Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (70)

24.

Тревалян усещаше, че финалът е близо. Тези последни часове на подготовка — предимно мисловна — бяха за него като нощта преди състезание за спортиста. Времето се точеше бавно, но и той не бързаше. Доизпипваше плана си и подготвяше бягството си. Резервни дрехи, спален чувал, бутилирана вода, джобно джипиес устройство, ловджийски нож, суха храна. Беше готов да потъне в гората.

Единственият главен път в долината — шосе 75 — със сигурност щеше да е блокиран и в двете посоки. Щяха да затворят и летището. Затова смяташе да прекара известно време сред пустошта и вече бе натоварил всички необходими провизии в багажника на колата под наем.

От стаята на Майснер той набра някакъв номер и отсреща се обади женски глас:

— Екскурзии „Стийл Бърдс“. Говорите с Лаура. Мога ли да ви помогна?

— Обажда се Ралф Луис. Асистент съм на господин Блогет.

— О, да. Здравейте.

— Обаждам се да потвърдя уговорката му с вас. Ще прекара една седмица в планината и ще очаква с нетърпение да го върнете обратно вкъщи.

Жената повтори часа и координатите за кацане — неделя, осем вечерта, 43° 44’ 27,04’’ северна ширина на 114° 10’ 18,27’’ западна дължина. Тревалян ги знаеше наизуст и потвърди.

— Или понеделник, осем сутринта, ако времето е лошо.

— И на всеки дванайсет часа от там нататък — допълни той.

— Точно така.

Благодари й и прекъсна разговора.

Рязко почукване го накара да подскочи от изненада. Не на вратата, а зад гърба му. Обърна се и видя през тънкото перде апетитен женски силует на балкона. Нямаше съмнение, че го бе разпознала, така както и той я виждаше съвсем ясно — Лили, певицата.

Искаше да се скрие. Да дръпне плътните завеси. Ядоса се на себе си, че не се бе сетил да го направи по-рано. Задният балкон с изглед към откритата пързалка за кънки се споделяше от десетина съседни стаи.

Тя почука още веднъж.

— Ехо?

Нямаше никакво желание да привлича внимание към стаята си. Кой знае колко от хората, събрани за ранната вечеря три етажа по-надолу, можеха да я чуят? Налагаше се да я разкара. Дръпна тънкото перде и отключи плъзгащата се врата.

— Здравей — каза той.

Добрият грим правеше чудеса. Не забеляза никакви синини или драскотини и въпреки че изглеждаше изморена, по лицето й нямаше и следа от самосъжаление.

— Съжалявам, но съм зает, Лили. — Тя се намръщи. — Съжалявам и за… неприятната случка.

— Моля те! Може ли да вляза само за минутка?

— По-добре да го отложим за утре — предложи той.

— Понеже утре си тръгваш, а? — саркастично отвърна тя. Малко злобно дори.

— Не…

— Как може да си такова мекотело? — Жената мина покрай него и влезе вътре.

Съчувствието не присъстваше в неговата емоционална гама. Сбъркала беше адреса. Той побърза да затвори вратата.

— Трябваше ми просто едно описание, нищо повече — измърмори тя, докато бавно обикаляше стаята с гръб към него. — Само не ми казвай, че не си успял да огледаш онзи — добави укорително.

— Гледах теб — излъга той. — Щях да помогна, ако можех. Сега… в момента съм зает.

— О, да, виждам — отсече тя. — Плати ли ти?

— Какво? — възмутено отвърна той.

— Всяко нещо си има цена, нали?

— Помогнах ти — запротестира Тревалян. — Направих каквото можах. Нямах никаква представа в какво се забърквам, а те бях виждал единствено на сцената и харесвах гласа ти. — Надяваше се да я забаламоса с ласкателства и час по-скоро да я разкара от стаята.

— Довечера пак ще пея.

— Сигурна ли си, че е добра идея?

Лили вдигна рамене и потърси отражението му в огледалото.

— Той ме удари — каза тя. — Опита се да ме опипа.

— Съжалявам.

— Исках само да му забранят да идва тук. Толкова трудно ли ти беше да кажеш две думи?

— Не може ли да отложим това за утре?

— Кое е толкова спешно, господин Майснер? Точно така — знам името ти. Дай ме под съд. Искам обяснение. Имаш вид на добър човек. Трябваше само да опишеш външния му вид.

— Мисля, че е време да си тръгваш.

— Какво? Охраната ли смяташ да извикаш?

Искаше му се да й каже да спре да се разхожда из стаята. Това — повече от всичко друго — направо го вбесяваше.

— Просто не мога да разбера — продължи да мрънка тя. — Толкова ли е трудно? — Лили спря пред междинната врата към стаята на Наглър.

Той погледна резето — беше отключено, а вратата бе съвсем леко открехната. Пръстите й потънаха в цепката.

— Не знаех, че си в апартамент — каза жената.

Тревалян посегна да затвори вратата и да й попречи да влезе. Но беше късно.

— Куче? — възкликна тя. — Чия е тази стая? — Обърна се смутено към него. В очите й се четеше страх. — Какво става тук? Кой си ти?

— Лили… О, Лили! — разочаровано изстена той.