Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (53)

7.

Точно в 5:41 започваше официално сутрешният сумрак — военноморски термин, отнасящ се до момента, в който ясно се открояваше линията на хоризонта. Тревалян обаче нямаше никакво намерение да бъде забелязван от когото и да било, докато прави размяната. Затова два часа след срещата си с Паркър и час преди въпросния сутрешен сумрак той вече се измъкваше през задния вход на хотела, преобразен като Рейф Наглър. В ръка държеше ремъците на немската овчарка Тоуи — неговото куче водач.

Предстоеше му да се промени в Майснер — би било твърде подозрително сляп човек да седне зад волана на автомобил. В пет сутринта наоколо нямаше жива душа, само улични лампи и пусти тротоари. Тръгна по алеята от хотела към закритата ледена пързалка и влезе под навеса, в който държаха резервна машина за полиране на лед. Използва мястото като съблекалня. Махна фалшивата брада, перуката и очилата на Наглър и ги прибра в джобовете си. Наложи се да зареже якето си там — единствената улика срещу него в рамките на следващия час — и остана по черен вълнен пуловер без ръкави. Закопча каишка за нашийника на Тоуи, а ремъците напъха под пуловера на гърба си. Размота цялата десетметрова каишка и пусна Тоуи напред към огромния паркинг в съседство.

Непрогледният мрак наоколо му действаше успокояващо, докато шофираше на север към гората. Не изпускаше от поглед километража и огледалото за обратно виждане. Зави на изток по черния път след табелата „Пайъниър Кабин“ и продължи по него още около километър. Не срещна нито един автомобил по пътя си.

Оказа се истина, че най-тъмно е точно преди разсъмване. Увери се, че е изключил лампичката на тавана, отвори вратата и се измъкна от колата. Студеният планински въздух нахлу в дробовете му и той се закашля, притискайки устата си с ръка.

Пъхна отново глава през отворената врата и погледна двете немски овчарки. Тоуи си седеше отпред — там, където я бе оставил, закопчана с каишката, а Кали лежеше на задната седалка като неясно тъмно очертание.

Той хлопна вратата, заобиколи колата и отвори другата врата. Кали скочи на четири крака и навря муцуната си между двете предни седалки. Тоуи се обърна и я подуши. Тревалян хвана каишката й и я издърпа от колата. Провери отново дали фенерчето му работи, пъхна го обратно в джоба си и поведе кучето към гъстата борова гора. Двеста метра по-нататък коленичи и й подаде няколко соленки със сирене от минибара на хотела. Помилва я нежно и тихичко я похвали за вярната служба. После разкопча каишката й, даде команда „На място“ и я остави.

На два пъти се обърна и я освети с фенерчето, за да провери дали изпълнява командата. Стоеше неподвижно, само очите й светеха в мрака. От малкото време, през което се познаваха, беше разбрал, че Тоуи е добро куче. Нямаше да мръдне от мястото си.

Първоначално възнамеряваше да пререже гърлото й и да я погребе в гората, където никой нямаше да я открие. Ала после реши просто да я остави. Затича се, уверен, че животното ще спази командата и ще остане „на място“ поне още десет-петнайсет минути.

Влезе в колата, закопча Кали с каишите и я премести на предната седалка.

Смяната приключи успешно. Последната спънка бе отстранена.