покрай втрещената служителка на рецепцията, сви зад ъгъла и закова точно пред охранителния пункт.

— Шерифът съм — почти без дъх промълви и с бърза крачка премина през детектора за метал. Алармата запищя. Месеста лапа сграбчи ръката му и го завъртя.

— Забранено е влизането с оръжие — каза мъжът от охраната.

— Няма време — задъхано отвърна Уолт. — В залата има убиец. Къде е Драйър?

— Никакво оръжие. — Двамата мъже се гледаха втренчено и не помръдваха. Уолт знаеше какво щеше да последва. Баща му го бе предупредил. Свали пистолета си, протегна го и се изскубна от ръката на мъжа. Оръжието падна на земята. Той хукна, следван по петите от агент на Драйър.