Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (33)

1.

На фона на емисията от метеорологичния телевизионен канал Дани Кътър чу характерния телефонен звън, който съобщаваше за посетител на входната врата пред дома на брат му. Без да изключва звука, превключи картината с дистанционното и видя на екрана Алая Холмс, облечена в сиво непромокаемо яке с цип и бели iPod слушалки на ушите. Гледаше право към уж невидимата камера.

— Ало! — прочете той по устните й.

Косата й беше прибрана на конска опашка, а бузите й руменееха от хладния сутрешен въздух.

Дани неохотно слезе от велоергометъра и натисна бутона за отговор:

— Слизам веднага.

Фитнес залата се намираше на втория етаж в крилото с плувния басейн. Отне му около две минути бързо ходене през лабиринта от коридори, докато стигне до главния вход.

Отвори вратата, преметнал хавлиена кърпа около врата си.

— Здрасти — каза Алая и влезе, без да чака покана.

Дани затвори след нея.

— Добре ли спа? — Използваше същия съблазнителен глас, с който успя да го прелъсти предната вечер.

— Няма го тук — каза той. — Отиде в хотела. Останалите гости пристигат предобед.

Тя погали бузата му.

— Потен и разгорещен. Точно както те оставих снощи.

— Може да му звъннеш на мобилния.

— Излязох да потичам. Тъкмо минавах по Адамс Гълч Роуд — обясни тя. — Не искаш ли да се присъединиш? — Имението на Патрик граничеше с държавните гори, където алеи за велосипедисти и пешеходци криволичеха между гъсти вечнозелени дървета и трепетлики.

— Тъкмо приключвам тренировката — отказа й той. — Има готово кафе, налей си, ако искаш.

— Персоналът идва към осем, нали така? — Тя погледна часовника си и го изгледа многозначително. — Можем добре да оползотворим тези двайсет минути.

— Някой друг път — каза той.

— Може да няма друг път, Дани — недоволно отвърна Алая. Пристъпи встрани и се огледа наоколо. — Да не повярва човек, че снощи тук имаше сто души.

Дани усети, че предизвикателната й походка отново започва да му въздейства. Достатъчно се мразеше заради предишната вечер, така че нямаше никакво желание да го правят отново.

— Искаш ли да оставиш съобщение или нещо друго?

— Нещо друго — отвърна тя.

— Али…

Тя го погледна в очите.

— Дани, защо ми се връзваш? Не виждаш ли, че се шегувам? — И двамата знаеха, че не е така. — Не бъди толкова сериозен. Имам новина за теб. Този път е хубава. Можеш поне да се престориш, че се радваш да ме видиш.

— Вече говорихме за това.

— Не мисля. Даже не помня да сме си говорили.

Дани се изкушаваше да се обърне и просто да я остави, преди ситуацията отново да излезе извън контрол.

— Уредих ти среща със Стю.

Дъхът му спря за миг.

— Изрично те помолих…

— Сега можеш да ми благодариш, ако искаш. — Тя застана пред него и отново погледна часовника си. — Все още имаме осемнайсет минути. Имаш ли представа колко е трудно да се напъха нещо в плътния му график около конференцията?

Дани усети как лицето му пламва.

— Не бързай да ми благодариш наведнъж. Предпочитам на порции. Или на хапки, или както там решиш…

— Помолих те да не се бъркаш.

— Познаваш ме, Дани. Знаеш колко съм импулсивна.

Той я хвана за китките и я повлече към дивана.

— По дяволите, Дани, боли ме.

Той се притисна плътно към нея.

— Това ли искаш, Али? Бързо и грубо? На дивана ли го искаш? Или на кухненския плот? Къде?

— Причиняваш ми болка — изпъшка тя.

— Знам, че ти харесва.

— Да ти го начукам!

— Иска ти се!

Той я пусна и се изправи.

Задъхана, тя огледа внимателно китките си.

— По дяволите, Дани! Ще ми се появят синини. Как ще се оправдавам?

— Съжалявам.

— Съжаляваш? — повтори тя, разтривайки ръката си. — Очевидно не познаваш добре Стю.

— Казах ти, че сам ще се оправя — ядосано отвърна той. — Не искам никой да ми помага — нито Пади, нито ти, нито който и да било.

Тя продължаваше да масажира китките си.

— Мамка му, мамка му, мамка му! Сега какво — да ходя с дълъг ръкав през юли ли? Ама че работа!

— Не исках да ти причиня болка.

— Какво ти става напоследък? — измърмори тя. — Нещо си превъртял, Дани!

— Бях превъртял — отвърна той. — Вече не.

— Не бъди толкова сигурен.

Тя отвори тежката входна врата. Навън яркото утринно слънце обагряше отсрещните хълмове. Излезе, без да го погледне.

Продължи с джогинга си; първо бавно, после зави в края на алеята и премина в спринт.

Дани влезе вътре, потресен от собствената си постъпка. Зачуди се откъде се бе появила тази ярост и — по-лошото — докъде би могла да стигне.