Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (4)

2.

Уолт Флеминг паркира бялото „Гранд Чероки“ с надпис „Областен шериф — Блейн“ до бордюра пред дома на Елизабет Шейлър. Докато седеше зад волана, вперил поглед в къщата, Уолт се улови, че несъзнателно потрива стария белег през синята си униформена риза — незабравим спомен от онази вечер преди осем години. Все още се случваше да пулсира от време на време без никаква причина. Точно както в този момент. Усети странно носталгично чувство, припомняйки си събитието, изстреляло го на първите страници на вестниците. Събитието, гарантирало убедителната му победа на изборите за шериф.

Говореше се, че Лиз Шейлър — днес познато име във всяко домакинство — наскоро се бе завърнала в своя втори дом в Сън Вали, за да обяви кандидатурата си за президент. Работата на Уолт и колегите му беше да я опазят жива. Той изпрати съобщение по радиостанцията, че напуска автомобила и влиза вътре.

Зад него паркира черно „Порше Кайен“ и от пътническото място слезе Патрик Кътър — със загар на холивудска звезда и порцелановобяла усмивка. Уолт разпозна зад предното стъкло Дик О’Брайън, шеф на охраната на Кътър. О’Брайън — набит здравеняк с ирландски нос — шеговито изкозирува на Уолт.

Мъж и млада жена от охраната, облечени в тъмни костюми — твърде неподходящо облекло за сухото лято в Айдахо, последваха Кътър, ала бързо бяха отпратени от шефа си. Двамата послушно се върнаха обратно в автомобила с работещ двигател.

Домът на Лиз Шейлър — малко бунгало от петдесетте — спокойно можеше да се побере в огромния шестместен гараж на Патрик Кътър. Докато го гледаше как енергично крачи по алеята — като дете, което се прибира вкъщи след училище, Уолт се зачуди дали Кътър осъзнаваше този факт.

Агентът от тайните служби задържа вратата за Уолт.

— Изглежда, Драйър е поканил хора от университета — обърна се Уолт към Кътър.

— Получихме сигнал за реална заплаха — обяви Патрик.

Уолт се замисли колко странно и жалко бе, че Кътър, без значение на колко милиона възлизаше богатството му, разполагаше с все още неизвестна за местната полиция информация. Деляха ги по-малко от 24 часа от Комуникационната конференция на Кътър — К³ — и беше редно новините да тръгват от Драйър към Уолт и после към О’Брайън, който да ги съобщава на Кътър, а не в обратния ред.

Патрик явно четеше мислите му.

— Не се тревожи, Уолт, никой не се опитва да те прескочи. Дик О’Брайън получи сведенията дори преди Драйър.

— Невъзможно — изтърси Уолт, без да се замисли.

— Това е положението — каза Кътър. — Доста често се случва да работим с военните. Повярвай ми. Та те ползват нашите сателити, за бога. — Той му намигна — превзетост, която Уолт намираше за оскърбителна.

Стояха близо до входната врата. Мъж с дълбоки белези от акне по лицето се приближи до тях откъм кухнята. Беше облечен като колежанин — бяла риза без вратовръзка, синьо сако, дънки и мокасини. Протегна ръка към Уолт отдалече.

— Адам Драйър — представи се той.

— Най-после — каза Уолт.

Мъжът разтърси ръката му прекалено енергично.

— Вие двамата не се ли познавате? — изненадано попита Патрик.

— Лично — не — отвърна Драйър, все още стиснал ръката на Уолт. — Но ако имейлите са критерий, ние на практика сме женени.

— Господин Кътър спомена за някаква реална заплаха — каза Уолт и издърпа ръката си.

— Така ли? — попита Драйър и разочаровано погледна към Кътър. — Видяхте ли се с главния прокурор? — Адам се дръпна настрана от Уолт.

Елизабет Шейлър говореше по телефона от кухнята. Щом видя Уолт, очите й грейнаха и тя развълнувано му помаха, после посочи телефонната слушалка и лицето й се сбърчи от недоволство. Носеше бяла риза без ръкави и семпло перлено колие. Кухненският плот прикриваше останалата част от тялото й, но очевидно не бе качила нито грам. Дори му се струваше, че изглежда малко по-слаба и нито ден по-стара от онзи момент, когато двамата се срещнаха за пръв път в тази къща при едни доста по-различни обстоятелства.

