Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (71)

25.

Уолт откри баща си точно преди да затворят „Сотут Клъб“ — бар ресторант на главната улица в Кечъм, обслужващ по-изискана клиентела, за разлика от двата рок клуба малко по-надолу. По стълбите от бара на долния етаж се излизаше към панорамната тераса на ресторанта. От тавана — вместо полилей — висеше кану, а момчетата и момичетата от персонала се разхождаха наоколо, облечени в тениски и къси панталони.

Джери го бе помолил да дойде. Седеше на бара и правеше любов с чаша уиски. Уолт си наложи да запази самообладание, но пиянският вид на баща му изобщо не му помагаше. Успя да го убеди да седнат на диванчето между два фикуса, където според него имаше най-малка вероятност да ги чуват.

— Не ти трябва онази женска, синко. — Джери звучеше напълно трезво въпреки вида си. — Когато искаш нещо да се свърши като хората, винаги действай сам.

— Женска?

— Онази твоя фотографка.

— Пиян си.

— Голям детектив си, няма що! А можеше да бъдеш, знаеш ли? Колко жалко.

Уолт се изправи.

— Имам куп неща за вършене. Ако си търсиш изкупителна жертва…

— Седни.

Той се поколеба. Изходът беше само на няколко крачки от него.

— Сядай… веднага!

Уолт седна обратно на дивана, ядосан, че му се връзва.

— Това й е лошото на истината — някои хора просто не желаят да я чуят.

— Ти си пиян, а аз съм изморен. Да го отложим за друг път, а?

— Твоята глезла е занесла снимките от Солт Лейк на Шейлър.

Уолт сухо преглътна.

— Кой? Фиона?

— Драйър я е хванал и — разбира се — е убеден, че ти стоиш зад цялата работа.

— О, боже!

— Кътър е наредил на Драйър да не те допуска да припариш до нея преди речта й.

— Сигурно си на седмото небе — каза Уолт. Джери го изгледа ядосано. — Нямай грижа. Не може да ме спре.

— Недей да бъдеш толкова сигурен. Драйър е от федералните. Два-три телефонни разговора и местното момче е вън от играта. Имам предвид теб.

Шерифът се замисли.

— Аз нямам голяма роля така или иначе. Задачата ни е да осигуряваме безопасно придвижване. Толкова. От там нататък поемат Драйър и Дик О’Брайън. Тяхна е отговорността да я пазят вътре.

— Но ако си прав за онзи наемен убиец…

— Прав съм — прекъсна го Уолт. — Човекът е тук, татко. В това няма съмнение. Тук е и смята да изпълни договора си.

— Как мога да помогна?

— Какво? — Дори не направи опит да прикрие учудването си.

— Да кажем, чисто хипотетично, че искам да ти помогна… Имам шест души на разположение. Не е малко. Хората ми ще бъдат вътре. За теб не е много сигурно.

— Искаш да ми съдействаш? — смутено попита Уолт. Огледа се наоколо и вдигна поглед към ресторанта. — Ще ми кажеш ли какво става?

— Концентрирай се, синко. — Баща му впери в него кървясалия си поглед. — Как могат да помогнат моите момчета отвътре утре? Какво търсим?

„Ти наистина ми вярваш“, помисли си Уолт и едва не го изрече на глас. Пресегна се и отпи от чашата на баща си. Джери махна на сервитьорката и поръча и за двамата.

— Ако нещо се случи с нея под твое наблюдение, синко, не само че няма да те преизберат, ами никога няма да видиш нито държавна служба, нито частна работа. Нито каквато и да било работа. Ще бъдеш отстранен за цял живот.

— И ще опетня семейното име — горчиво изрече Уолт. — Също като Боби.

Джери се наежи.

— Не става въпрос за това.

— Ти и самият се справяш чудесно — каза Уолт.

— Да ти го начукам! Исках просто да ти помогна — отвърна баща му.

Сервитьорката вървеше към тях с двете уискита в ръка. Всичко изглеждаше някак прекалено розово. Още преди да сервира питиетата им, шерифът се изправи и хвърли на масата петдоларова банкнота, която залепна върху мокрото петно от чашата. Джери вторачи поглед в купата с леда.

Уолт тръгна неохотно към изхода, чудейки се дали не допуска огромна грешка.