Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (29)

27.

Тревалян седеше на висок стол в един тъмен ъгъл близо до входа на салон „Духин“. В 11:15 вечерта мястото се пукаше по шевовете.

Някакво конте от лявата му страна, обуто в дънки за триста долара и каубойски ботуши с цветни шевове, водеше блудкав разговор с двайсет години по-млада от него жена. Пиеха мартини, а тя имаше досадния навик да си слага червило след всяка глътка или целувка.

Джо Фос — филипинец около шейсетте — редуваше с виртуозен размах джазови и забавни мелодии на пианото и заедно с басиста и барабаниста не даваха възможност на гостите да слязат от дансинга.

В салона вече нямаше къде да се седне, а глъчката от разговорите заглушаваше опитите на младите сервитьорки да приемат поръчките.

Тревалян бавно отпиваше от чашата си с драмбюи^[1]. Не си падаше особено по твърдия алкохол, но искаше да ароматизира с него дъха си за следващите няколко часа, тъй като това можеше да се окаже важно.

Все още търсеше начин да се справи с непредвидената загуба на Рики. Първоначалната му идея беше да го запомнят с кучето, така че никой да не усети евентуалната замяна.

По време на кратката почивка Тревалян внимателно наблюдаваше гостите и приятелския, непринуден начин, по който се разхождаха между масите, за да се поздравят с въздушна целувка или здраво ръкостискане. До ушите му достигаха откъслечните им разговори за голф, филми или политика. Долови името на Елизабет Шейлър повече от веднъж. Не изпускаше от поглед и вратата, в случай че решеше да се отбие случайно. Поне така пишеше в „Ню Йоркър“, а той бе изчел всичко по неин адрес. Познаваше я по-добре, отколкото се познаваше тя самата. Старите навици не умираха.

Оркестърът засвири отново, този път като квартет, в съпровод на знойна, трийсет и няколко годишна блондинка с пленителен глас. Носеше впита по тялото червена коктейлна рокля с изрязано почти до пъпа деколте. Беше се постарала с грима, за да изглежда млада и невинна, но дрезгавият й, чувствен глас издаваше годините й. Публиката леко й изръкопляска, въпреки че жената заслужаваше повече. На друго място и в друго време определено би могла да събуди интереса му.

Шейлър така и не се появи. Оркестърът спря да свири в 11:45, а тумбестата чаша за бакшиши на пианото преливаше от двайсетдоларови банкноти. Хората не дочакаха затварянето в един след полунощ и бавно започнаха да се разотиват. Тревалян излезе от хотела и дълбоко вдъхна изненадващо студения планински въздух. Тръгна тихо по красиво осветените алеи, покрай магазините, театъра и езерцето, и стигна до „Сън Вали Ин“. Продължи още малко нататък, прекоси паркинга и най-после се озова до алеята за доставки.

Сиви облаци, осветени от луната и накъсани от очертанията на планинските върхове, се надбягваха по небосклона. Продължи надолу по тясната асфалтова ивица към товарните платформи зад хотела, пристъпвайки предпазливо, като слепец — в случай че някой го наблюдаваше.

В компютъра на госпожа Кътър Тревалян случайно бе попаднал на календара й за предстоящи ангажименти. В два от тях се споменаваше името на Шейлър — празненството за откриването на конференцията в петък вечер и приемът в десет часа, преди късната закуска в неделя.

Рейф Наглър имаше покана за петъчното празненство, но не и за неделния прием.

Тази вечер искаше да огледа банкетната зала преди речта й в неделя — да премери с крачки вариантите за достъп до изходите и да се запознае и свикне с помещението с нормален поглед, незамъглен от контактните лещи.

Абсолютно спокоен, Тревалян се промъкна през една от товарните платформи и тръгна през тъмното сервизно помещение зад банкетната зала. Мина покрай колички за сервиране на храна, захвърлени престилки и стенен телефон с удължен кабел за слушалката. В коридора се носеше неприятна, но позната миризма — неизкоренима смесица от храна и човешка пот. Той дръпна вратата на аварийния изход с надпис „Банкетна зала В“ и влезе вътре.

Пясък. Целият под бе покрит с него. Десетина сантиметра дълбок, а може би и повече. Тревалян затъна в него, едновременно изненадан и ужасен. После си припомни, че петъчното празненство щеше да бъде тематична хавайска вечер, и се възхити на Патрик Кътър заради пищния размах в организацията. Дали пясъкът щеше да остане тук и през уикенда, или щяха да го махнат до неделя? Ако го оставеха, щеше да се окаже сериозна пречка за него.

Очите му тъкмо привикнаха с тъмнината, когато чу приближаващи се към вратите гласове.

Някой щеше да влезе всеки момент.