Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (68)

22.

Кевин изобщо не изглеждаше като човек, на когото му предстои изписване от болницата, даже напротив — за разлика от сутринта, синината около пострадалото му око вече излизаше от превръзката и бе придобила ужасяващ оранжев оттенък. Ирисът на другото му око — „здравото“ — почти не се виждаше от насъбралата се под роговицата кръв.

— Изглеждаш отвратително — каза Уолт и седна на стола до леглото му.

— Знам — ухили се Кевин и потръпна от внезапната болка.

— Майка ти каза, че…

— Да — прекъсна го той. — Съжалявам.

— И аз. Разбрах, че искаш да промениш версията си.

— Ако не е късно.

— Разбира се, че не е, Кев. Истината винаги е за предпочитане. Няма да е лошо да го запомниш.

— Там имаше един мъж — каза момчето.

— Мъж значи — повтори Уолт след известно мълчание.

— В химическото чистене. Беше там, когато влязохме. Стоеше до касовия апарат, облечен като нинджа. Изкара ни ангелите.

— Нинджа?

— Ами да — скиорска маска, черни дрехи. Ровеше в торбите с прането.

— Служител? С маска? Нали каза, че алармата се е включила, когато сте разбили вратата?

— Да, изпиука веднъж и изключи.

В доклада от обира не се споменаваше нищо за служител или пазач, който да е бил там по това време.

— Какво точно правеше този човек?

— Едва не напълнихме гащите заради него, това правеше.

Уолт потисна усмивката си.

— И Ерик се хвърли към прозореца, защото се изплаши?

— Точно така — засрамено потвърди Кевин.

— Дрехи ли искахте да откраднете наистина, или имаше друга причина? — настоятелно попита Уолт.

— В пунктовете за химическо чистене използват един разтвор… — тихо каза момчето.

— Знаех си — стисна очи Уолт. — За приготвяне на метамфетамини.

— Да — отвърна племенникът му и изпусна едва доловима въздишка.

— Кой?

— Краб.

— Тейлър Крабтрий. Той ли ви накара?

— Да. Каза, че и да ни хванат, лесно ще се измъкнем, тъй като нямаме досиета в полицията, за разлика от него.

Уолт едва се стърпя да не избухне.

— Онзи човек… ваш връстник ли беше или…?

— По-скоро не.

Шерифът се замисли. Алармата се е включила, а вътре вече е имало някой.

— Сега се връщам.

Той излезе в коридора и се обади в „Трайдент Секюрити“ — единствената охранителна фирма в долината. Представи се, помоли да му дадат данните от алармената система в химическото чистене за предишната вечер и се възхити от бързата им реакция.

— Имаме входящ запис от този обект в 6:40 вечерта — казаха му отсреща. — Изходящ запис в 1:07 след полунощ и входящ веднага след това в 1:08. Алармата се е включила в 1:19. Пак в 1:19 сме се обадили в обекта, а в 1:21 сме подали сигнал в полицията.

Флеминг уточни дали е разбрал правилно — „входящ запис“ означаваше въвеждане на системата в активен режим при напускане на обекта, а „изходящ запис“ — повторно влизане.

— Да, сър. След като получихме сигнала за тревога, се обадихме на клиента, за да се уверим, че не е грешка. Ако е така, обикновено собственикът вдига телефона и съобщава паролата си. В този случай обаче никой не се обади, затова уведомихме полицията.

Уолт помоли да му изпратят копие от данните по факса, благодари и се върна обратно в стаята. Логично беше среднощният посетител да е бил собственикът на обекта или негов служител, но нещо в разказа на Кевин не се връзваше с това предположение.

— Значи е носел скиорска маска? Сигурен ли си? Било е тъмно, нали?

С такова описание нямаше как да е бил човек от персонала.

— Видях го. Той помогна на Ерик. Притисна пръстите му към раната на врата му, за да спре кървенето.

— Нинджата е помогнал на Ерик? — изненадано попита Уолт.

— Ти каза, че е спасил живота му.

— Лекарят го каза — поправи го чичо му. — Значи той му е помогнал, а после?

— После се обърна към мен… — Кевин сбърчи лице и отново потръпна от болка. — И тогава… аз хукнах да бягам.

Уолт му помогна да се надигне в седнало положение. Момчето издуха носа си и пийна малко вода през сламка.

— Постъпи правилно, че ми каза, Кев. Заедно ще оправим нещата.

— Толкова съжалявам за шибаната каша, в която се забърках.

— Ще ти кажа две неща — рече Уолт. — Първо, оправи си речника. Второ, не споменавай нищо за това на Ерик и най-вече на Крабтрий. Не искам да говориш с тях. Нито дума. Разбрахме ли се?

— Да.

Медицинската сестра се прокашля — беше застанала до вратата. Уолт нямаше представа колко време е стояла там.

— Трябва да сменя превръзката, шерифе — каза тя.

Той кимна. Кевин се протегна и го сграбчи за ръката.

— Можеш ли да останеш, докато приключи? Малко е болезнено.

— Разбира се — отвърна Уолт и държа стиснатия му юмрук между дланите си, докато сестрата сваляше окървавените му бинтове. Едната страна на лицето му бе поела целия удар.

— Лекарят ще дойде да те погледне — уведоми го сестрата. — Може да се наложи да те зашие още мъничко.

Флеминг се загледа в шевовете отблизо.

— Тънки конци — каза той на сестрата.

— Пет-нула. Много тънки. Използваме ги за лице, очи, уши, нос.

— Може ли да погледна? — попита той и пусна ръката на племенника си.

Сестрата му подаде стерилна найлонова торбичка, в която имаше леко извита игла и кълбо много тънки конци. Уолт се сети за съдържанието на раницата от летището.

— Това е размер 0,005 — уточни той.

— Наричаме ги пет-нула, точно така — каза тя. — Пет хилядни от един инч.

— А три? Просто три? Размер три?

— За конците ли питаш? Конец трети размер? — изненадано попита сестрата. — Не се използват при хора. Може би ветеринарите шият едри животни с такива. В училището за медицински сестри се шегувахме, че конец номер пет е идеален за теглене на коли. Това е шегата — поясни тя, когато видя, че шерифът изобщо не се усмихва.

— Трябва пак да се обадя по телефона — каза той.

— Разбира се — отвърна Кевин.

— Запомни докъде бяхме стигнали.

— Добре.

Уолт се втурна навън. Първо се обади на Фиона. Помоли я да му приготви няколко снимки от огледа в химическото чистене.

— Чудех се дали би могла да занесеш на Марк Ейкър няколко копия от снимките на съдържанието на раницата от летището. Знам, че е събота. Мога да помоля и някой от моите…

— Няма проблеми, Уолт — прекъсна го тя. — Ще се видим там.