Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (37)

5.

Уолт отпиваше от горещото си кафе. Дик О’Брайън набучи печен картоф на вилицата, загреба малко бъркани яйца върху него и ги напъха в устата си.

— Ужасно е вкусно! — каза той с пълна уста.

— Не съм гладен — отвърна Уолт.

Из ресторанта на хотела се носеше жуженето от разговорите между гостите, а сервитьорки с издути пазви, облечени като героинята от приказките за Хайди, обикаляха около масите с подноси в ръка. Наоколо ухаеше на канела и кленов сироп.

Шерифът седеше срещу О’Брайън на една от масите до вратата.

— Искаш да държим банкетната зала под ключ, като девствена ученичка, така ли? — попита О’Брайън.

— Имам дъщери — припомни му Уолт. — Внимавай какво говориш.

— Може да е бил всеки.

— Този човек е наоколо, Дик.

— Може да е бил някой младок от „Право на глас“, Уолт, много добре го знаеш — възрази О’Брайън.

— Въпросният човек е в страхотна форма, много прецизен и с бързи реакции. Пасва ли това на профила на средностатистически демонстрант според теб?

— Виж, знаеш ли какви главоболия ми струва тази конференция? И аз ще съм по-спокоен, ако Шейлър се върне в Ню Йорк. Що се отнася до шефа обаче — това е неговият исторически момент. Няма да успееш да го убедиш.

Флеминг го изгледа недоверчиво. В кафето му сякаш имаше сярна киселина — или може би в стомаха му?

— Женен ли си? — попита той.

— Щастливо. Гледай сега, ще заключим банкетната зала веднага щом момчетата ми я огледат от пода до тавана и ще я държим под ключ и охрана. До момента на речта й. Става ли така?

Изражението на лицето му рязко се промени и Уолт нямаше нужда да поглежда през рамо, за да разбере, че зад него стои Патрик Кътър.

— Шерифе — каза Кътър и се настани до Уолт. — Дяволски добра работа си свършил за Рейф Наглър.

— Свършихме, с твоя помощ — поправи го Флеминг. — Да, добре се получи.

— Тъкмо коментирахме снощната случка — обади се О’Брайън.

— Чух, че си преследвал някакъв нарушител.

— Така е — отвърна Уолт.

— Но не си успял да го разпознаеш.

— Човекът беше в банкетната зала и нямаше никакво желание да бъде разпознат. — Той отпи от горчивото кафе. — Това говори много.

— Ти пък не говори толкова високо — каза Кътър.

Шерифът понижи глас:

— Смятам, че това беше нашият наемник.

— Аз не смятам нищо такова — отвърна Кътър.

— Обсъждахме и други възможни варианти — обясни О’Брайън. — Например да е бил някой от „Право на глас“.

— А аз тъкмо казвах — намеси се Уолт, — че човекът действаше като абсолютен професионалист. Нито веднъж не се обърна с лице към мен. Показа отлично владеене на тактики за измъкване. Изпари се във въздуха точно навреме, и то пеш — блокирахме паркингите, но без резултат.

— Тоест, нямаш нищо — обобщи Кътър.

— Имам — една синина и доста сериозно подозрение за това с какъв тип си имах работа.

Мобилният телефон на шерифа звънна; той погледна екрана и вдигна. Докато слушаше, лицето му се напрегна. О’Брайън поиска сметката, а Уолт довърши разговора си и затвори.

— Защита на рибата и дивеча са упоили пума в Чоклит Гълч.

— Онази, която замалко не нападна брат ми? — попита Патрик.

— Нищо чудно.

— За какво, по дяволите, им е упоена пума? — попита О’Брайън.

— За да я убият, надявам се — отвърна Кътър. — Голяма напаст е.

— Най-вероятно от Дружеството за закрила на животните ще я приберат в приюта в Хейли — каза Уолт. — Била е маркирана, значи не я упояват за пръв път. Лоша работа.

— Защо да е лоша? — попита О’Брайън.

— В миналото са използвали фенциклидин, за да упояват мечки и лъвове. Установено е обаче, че той причинява свръх агресивност при мечките. След пускането им обратно в естествена среда ставали много по-опасни за хората — обясни Патрик.

— Впечатлен съм — рече Уолт.

— В управителния съвет на дружеството съм.

— А пумата? — обърна се О’Брайън към шерифа. — Няма да седи вечно там, предполагам?

— Имат голяма клетка, където може да остане — обясни Уолт. — Няма да искат да я убият, но не могат и да я пуснат обратно в планината.

— Не е лесно да си пума — въздъхна Дик.

— Не и ако си в клетка, така е — съгласи се Флеминг.

На вратата се появиха асистентите на Патрик. Той се обърна и им даде знак да го изчакат.

— Дръж ме в течение — каза на О’Брайън.

— Да, сър.

— Ти също, шерифе. Искам да знам какво ти се върти в главата.

Дик О’Брайън подписа сметката. Уолт се възпротиви, но не много настоятелно.

Кътър се отдалечи заедно с двамата си асистенти и незабавно бе наобиколен от гости на конференцията.

Флеминг и О’Брайън тръгнаха към изхода.

— Не бих искал да имам чак толкова много приятели.

— Мислех, че и ти си сред избраните — погледна го Дик.

— Да, но всичко е заблуда — отвърна Уолт и го потупа по гърба.