Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (43)

11.

Със солидно количество вазелин, поръсен с лют пипер и натъпкан и в двете му ноздри, носът на Тревалян течеше като чешма. Тази хитрост даваше на Наглър удобно извинение да пропуска повечето от организираните събития. Имаше късмет, че покойният учен се славеше като саможив отшелник, който рядко контактува с хора извън академичните среди, и че тук никой не го познаваше. Отби се за малко на официалния обяд, за който разбра от домашния компютър на Кътър.

Никой не би посмял да изгони сляп човек от такова събитие само защото няма покана. Никой не го и направи. Веднага му намериха място и го настаниха при останалите на моравата пред къщата за гости, само на три маси разстояние от жената, която бе дошъл да убие. Ако не му пукаше дали ще влезе в затвора или не, можеше спокойно да я намушка с нож и да приключва с това, тъй като тайните служби стояха встрани и охраняваха района, но не и жената. С полупрозрачните си лещи Тревалян можеше да вижда достатъчно добре, за да не се цапа по време на храненето.

Преди да сервират десерта, той се извини и стана да си ходи, под предлог, че е свършил кърпичките си за нос, тъй като търсеше повод да хвърли въдицата. Точно както очакваше, агент от тайните служби придружи него и Тоуи до една от количките за голф и го закара до хотела. Кучето вече трайно присъстваше в съзнанието на охраната.

В стаята на Наглър той бързо се преобрази в другата си самоличност с добре отрепетирани движения. Старателно заключи вратите, закачи отвън табелките „Моля, не безпокойте“ и слезе по стълбите до партера.

Тревалян — или по-точно Майснер — бързо влезе в страничния паркинг, където го чакаше автомобилът под наем. Потегли по Сън Вали Роуд и спря до една велосипедна алея с разгъната върху волана туристическа карта. Десет минути по-късно два черни кадилака заковаха на светофара до него. Ескортът на Шейлър.

Тръгна на безопасно разстояние след тях, зави и видя сградата с надпис „Библиотека“. Телевизионните репортери бяха издали местонахождението на дома й. Паркира и излезе от колата. Изобщо не си представяше нещата така. Нямаше начин да успее да припари до къщата, без да го арестуват или да покажат лицето му по националната телевизия. Репортерите и новинарските екипи, с картонени чашки студено кафе в ръце, се размърдаха развълнувано. Ентусиазмът им, изразен в крясъци и викове, изведнъж угасна, когато Шейлър влезе в дома си, без да им обърне внимание. Вероятно същите тези новинарски екипи щяха да отразяват късната закуска в неделя. Щяха да бъдат допуснати до помещението. Мисълта за това го изпълни с трескаво вълнение.

Прекара следващите петнайсетина минути, наблюдавайки опитите им да намерят начин да влязат. Нова вълна на ентусиазъм заля журналистите, но за кратко — оказа се, че появилата се на вратата жена е нейната домашна помощница от испански произход. Но докато те разочаровано ругаеха, Тревалян едва сдържаше вълнението си: жената носеше в ръце издута брезентова торба. С дрехи за пране.

Тя отвори багажника на очукан шевролет, хвърли вътре торбата и се качи зад волана.

За броени секунди Тревалян се озова до колата си и докато прислужницата излезе от алеята, той вече беше плътно зад нея, сигурен, че тя едва ли ще се оглежда за опашка. След шест пресечки жената намали и паркира на единственото свободно място. Наложи му се да спре на малък частен паркинг, точно до табела, предупреждаваща, че неупълномощени превозни средства ще бъдат премествани. Измъкна се от колата тъкмо навреме, за да успее да хване вратата на химическото чистене, преди да се хлопне зад прислужницата.

Жената учтиво му благодари.

— Здравей, Мария — поздрави я служителката зад гишето.

Въпреки двата работещи вентилатора, в помещението беше горещо и влажно.

— Шейлър, нали така? — каза тя, потраквайки по клавиатурата, след което се залови да сортира прането от торбата. — Изчакайте за минута — подвикна тя към Тревалян.

— Няма проблеми — отвърна той.

Появата на прислужницата му дойде като божи дар, към който имаше и бонус — собственичката се извини, че заради натоварения уикенд и повреда в една от пералните дрехите ще са готови не по-рано от понеделник.

Мария изобщо не изглеждаше разтревожена. Взе бележката и празната торба, усмихна се пътьом на Тревалян и излезе.

Празната торба нямаше да му е излишна, но не виждаше начин да я вземе, без да направи сцена.

— Мога ли да ви помогна? — попита собственичката.

Той й зададе няколко въпроса за цените и сроковете за получаване, докато внимателно наблюдаваше как жената прехвърли прането на Шейлър в синя торба, залепи към нея стикера от поръчката, после забоде още един етикет с друг стикер и я хвърли на горния рафт зад себе си, при още десетина подобни.

— Не знам дали чухте — каза тя през рамо, — но в момента сме малко претоварени. Една от пералните ни се повреди.

— Няма проблеми — отвърна той. — Благодаря ви за отзивчивостта.

Докато излизаше, набързо огледа охранителната система на помещението.

Беше сложна — но не и нещо, с което нямаше да успее да се справи.