Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (73)

2.

Уолт се събуди в шест и половина от звъна на будилника. В неделя сутрин, след четири часа сън. Направи обичайния си трикилометров крос за разсънване, взе душ и облече чиста униформа. В осем вече наблюдаваше организираното от Брандън обезопасяване на отсечката по Сън Вали Роуд — от Кечъм до курортния район, като в същото време следеше усилията на полицията да въдвори ред сред разрастващата се тълпа демонстранти от „Право на глас“. Те на два пъти успяха да пробият барикадата в опит да се доберат по-близо до хотела, но и двата пъти бяха избутани зад загражденията.

В девет часа всичко изглеждаше под контрол. Възнамеряваха за кратко да спрат движението по Сън Вали Роуд, докато премине ескортът на Шейлър. Полицай Тили — един от двамата най-добри стрелци в екипа му — дебнеше заедно с двама наблюдатели от съседния хълм. И най-хубавото от всичко бе, че и двата му разговора с Драйър, който заедно с агентите си се намираше в Мобилния команден център, протекоха гладко и професионално.

Лиз Шейлър се появи на входната врата пред дома си, заобиколена от трима от хората на Драйър, и насреща й засвяткаха светкавиците на фотоапаратите. Погледът й спря за кратко върху Уолт през навалицата и той прочете в очите й извинение. Или може би грешеше. Охраната я поведе към един от трите черни кадилака.

Черокито на Уолт водеше колоната. Томи Брандън беше най-отзад в черен „Хамър“. За обикновения минувач всичко това вероятно изглеждаше като излишно изхвърляне, но нещо подсказваше на шерифа, че не е така. Отвътре го глождеше, че даже не е достатъчно.

Мобилният му телефон звънна. Реши да не вдига, но навиците са упорито нещо и той все пак погледна екрана. Беше Марк Ейкър.

— Марк? Малко съм зает точно сега — каза Уолт.

— Трябва да чуеш това.

Флеминг усети по гласа му, че едва ли се обажда да го пита как е.

— Давай.

— Трийсет наши доброволци работят по издирването на изгубените животни. Към този момент сме открили осемдесет процента и повечето от тях вече са върнати в лечебницата.

— Чудесна новина, но искаш ли да се чуем по-късно?

— Между тях са и няколко кучета, от които двойка немски овчарки — моите питомци, обучени за спасителни операции. Или поне така си мислех.

Уолт реши да не го прекъсва, но с едно ухо слушаше и диалога между колегите си по радиостанцията. Ескортът се придвижваше повече от гладко, което — незнайно защо — го караше да се чувства неспокоен.

— Нашите кучета са маркирани. Имат електронни чипове под кожата на плешката. И двете се върнаха без нашийници, затова за всеки случай ги проверихме. Едното от тях е било в района на болницата, а другото — в околностите на Трейл Крийк. Намерили го някакви планинари.

— Това е доста далеч от клиниката.

— Но съвсем близо до хотела.

— Така е. Виж, Марк, казвай направо. Ескортирам Шейлър и вече почти пристигнахме.

— След проверката на електронния чип бях много изненадан. В крайна сметка, оказа се, че кучето не е мое, но аз съм го маркирал. Беше Тоуи, Уолт. Дадохме я на онзи слепец. Сигурно я е загубил и му е станало неудобно да ни каже. И какво, по дяволите, да направя аз? Да се разправям с него? Да върна кучето на Маги? Или какво? Какво предлагаш да направя? — попита той и добави: — Между другото, още не съм открил кучето, което струва двайсет хиляди долара.

— Онова, което щеше да продаваш? — попита Уолт. Беше намалил радиостанцията почти докрай — твърде неразумно от негова страна, имайки предвид, че водеше колоната. Кадилакът зад него наду клаксон тъкмо навреме и той рязко завъртя волана към входа на хотела. Слава богу, спести си неловкото положение да пропусне завоя. Стана му неприятно, че Наглър не им е казал за кучето. Чудеше се как да постъпи.

Замисли се за вещите от раницата, подредени върху бюрото му, докато Фиона ги снимаше; пред очите му се занизаха ужасните образи от снимките в Солт Лейк — изрязаните пръсти, изтръгнатите зъби, издълбаните очи…

— Прането — каза на глас и спря колата под козирката на хотела. Кадилакът на Шейлър паркира точно пред входа.

— Прането ли? Уолт, Марк е на телефона — смутено промърмори Ейкър в слушалката.

— При спасителни операции на кучетата се дава да подушат някоя дреха, нали така? — рече Уолт. — Или друга лична вещ на издирвания човек. Четка за коса. Обувка.

— Разбира се. Уолт… какво се опитваш да ми кажеш?

— Кучетата, които обучаваш за спасителните операции. Липсващото куче е следотърсач, нали? Души по следа.

— Да. И каква е връзката?

— Той е бил в химическото чистене. — Уолт успя да нареди пъзела. — Той е бил! Мили боже!

Затвори телефона и излезе от колата. Охраната проправи път за Лиз Шейлър през навалицата от журналисти, туристи, федерални агенти и полицаи, трупащи се пред входа на хотела. Моментното разсейване му попречи да влезе с нея и остана навън, притиснат от тълпата.

— Отдръпнете се! — изкрещя безуспешно.

Никой нямаше намерение да му направи път. Наоколо гъмжеше от гости на хотела и жители на града — десетки познати лица — чакащи да зърнат отблизо Лиз Шейлър. Патрик беше организирал пищно посрещане както заради нея, така и заради камерите.

Повдигна се на пръсти и погледна към фоайето. Лиз Шейлър и Патрик Кътър стояха в центъра, плътно заобиколени от хора. Вътре блесна светкавица на фотоапарат и Уолт разпозна профила на Фиона. И въпреки виковете на тълпата, въпреки крясъците на О’Брайън и екипа му, опитващи се да разчистят района, въпреки хаоса и бъркотията, Фиона някак си го усети и погледна право към него през стъклото.

Разбра го без думи веднага щом видя, че сочи към хотела. Някой я избута встрани. Тя отново го потърси с поглед и му направи знак да се обърне наляво. Уолт се измъкна от блъсканицата, погледна нататък и зърна вратата.

Минута по-късно служебната врата към хотелските офиси — обикновено заключена в неделя — се отвори под носа му и той се озова очи в очи с Фиона.

— Ама че лудница — каза тя с блеснал поглед.

Вратата се затвори и глъчката отвън утихна.

— Разбрах кой е — обяви Уолт. — Отседнал е в хотела.