— Предполагам, че да — сам си отговори Драйър, като видя реакцията на Шейлър. Звучеше почти ревниво.

— Градът е малък — каза Уолт.

— Или по-скоро беше — добави Кътър, полагайки усилия да бъде дружелюбен, — преди да се напълни с такива като мен. Нали така, шерифе?

— Спокойно — рече Уолт. — Всичко е наред. Искам да ми разкажете за тази опасност. Ала преди това, мисля, се налага да ви оставя за малко.

Лиз Шейлър му правеше знак да отиде при нея и сочеше към коридора. Тя затвори телефона, прегърна го приятелски и се обърна към Драйър:

— Ще ви го открадна за минутка.

Докато го водеше за ръка по коридора, Уолт почувства болка в корема си точно под белега. Лиз Шейлър някак си усети това и го попита:

— Спомени ли те мъчат?

— Добре съм.

— Мина много време — каза тя и затвори след него вратата на малкия кабинет. — Боже мой, толкова се радвам, че те виждам!

Изглеждаше напълно искрена. Ако се преструваше, значи имаше невероятен талант за актриса.

— И аз, мисис Шейлър.

— Наричай ме Лиз. Моля те! Шегуваш ли се с мен? И аз мога да ти казвам Уолт, а не шерифе, нали?

— Даже го предпочитам.

— Така се радвам, че те виждам. Толкова много неща се случиха оттогава — каза тя. — Откъде да започна?

Уолт се смущаваше от факта, че се чувства задължена към него, и мислеше да й го каже, но въодушевлението й го накара да премълчи.

— Благодаря ти за бележката — каза тя. — Относно Чарли.

— Съжалявам за трагедията. Дори не бях сигурен дали си я видяла и дали изобщо е стигнала до теб.

— Получих я. Ти не го познаваше, нали?

— Не, госпожо.

— Но бележката ти беше много мила, все едно си го познавал. Означаваше много за мен. И престани с това „госпожо“!

Уолт сподави усмивката си.

— Отдавна стоим тук и Драйър ще започне да ме издирва.

— Щеше да харесаш Чарли. И той теб. Бях му разказала всичко за теб — и как ме спаси.

— Силно казано.

— Разбира се, че ме спаси — повтори тя. — Смяташ ли, че Адам Драйър знае?

— Съмнявам се.

— Не е ли странно? Дали да не му кажа?

— Прецени сама — отвърна той.

— Предпочиташ да не му казвам — отбеляза тя. — Познавам по очите ти. Боже мой, толкова се радвам, че се видяхме. Странно как една такава случка оставя двама души свързани завинаги. Чувствам се… Е, аз май много се разприказвах. Извини ме.

— За мен е чест да съм част от екипа на охраната ти.

— О… моля те! Ненавиждам тайните служби. Нямам предвид хората — те просто си вършат работата — а самото им присъствие и следене всяка минута. Ужасно потискащо е.

— Ще сме плътно около теб през този уикенд. Надявам се, че в понеделник все още ще имаш желание да ми говориш.

Тя стисна ръцете му в своите.

— Този понеделник, и другия понеделник, и всички понеделници от тук нататък, Уолт. Не знам за теб, но аз и за миг не съм забравяла онази нощ и винаги ще я помня.

— Дано никога не се повтори — каза Уолт.

— Дано!

На вратата се почука.

— Сигурно пак ме търсят във връзка с набирането на средства — предположи тя.

— Значи слуховете са верни? — попита той.

Лиз прехапа устни, за да прикрие усмивката си. Очите й сияеха и ухаеше на люляк.

— Нямам никаква представа за какво говориш.

Тя отвори вратата. В коридора отпред се бяха струпали петима души, жадни за вниманието й.

— Не е съвсем същото, като да се кандидатираш за областен шериф — прошепна й той, без да е сигурен дали изобщо го е чула.

