Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (45)

13.

Тревалян тренираше усилено преди всяка задача — смяташе, че това успокоява прилива на адреналин. Късно вечерта в петък прекара четирийсет минути на пътеката за бягане и крос тренажора и двайсет минути с гирички — половината от обичайното му ежедневно натоварване. Това успокои опънатите му нерви, подобри бързината на реакциите и избистри мисълта му.

Докато се прибираше към стаята от късната си вечерна тренировка, потънал в мисли за химическото чистене, без да забелязва импровизираната стена на славата в коридора — със снимки на Гари Купър, Ърнест Хемингуей, Джейми Лий Къртис и Клинт Истууд — вниманието му бе привлечено от някакво сдърпване.

Приличаше на скандал между съпруг и съпруга. Мъжът стискаше ръцете й и крещеше с пиянски глас. Жената носеше тясна вечерна рокля с гол гръб, обърнат към Тревалян. При всяка нейна стъпка назад онзи напираше към нея — като някакъв странен, опасен танц.

Жената рязко се отскубна, обръщайки се с лице към Тревалян. Беше джаз певицата от предишната вечер. Мъжът не беше съпругът й, а вероятно някой похотлив гост на хотела. Тревалян забърза крачка. Певицата го забеляза и впери отчаян поглед в него.

Нямаше никакво желание да се забърква в това. Но точно в този момент вратата на асансьора се отвори и му даде възможност да реагира. Пияният глупак се развика:

— Ей, ти! Върни се тук! Не съм свършил с теб! — Изглеждаше около шейсетгодишен, със запазена за възрастта си фигура.

Тревалян предпазливо тръгна към нея. Чантичката й се удряше в хълбока й. Сграбчи я за лакътя с потната си ръка, завъртя я на високите й токчета и я бутна в асансьора.

Потеглиха нагоре. Очите й сияеха от благодарност.

— Надявам се, че това не беше съпругът ти — каза той.

Тя вдигна лявата си ръка — нямаше пръстен.

Асансьорът спря на третия етаж. Той се дръпна встрани, за да й направи път, и излезе след нея. Жената отвори уста да му благодари, но той я прекъсна:

— Всичко е наред.

Вратите на асансьора се затвориха и двамата тръгнаха в противоположни посоки.

От стълбището долетя ядосаният глас на мъжа, сипещ ругатни.

Певицата отново се обърна към него:

— Скрий ме, моля те! Само за минутка.

Тревалян никога не се забъркваше с жена по време на работа.

— Пет минути — отвърна, хвана я за лакътя и я поведе надолу по коридора.

Вървяха бързо. Гласът на мъжа зад тях се чуваше все по-ясно и те ускориха крачка. Жената спря и му подаде чантата си. Събу високите си обувки, грабна ги в ръка, запретна роклята си и се затича. При вида на чантичката си в ръцете му избухна в нервен смях.

Добраха се до стаята на Майснер и спуснаха резето на вратата.

— Знаеш къде е телефонът — каза той, взе си чисти дрехи от шкафа и посочи потната си тениска. — Ще си взема душ, нямам намерение да излизам гол от банята и да те нападам. Сигурен съм, че има къде да отидеш.

— А ако остана? — попита тя дрезгаво. Дантеленият й сутиен се подаваше от широкото деколте на роклята й. — Какво ще кажеш за десет минути вместо пет?

— Ще излизам. — След малко той самият щеше да се облече целият в черно. Този цвят никога не излизаше от мода и едва ли някой щеше да се усъмни.

Петнайсет минути по-късно излезе от банята и я намери седнала на бюрото, с освежено червило и отворена бутилка алкохол от минибара. Пиеше от чаша за кафе.

— Сигурно излиза много скъпо. Съжалявам, но имах нужда — каза тя и кимна към бутилката.

— Обади ли се на някого? — попита я той.

— Не съм.

— Защото…?

Тя вдигна рамене.

— Положението е деликатно. Не е редно да влизам в конфликт с гост на хотела. Но и не смятам, че е редно да търпя подобни глупости. Ако намеся охраната — точно пък през този уикенд от всички възможни — ще стане по-зле, отколкото беше… е… както и да е.

— Причиняваше ти болка.

— Голям задник е! Но през уикенд като този тук е пълно с такива.

— Съжалявам — каза той, — но не можеш да останеш.

— Разбирам. — Жената стана, оправи си деколтето и нахлузи обувките. — Дължа ти едно питие.

— Да го оставим за друг път, а?

— Съмнявам се да има друг път. Ще ме изпратиш ли? — попита го.

— Мога да сляза с теб до фоайето.

— И така става. — Тя протегна ръка. — Лили.

— Питър — измърмори той малкото име на Майснер.

Стигнаха до фоайето без произшествия.

— Предложението ми за питие си остава — каза тя, докато се оглеждаше тревожно. Обърна се към него, но видя само гърба му по коридора към асансьора.