Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (44)

12.

Уолт се срещна с Фиона пред магазина за голф принадлежности. Щом влезе в колата, тя незабавно усили климатика.

— По дяволите, много е горещо навън — оплака се тя. Натисна няколко копчета на гърба на фотоапарата и го подаде на Уолт, който внимателно го пое.

На малкото екранче видя снимка на Анди Бартоломю, самопровъзгласил се за лидер на „Право на глас“.

— Това къде е, на открития лифт ли?

— Да, Ривър Рън. Натискай ей това копче, за да разгледаш следващите снимки.

Наведе се към него да му покаже и той видимо се напрегна. Точно в този момент не можеше да понася каквато и да било близост с жена. Дори седалката помежду им в широкия джип не успя да попречи на усещането, че се е настанила в скута му. Изненадана от реакцията му, тя го изгледа изпод вежди, но се върна на мястото си. Уолт прехвърли на следващия кадър.

Това, което на предишната снимка изглеждаше като петънце, се оказа мъжко рамо. Освен това откритият в далечината лифт тук се виждаше доста по-ясно. „Сън Вали Кампъни“ стопанисваше открития лифт за летни разходки в планината. На снимката Бартоломю и мъжът до него чакаха на опашка да се качат.

На третата снимка ахна:

— Това е Дик О’Брайън.

— И Томи каза така.

Подразни се, че нарича Брандън с малкото му име, и едва се стърпя да не я поправи.

— Какво, по дяволите, прави шефът на охраната на Кътър с лидера на „Право на глас“?

— Същото попита и Томи.

— Не ми пука за Том Брандън, разбра ли? — Думите се изплъзнаха от устата му, без да усети.

Фиона изненадано го погледна.

— Извинявай… аз… — Той посочи към фотоапарата, за да избегне погледа й.

— Какво видя? — попита тя.

Помогна му да увеличи изображението и на следващите няколко снимки, направени една след друга в интервал от няколко минути, стана ясно, че Бартоломю и О’Брайън са се качили заедно на лифта.

— По дяволите! — измърмори Уолт.

— Шерифе?

— Единствената причина да се качиш на лифта за двайсетминутна разходка, и то в компанията на човек като Бартоломю, е да не искаш някой да подслуша разговора — обясни той.

— Заплашил го е — предположи тя. — Томи каза, че така е станало. Едрият мъж е казал на по-младия, че ако му създаде грижи около конференцията, ще му стъжни живота.

— Работата е там — рече Уолт, — че това отнема около трийсет секунди. Защо им е бил нужен този сложен сценарий с лифта? Цялата тази дълга разходка, ако е искал единствено да го сплаши?

— Какво смяташ да правиш?

— Да разбера причината.

* * *

Двайсет минути по-късно Уолт и Бартоломю седяха в патрулната кола на Брандън, паркирана на бензиностанцията срещу работническите общежития, на няколкостотин метра от протеста на „Право на глас“.

Шерифът се представи и стисна ръката на Бартоломю — дребен мъж с интелигентно излъчване, въпреки размъкнатия му външен вид. Подчерта, че разговорът им е неофициален и не е длъжен да сътрудничи.

— Ясно.

— Чух, че сте се наслаждавали на пейзажа отвисоко тази сутрин — каза Уолт.

Бартоломю се намръщи.

— Градът е малък. Чух също, че Дик О’Брайън ви е придружил по време на разходката.

Анди впери поглед в тавана и изпусна дълга въздишка.

— Харесвам Дик О’Брайън. С него работим заедно за конференцията вече четири години. Не искам да отправям обвинение към приятел без оплакване, с което да го докажа.

— Нямам оплаквания — каза мъжът.

Уолт се изкушаваше да приключи нещата дотам — бе изпълнил дълга си.

— Господин Бартоломю, длъжен съм да ви уведомя, че ако ви е заплашвал или изнудвал, можем да ви защитим.

— Големи думи от устата на обикновен шериф от Айдахо. Но все пак, шериф Уолтър Флеминг, вие не сте средностатистически шериф, нали? Обучен в Куонтико. Диплома от колежа „Нортуестърн“ с пълна стипендия. Бивш председател на щатската Асоциация на шерифите. Настоящ член на Националната асоциация на местните полицейски управления. Баща ви е бивш специален агент от ФБР.

— Ако очаквате медал за добре подготвеното домашно, връщайте се обратно в училище — каза Уолт. — Или е по-добре да върна жеста и да спомена, че сте възпитаник на колежа „Бъркли“, доброволец от Корпуса на мира, работили сте за Нейдър по време на предизборната му кампания през 2000 година, а след това сте кривнали от правия път. Вие сте един гневен млад мъж на стероиди, господин Бартоломю. Изобщо не ме интересува какво правите, искам само да разбера дали Дик О’Брайън ви е заплашвал или не.

— И сам мога да се оправя с това.

— Точно това ме тревожи. Моя работа е да се оправям с Дик О’Брайън, а не ваша. Не се забърквайте с него.

— Спокойно, шерифе. Човекът просто искаше да направи дарение за нашата кауза.

Уолт се опита да проумее чутото.

— Дарение?

— Дарение от петдесет хиляди долара, половината предварително, другата половина — след като пресечем областната граница на Блейн. Предложи да се преместим в столицата на щата — Бойси.

— Петдесет хиляди долара, за да се разкарате?

— Точно така.

— А вие какво му отговорихте? — попита Флеминг.

— Казах му да се нареди на опашката. Вчера отказах предложение за сто хиляди.

— Очевидно съм си избрал неподходяща професия. Кой ви предложи сто?

— Нямам представа — отвърна той. — Анонимно телефонно обаждане. Може някой да се е пошегувал.

— Някакви предположения?

— Второто предложение е от Кътър, доколкото разбирам — каза той. — Това е неговият цирк и иска да си го предпази. Но първото? Кой друг, освен Кътър, е чак толкова загрижен?

— Ако пробвате да направите в Сън Вали това, което направихте в Сиатъл — предупреди го Уолт, — ще бъдете премазани.

— Операция „Шок и ужас“? — саркастично се усмихна Анди. — Нека ви кажа нещо, шерифе. Имате право да ползвате само сълзотворен газ и гумени куршуми, нищо ново под слънцето.

— Националната гвардия е в готовност. Ако вие започнете нещо, аз ще го довърша.

— А на кого да се оплача, ако шерифът ме заплашва?

— На мен — отвърна Уолт.

Двамата си размениха иронични усмивки. Посегна да отвори вратата, но дръжката липсваше. Почука силно по прозореца и Брандън му отвори отвън.

Уолт се измъкна от колата и се изправи лице в лице със заместника си. Бартоломю също излезе, пресече Сън Вали Роуд и тръгна в посока към демонстрацията.

— Шерифе? — обади се Брандън при вида на вкаменения си шеф. Томи стърчеше една педя над него.

Уолт се поколеба, със замаяна глава и стиснати юмруци.

— Вие двамата не можахте ли да изчакате да излезе съдебното решение?

Адамовата ябълка на помощник-шерифа подскочи и той се напрегна в очакване.

Уолт отвори уста, за да каже още нещо, ала размисли, поклати глава и тръгна. Не се обърна назад, но дори след като пресече улицата, усещаше, че онзи продължава да стои там, без да помръдне, и това го изпълни с огромно задоволство.

— Задник — измърмори той под носа си.