На излизане Уолт хвърли поглед към спалнята в дъното на коридора. Припомни си звука от трошене на стъкло, връхлетя го усещането за хладната дръжка на току-що извадения от кобура пистолет. Почти физически усети парещото впиване на ножа в тялото си. От тогава насам бе прострелял трима души, единия от които смъртоносно. Но нищо не можеше да се сравни със спомена от онази нощ. И въпреки че не го призна на глас, той — също като нея — чувстваше дълбока близост с тази жена, каквато никога не бе изпитвал с когото и да било.

Явно го беше чула, защото се обърна през рамо и му отвърна, сякаш глуха за останалите петима, говорещи едновременно.

— Не спомена нищо за развода си. Уважавам това и разбирам, че е твърде лично. Но ако нямаш нищо против, иска ми се да ми разкажеш, когато си готов.

Тя се запъти по коридора заедно с плътно скупчените около нея хора, но изведнъж спря и изсвири пронизително с уста. Уолт се сети за своя бивш треньор по бейзбол, който умееше да свири по същия начин. Антуражът й спря стъписан. Тя се повдигна на пръсти и тъй като бе висока, стърчеше над главите им.

— След броени секунди ще имам среща с шериф Флеминг, агент Драйър и Патрик Кътър във връзка със сигурността. Поверително е и никой от вас не е поканен. После смятам да ловя риба през целия следобед. Чак след това ще съм отново на ваше разположение. Умолявам ви да се съобразявате с графика ми, а сега ще съм ви благодарна, ако напуснете къщата и отидете да си починете. Джена, това се отнася и за теб. Това е… можете да тръгвате! Веднага!

Хората от екипа й се разпръснаха незабавно. В следващия момент в къщата останаха четирима агенти от тайните служби заедно с Драйър, Патрик Кътър и Уолт. Пред библиотеката от другата страна на улицата лагеруваха представители на пресата, стиснали в ръце черни фотоапарати с обективи, насочени като снайпери към къщата.

— Да се захващаме за работа — каза Драйър, потривайки ръце.

Един от хората му спусна щорите във всекидневната и излезе от къщата. Уолт забеляза още един от екипа на охраната, застанал на пост пред вратата на кухнята. Четиримата се настаниха на дивана и два тапицирани стола в стил арт деко, които бяха част от мебелите още от петдесетте. Правоъгълна стъклена масичка за кафе, отрупана с вестници и списания, стоеше помежду им като островче.

Още в началото на разговора Уолт направи бърза преценка на присъстващите: Драйър — способен и делови, типичен федерален агент; Кътър — леко надменен и припрян, човек с ясен поглед върху цялостната картина; очевидно от Уолт се очакваше да играе ролята на недоверчивото местно ченге, но той не смяташе да се подчинява на стереотипи; Лиз Шейлър, от своя страна, умело успяваше да отдели нужното внимание на всеки от тях, като от време на време си водеше бележки. Уолт си представи разговора им като копие от записа, направен от Патрик Кътър с дигитална писалка, поставена на масичката с позволението на останалите.

 

 

„ФЛЕМИНГ: Е, каква е тази реална заплаха?

ДРАЙЪР: Прихванахме телефонен разговор. Най-вероятно от Националната агенция за сигурност, въпреки че го получихме от Бюрото.

КЪТЪР: Дик никога не ми казва откъде точно получаваме информацията. Но очевидно не е измислица.

ДРАЙЪР: Със сигурност.

ФЛЕМИНГ: Имаме ли запис?

ДРАЙЪР: Очакваме го, по всяка вероятност ще го получим не по-рано от вторник или сряда, което значи, че конференцията и речта на мис Шейлър в неделя сутринта вече ще са приключили. Правителствена работа!

ФЛЕМИНГ: Значи заплахата е реална.

ДРАЙЪР: Споменава се главният прокурор и цена от петстотин хиляди долара.

ШЕЙЛЪР: Цената ми се покачва. Първият човек, който се опита да ме убие, щеше да го направи безплатно.

КЪТЪР: Дик, разбира се, смята, че е важно, но очевидно е било неясно изразено и може да се случи както днес, така и в далечно бъдеще.

ФЛЕМИНГ: Предполагам, че ще се наложи да направим промени. Можем ли да отменим речта?

