Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (60)

14.

— Речната водачка е тук — чу се гласът на охранителя от входната врата в дома на Елизабет Шейлър в слушалката на Адам Драйър. Мобилният му телефон имаше и функция на уоки-токи предавател.

Драйър погледна към Лиз, която четеше съботното издание на „Ню Йорк Таймс“ и се наслаждаваше на утринното слънце в задния двор.

— Да, разбира се — отвърна тя на въпросителното му изражение.

Той прехвърли листите в папката пред себе си.

— Няма я в днешния график.

— Уговорихме се да ходим за риба в последния момент, не помниш ли?

— Но не е добавено допълнително. — Адам сложи слушалката пред устата си и даде инструкции на охраната. — Направи й „Мосад“ и я пусни да влезе.

— Прието.

— Мосад? — ококори се Шейлър над слънчевите си очила. — Или не ми трябва да знам какво е това?

— Щателно претърсване. Това е.

— Надявам се, че няма да я опипва неприлично?

— Не, Ваша чест.

Няколко минути по-късно един от асистентите на Шейлър въведе Фиона в двора. Тя връчи букет полски цветя на Лиз, която вдъхна с удоволствие аромата им и ги подаде на помощника си.

— Нямаше нужда.

Фиона седна на градинския стол до нея.

— Съжалявам, че се налага да отложим риболова.

— Алая ли е? — попита Лиз Шейлър. — Толкова ужасно ли е, колкото всички казват?

— Нямам право да коментирам. Съжалявам.

— Недей. Издигаш ми се в очите. — Тя сниши глас: — Ако повечето от хората около мен притежаваха твоята дискретност, можеше и да си позволя някакъв личен живот. — Усмихна се. Под носа си имаше малко неразмазан слънцезащитен крем.

Фиона се изкуши да й каже, но не го направи.

Драйър стоеше на сянка под едно дърво в двора и ги наблюдаваше иззад слънчевите си очила.

— Там ли смята да стои през цялото време? — попита Фиона.

— Да. Изумително, нали? Бих се отегчила до смърт, ако имах такава професия.

— Не те ли притеснява това?

— Ненавиждам го. В Ню Йорк не ми се полага служебна охрана. Само на губернатора. На кмета също. Но не и на главния прокурор. Това тук — кимна тя към Драйър — е заради Хърб Милингтън, който го направи на голям въпрос пред Демократическата партия, след като се разчуха слуховете, че смятам да се кандидатирам.

— Няма да ти губя времето — напрегнато каза Фиона и Лиз я погледна тревожно.

— Какво става?

— Цветята… Ваша чест… бяха просто претекст.

— За…?

— За да ме пуснат. Не че не съжалявам, че пропускаме уговорката си. Напротив. Даже много!

Лиз остави вестника на масата.

— Добре — каза тя. — Цялата съм в слух.

Фиона незабелязано бръкна в чантата си, извади оттам хартиен плик и скришом го подаде на Шейлър.

— Знам, че не е редно да го правя и вероятно ще си докарам големи неприятности. Огромни. Зависи от теб, разбира се.

— Не се тревожи. — Тя опипа плика. — Снимки?

Фиона кимна и лепна фалшива усмивка на лицето си, тъй като погледът на Драйър изглеждаше вперен в нея иззад слънчевите очила.

— Сега ли да ги разгледам?

— Както решиш — отвърна Фиона.

— Гледа ли насам? — попита Лиз.

— Да. Чакай малко… Вече не, тръгна да обикаля.

Елизабет отвори плика и ахна.

— Господи…

— Солт Лейк Сити — каза Фиона. — Това са снимките, които Уолт… шерифът — поправи се тя, — искаше да видиш. Агент Драйър не му позволи.

Лиз прехвърли набързо купчината. После ги събра и ги пъхна обратно в плика.

— Господи — повтори тя. — Идея на Уолт ли…

— Не, не! — прекъсна я Фиона. — Той няма нищо общо. Това е изцяло моя инициатива. Нямаше дори намек от негова страна. Шерифът няма и представа, че съм тук. Повярвай ми.

— Харесваш го. Уолт — каза Лиз. — Иначе нямаше да го направиш. — Побутна плика обратно към нея. — Тайната ти е в безопасност, не се тревожи.

— Не е това, което си мислиш — отвърна Фиона. — Харесвам работата му… харесвам го като човек.

— И аз го харесвам — довери й Лиз. — Много. Той ми спаси живота, казвал ли ти е?

Шокирана, Фиона се облегна на стола си.

— Преди години. Но такова нещо не се забравя, повярвай ми. Нито пък човек като Уолт. Невъзможно е.

— Той искаше да те стресне с тези снимки и така да те накара да отложиш речта си. Това знам. Може би се опитва за втори път да спаси живота ти.

Фиона не виждаше очите на Лиз зад тъмните й очила, но предполагаше, че е изплашена.

— И ще си плати за това — обади се тихо Адам Драйър.

Лиз Шейлър подскочи на стола си и очилата й се смъкнаха от носа.

Драйър рязко сграбчи снимките. Ръката му беше бърза като език на жаба. Фиона не го бе забелязала да приближава. Той прегледа снимките и ги пъхна в джоба си.

— Предупредих шерифа да не ви показва снимките, Ваша чест.

— Уолт не знае за това — запротестира Фиона. — Направих го на своя глава.

— Аха! Повярвах ти! — Драйър свали очилата си и я прониза с поглед. — Предай му, че съм бесен!

— Върни веднага снимките на мястото им — ядосано се намеси Лиз — и ни остави сами. Фиона е мой гост. За разлика от теб и останалите.