Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (46)

14.

Малко преди полунощ Уолт влезе в сградата на летище Фрийдмън Мемориал, все още замаян от кратката си среща с Дик О’Брайън.

Дик щеше да присъства на десерта в ресторант „Трейл Крийк Кабин“ — където комисар от Федералната комисия по комуникациите трябваше да изнесе неофициална беседа пред четиридесет и пет души, успели да се снабдят с билети — и предложи на шерифа да се срещнат при паметника на Хемингуей.

Мястото се намираше на около километър от ресторанта и дотам се стигаше по добре отъпкана планинска пътека. С фенерче в ръка, Уолт успя да намери пътя до бюста на Хемингуей, а известният писател стана свидетел на разговора им.

О’Брайън зае отбранителна позиция още на старта. Огънчето на цигарата му проблясваше като светулка в тъмнината.

— Е? — каза той. — Чувам, че си говорил с Бартоломю. Можеше да ми съобщиш, че си го сложил под наблюдение.

— Можех, но не го направих.

— Гледката отгоре е трепач!

— Не искам да се бъркам в работата на Кътър…

— Не ти и трябва! — гневно го прекъсна Дик.

— Нямаше да те заболи, ако ми беше казал за предложението, нали?

— И да бях, и да не бях — пак щеше да си недоволен.

— Бартоломю уведоми ли те за стоте хиляди?

— Да. Не сме ние.

— Кой тогава?

— Ето това е въпрос за сто хиляди долара — отвърна О’Брайън.

— Я ми кажи — ако планираш да убиеш Елизабет Шейлър и си платил, да речем, половин милион на наемника и солидна сума за разходи и предварителна подготовка, нямаше ли да се стреснеш поне малко от появата на „Право на глас“?

— Демонстрантите предизвикват хаос — започна да размишлява О’Брайън, — конференцията се отменя и мишената ти се покрива.

— Стоте хиляди се явяват като застрахователна полица — гаранция за нормалното протичане на конференцията.

О’Брайън подсвирна.

— Кажи ми, че съм луд — рече Уолт.

— Де да можех — отвърна Дик и запали нова цигара.

И двамата се замислиха. О’Брайън пушеше мълчаливо. Само ромонът на поточето огласяше притихналата гора.

— Не мога да съобщя това на Кътър като ново доказателство по твоята версия. Ако за това ме молиш… — Дик изпусна кръгче дим.

— Не съм очаквал да го направиш.

— Ти би ли се доверил на човек, който е позволил на демонстрантите си да причинят щети на стойност два милиона долара в центъра на Сиатъл? Патрик Кътър не би го направил.

— Тя трябва да отложи речта си.

— Кътър се нуждае от по-сериозно доказателство!

— Глупости! — отвърна Уолт.

— Патрик ще го приеме като обикновен пазарлък, нищо повече. Свикнал е да хапва за закуска типове като Бартоломю. Хлапето има нулев шанс да го вземат на сериозно.

Уолт влезе в сградата на летището, продължавайки да мисли върху думите на О’Брайън.

Бе получил гласово съобщение от Пийт — бивш пожарникар доброволец и настоящ шеф на охраната на летището — че трябва да го види незабавно. Така или иначе отиваше към Хейли, затова реши да се отбие.

— Здрасти, Уолт — посрещна го Пийт на автоматичните врати. Явно го очакваше. Беше огромен мъж с ръце като на баскетболист, а гласът му звучеше така, сякаш пуши, откак се е родил.

— Какво става? — Флеминг побърза да измъкне ръката си от грамадната му лапа.

— Вчера. Ти и Брандън — каза Пийт. — Онази работа с кучето.

— Да?

— Полет едно-седем-четири-нула-шест.

— Какво за него? — попита Уолт и го последва по широкия коридор. Минаха покрай двете празни контролни гишета и влязоха през врата с надпис „Само за служители“, претъпкана с неполучен багаж. — Пийт, имах дълъг ден.

— Ето каква е процедурата. Неприбраният багаж се изпраща обратно в Солт Лейк. Там имат големи апарати за рентген. Тук няма как да ги сканираме, понеже са обемисти, затова ги отваряме. В конкретния случай направихме и скенер, и ръчна проверка.

— Пийт! — подкани го отново Уолт.

— Вчера чакахте някакъв човек с полет едно-седем-четири-нула-шест, а днес се появи непотърсена чанта от същия полет. — Погледна извинително към шерифа, който вече губеше търпение. — Нямаше да те занимавам с това, но мисля, че трябва да видиш какво има вътре.

— Какво има вътре? — повтори Уолт.

Пийт измъкна една раница и изсипа съдържанието й върху масата.

— Хирургични конци, бинт, спринцовки. Шибана подвижна операционна. Липсва само скалпел и ето ти цял хирургичен комплект.

Флеминг разрови вещите с писалката си.

— Пипал ли си нещо?

— Не — отвърна другият мъж.

— Добра работа, Пийт — каза Уолт. — Как спринцовките са минали през охраната?

— На диабетиците им е позволено да си носят. Случва се често. Ако са повече от една-две, обикновено ги молим да ги преместят в регистрирания багаж. Но невинаги.

Шерифът направи опис на съдържанието. Тъмносин пуловер. Криминален роман от Лесли Силберт. Три кутии бинт. Кутия лейкопласт. Пинсети. Два иглодържателя. Две кутии с хирургични конци с надпис „Етикон#3“ и „Етикон#0“. Кутия латексови ръкавици.

— По дяволите! — изруга Уолт. — Нямаше ли документи за самоличност?

— Не. Никакви.

Той огледа пуловера отблизо.

— Тук има няколко косъма. По кутиите и пинсетите може да има и отпечатъци.

— Кой е луд да забрави нещо такова? Не е ли така? Ти нямаше ли да се върнеш да ги потърсиш? Аз бих!

Флеминг прибра всичко обратно в раницата. На едната от презрамките забеляза крайчето на парче бял ластик.

— Тук може да е имало етикет с името — каза той.

— Може да е бил откъснат преди години.

Уолт огледа разхвърляната стая и мръсния под.

— Моля те, направи ми услуга. Накарай твоите хора да разчистят тук и да съберат всички паднали етикети с лични данни.

— Готово. Ще ги сверим със списъка на пътниците.

Уолт довърши описа на багажа.

— Слушай, Пийт, би ли ми оставил чантата за уикенда? После ще я изпратиш обратно в Солт Лейк — помоли го той. Знаеше, че в Транспортна безопасност стриктно следяха за правилата. — Искам да изпратя някои от нещата в лабораторията в Нампа. Ако им се плати, ще работят и през почивните дни.

— Отпечатъци — замислено каза Пийт. — Мислиш ли?

— Не е изключено.

— Ще измисля нещо. Просто няма да я изпратя със сутрешния полет. Стават и такива работи — ухили се той. Затвори ципа на раницата и му я подаде. — Трябва да ми я върнеш в понеделник. Преди седем.

Уолт му благодари. Може и да грешеше, но свързваше непотърсената чанта с убиеца. Съдържанието предполагаше готовност за нараняване. Ако човекът нямаше нищо против да си причини такова нещо, значи някой му плащаше, и то добре.

А щом очакваше толкова сериозна телесна травма за себе си, какво ли точно бе планирал за Лиз Шейлър?