КЪТЪР: Нека не отиваме твърде далеч.

ФЛЕМИНГ: Извинете ме, сър, но задачата на всички ни е точно тази — да не допускаме да се стига твърде далеч.

ДРАЙЪР: Вариантът за отменяне е прекалено прибързан. Само за последните три седмици сме получили дванайсет заплахи. Тази е най-правдоподобна от всички, но се нуждаем от още подробности.

КЪТЪР: Твоята реч ще закрие конференцията, Лиз. Ще уважа и приема решението ти, каквото и да е то, но знаеш какви са рисковете.

ШЕЙЛЪР: Никой нищо няма да отменя. Уолт просто е загрижен за мен и аз оценявам това. Възнамерявам да го послушам и да обмисля предложението му.

ДРАЙЪР: Всичко се съгласува с теб, шерифе.

КЪТЪР: Но не и вземането на решения! Лиз решава сама дали да отмени явяването си или не.

ФЛЕМИНГ: Съгласен съм със специален агент Драйър. Нуждаем се от колкото се може повече информация. Известен ли ни е източникът на заплахата?

ДРАЙЪР: Не идва от организираната престъпност. Това ни съобщиха от Бюрото. Не е и мафията. Поръчителят е неизвестна за тях трета страна. Не е ясно дали това е добра или лоша новина. Поне не е някоя престъпна фамилия, защото тогава щеше да падне голямо криене, ако питате мен.

ФЛЕМИНГ: Може би няма да е излишно.

ДРАЙЪР: Засега ще се придържаме към плана: моите момчета ще са неотлъчно до нея, твоите хора ще се грижат за безопасността на придвижване, ще са нащрек при струпвания на тълпа и задръствания и ще подсигуряват резервен маршрут. Ако се наложи разследване, ти ще имаш грижата, шерифе. Ние не се занимаваме с това, а и нямаме достатъчно хора. Помолих Бюрото да се заемат, но им нямам доверие. Там работят много, а им плащат малко, както на всички нас. Е, почти на всички.

КЪТЪР: Мога да осигуря още хора от екипа на Дик. Доколкото знам, разполага с около пет-шест човека. Повечето от тях, ако не и всички, са бивши федерални агенти или военни с над дванайсет години стаж и опит в разследвания.

ФЛЕМИНГ: Ще говоря с О’Брайън тогава. Благодаря.

ШЕЙЛЪР: Искам да уверя всички ви, че това не се случва за пръв път и със сигурност няма да е за последен. Чувствам се спокойна под вашите грижи. Бих искала да съм наясно с всичко ново по случая. Ще се чувствам най-добре, ако информацията ми се предоставя от шериф Флеминг. Агент Драйър, разчитам на вас, че ще го държите в течение по всяко време.

ФЛЕМИНГ: Разбира се.“

 

 

Уолт съзнаваше, че записът от разговора нямаше как да разкрие различните нюанси в погледите и езика на тялото. Патрик Кътър смяташе, че той е този, който има най-много за губене. По време на срещата бе неспокоен и ставаше все по-напрегнат. Специален агент Драйър хладнокръвно запази спокойствие, ала непрекъснато избягваше погледа на Уолт — сигурен признак за раздразнението му от факта, че контролът върху мерките за сигурност на конференцията теоретически принадлежи на шерифа, а също и заради приятелството му с Лиз Шейлър; Драйър бе лидер по природа и в негово лице съзираше заплаха. Лиз явно изрази подкрепата си към Уолт, посвети му почти цялото си внимание по време на десетминутната среща и го избра за свой съюзник. Достатъчно причини за Патрик Кътър и агент Драйър да се почувстват застрашени. Уолт научи от този разговор много неща, които — странно защо — разклатиха самоувереността му. Всички участваха в една и съща сложна игра, в която имаше и явни ходове, и подмолни машинации. Боеше се най-много от негласния, но очевиден съюз между Кътър и Драйър — те не искаха да делят Лиз Шейлър с никого и шерифът очевидно им пречеше.

Някаква суматоха пред входната врата привлече вниманието им. С изопнати до краен предел нерви, Уолт и Драйър едновременно посегнаха към оръжието си.