Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (6)

4.

Седем минути по-късно — или осем минути преди кацането на самолета — от полицейското управление в Блейн бе подаден сигнал до три от осемте им патрулни коли. Две от тях блокираха достъпа до летище Фрийдмън, а третата, шофирана от помощник-шерифа Том Брандън, спря на летищния терминал секунди след Уолт.

— Остават шест минути — каза той на Брандън — едър, набит мъж на почти трийсет години. Чифт пилотски очила скриваха тъмните му очи. Томи Брандън бе постъпил в полицейското управление след шестгодишен стаж като ски патрул в планината. Бързо си бе спечелил уважението на всички, а заедно с това и доверието на Уолт. — Заподозреният е с ръст малко над средния, тъмна коса, черна тениска, с джинси или тъмни дънки.

— Шерифе! — Останалите му подчинени често се обръщаха към него на малко име, ала Брандън никога не го правеше и Уолт го оценяваше. — На това описание отговарят половината мъже в долината.

— Не разполагаме с по-добро.

— А Пийт?

Пийт Ууд отговаряше за сигурността на малкото летище. Хората му имаха опит най-вече в отваряне на чанти и наблюдение на рентгеновия екран.

— Обясних му набързо. Неговите хора няма да се месят. Човекът е извършил убийство в Солт Лейк — каза Уолт. — Бъди нащрек, Томи. Явно е много добър с ножа.

— Добре поне че слиза от самолет — би трябвало да е чист.

— Би трябвало — мрачно отбеляза Уолт. — Ако е декларирал багаж, може да е скрил оръжието си там. И ако извадим късмет, не бива да го оставяме да припари до багажа си. Само това ни липсва, да вземе заложници.

— Ясно.

В сравнение със забележителната пътническа зала терминалът на летище Фрийдмън изглеждаше съвсем обикновен — притиснат между планинските хълмове от двете страни на долината като дъното на кутия за обувки. В средната й част се намираше градчето Хейли, на двайсетина километра южно от Кечъм, Сън Вали, считано за преходна точка между пустинята на юг и високопланинската част на север. По сухите, неплодородни южни хълмове растяха само цъфтящи храсти и пелин, а северните — заради влагата от късния сняг — бяха покрити с гъста вечнозелена растителност.

Звукът от приближаващ се самолет накара двамата мъже да погледнат нагоре.

— Започва се — каза Уолт.

Брандън извиси глас, за да надвика шумните двигатели:

— А обувките?

— Какви обувки? — Уолт почти крещеше.

— Заподозрените често променят косата и лицето си, но също толкова често забравят да сменят обувките си. Имаме ли снимка?

— Нямаме. Не се бях сетил за обувките — впечатлен, отбеляза той.

— Ако не внимаваш, шерифе, може да заема стола ти на следващите избори.

Уолт го погледна да види дали се шегува, но лицето на Брандън остана сериозно.

Връхлетя ги въздушната струя от турбовитловите двигатели. Самолетът се бе приземил.