Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (26)

24.

Патрик Кътър така и не успя да ги открие. Развълнува се от пристигането на Шейлър и изгуби дирите на Алая и Дани, а му се искаше да попречи на брат си да извърши някоя глупост. Изпитваше и ревност, ако трябваше да бъде честен, но се стараеше да не я показва. Спокоен, че остави Лиз Шейлър в сигурни ръце, отново тръгна да ги търси — този път по-сериозно.

Мина през кухнята, където му се наложи набързо да изслуша Хайнц, готвача си — немец по произход, специално поканен да работи за него от Южна Франция. По някакво иронично съвпадение оплакването му се отнасяше до личния готвач на Стюарт Холмс, който бил „превзел“ едната от трите му фурни „най-безцеремонно“. Патрик го успокои надве-натри и бързо се измъкна оттам. Готвачът на Стюарт пътуваше с него навсякъде, вероятно за да се грижи за специалната диета на „чудото от Уолстрийт“. В момента приготвяше единична порция от някакви мезета. Въпросният Рафаел поднасяше всяко блюдо на шефа си лично и с подобаваща показност, подвеждайки някои от присъстващите — Патрик изобщо не се съмняваше в това — че коктейлът се организира от Холмс, а не от него. Това забавяне го изнерви допълнително. Налагаше се да намери Алая, преди да е успяла наново да подпали фитилите на брат му, което можеше да прати всички им по дяволите.

Мина покрай кабинета на съпругата си и рязко спря до вратата.

— Мога ли да ви помогна?

Зад бюрото на Триш седеше някакъв мъж с тъмни слънчеви очила. Имаше брада и мустаци и му изглеждаше познат отнякъде.

— Сервитьор ли сте? — попита той.

— Всъщност съм собственикът. Патрик Кътър. Мога ли да ви помогна?

Мъжът се изправи и чак тогава Патрик забеляза облегнатия на писалището бял бастун.

— Аз съм Рейф Наглър, господин Кътър.

Патрик измърмори някакво извинение и влезе в стаята. След кратко неловко суетене двамата се здрависаха.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза Патрик.

— В „Стоунбрук“ бяха поласкани от поканата.

— Имате удивителна репутация.

— Заслугите са по-скоро на фондацията. Моята репутация, както предполагам знаете, е на самотник. Отшелник. Но това е малко преувеличено, уверявам ви.

— Та вие сте Нострадамус на новите технологии! Имате право на своите чудатости, господин Наглър. Радваме се, че сте тук. Между другото това е кабинетът на жена ми.

— Кабинетът й? — изненадано каза той и се усмихна. — Мили боже, ама че конфузно положение. Исках просто да намеря място, където да поседна.

— Успели сте, но няма ли да се чувствате по-добре малко по-близо до партито? Или пък, ако искате да се усамотите тук, мога да изпратя сервитьор.

— Не, моля ви — отвърна Наглър. — С удоволствие ще се върна при останалите.

— Чух за кучето ви. Дълбоко съжалявам за случилото се. Едва ли мога да си представя какво ви е. Опитваме се да намерим някакво решение.

— Много мило от ваша страна, но не си правете труда. Справям се някак и с бастуна, ако не броим това, че обърках кабинета с трапезарията.

Кътър се засмя и поведе мъжа към вратата, насочвайки го в посока към шума от приема.

— А сега се налага да ви оставя… — каза той.

— Радвам се, че се запознахме — отвърна Наглър и се запъти към врявата надолу по коридора.

Патрик направи няколко крачки към северното стълбище, но нещо го накара да се върне в кабинета. Дългата тясна стая трудно би могла да се сбърка с огромната трапезария за двайсет и осем души. Имаше нещо обезпокоително в обяснението на Наглър, ала чак когато приближи до писалището и застана до стола, разбра какво го бе накарало да се върне — отражението на монитора върху прозореца зад бюрото. Вместо скрийнсейвъра — зимна снимка на Болд Маунтин — беше забелязал логото на „Уиндоус“.

Скрийнсейвърът изчезваше от екрана само при докосване на клавиатурата или преместване на мишката.

„Може Наглър да ги е бутнал случайно“, предположи Патрик. Измъчван от мисълта за изгубеното време, той се огледа за последно и продължи издирването на Дани.

Но подозрението си остана в главата му — как може Наглър неволно да бутне мишката или клавиатурата, когато и двете се намираха в най-далечния край на писалището?