Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (24)

22.

— Изглеждаш малко объркан — чу Уолт приятелски глас зад гърба си.

Обърна се и видя Кларънс Стилуил, институция в долината Ууд Ривър през последните четирийсет години. Беше работил като речен водач, като собственик на бар и издател на списания и книги, а в момента отглеждаше органична продукция в ранчото си върху площ от 20 акра в околностите на Феърфийлд. Освен това, когато се налагаше, той и съпругата му помагаха зад бара на свои приятели, собственици на най-популярната фирма в града за организиране на празненства.

Кларънс беше едър мъж с правилни пропорции, но човек добиваше реална представа за ръста му само ако застанеше близо до него — приличаше както на каубой, така и на университетски преподавател. В момента обслужваше мокрия бар, разположен между две дървета в огромни саксии.

Уолт си поръча бира.

— Всичките тези пари наоколо, а?

— Аха — съгласи се Уолт.

— И тази къща… колко време прекарва в нея? Три седмици годишно?

— И толкова няма.

— Като отворихме дума за престъпност… не си ли на работа? — попита Кларънс.

— На работа съм, но цивилен.

— Точно тук ти е мястото.

— Трябва да направя невъзможното — да убедя една жена да не говори.

— Това наистина е неблагодарна работа.

— Джери също е тук.

— Как я карате вие двамата?

— Все така — отвърна Уолт.

— А откак умря Боби?

— Много се отчуждихме.

— Голяма загуба! Хлапето как е?

— Още не може да се съвземе.

— Да — каза Кларънс. — Така си и мислех.

— Всички сме така. Гейл и аз… до голяма степен беше заради смъртта на Боби.

— Не съм вярвал, че някога ще се разделите.

— Нито пък аз.

— С тях лошо, без тях — още по-лошо.

— Да пием за това — рече Уолт и надигна бирата си.

— Ако не си забелязал, Томи Лий Джоунс те държи на мушка непрекъснато.

Уолт се огледа и срещна втренчения поглед на Драйър.

— Този тип хора — каза Кларънс по адрес на Драйър — избягват да се навират между шамарите. Гледат си спокойствието и заплатата.

— От твоите уста — в божиите уши.

Една от сервитьорките се приближи до бара и ги прекъсна. Докато Кларънс изпълняваше поръчката, Уолт погледна нагоре и видя Дани Кътър на балкона точно срещу него. Говореше с някаква червенокоса жена с пищна пазва.

Телефонът му избръмча и той се прикри зад една саксия, за да приеме разговора на спокойствие. Стържещият женски глас в слушалката направо му продъни тъпанчетата:

— Кевин ми разправя, че сме канени на десерт с теб и Джери в „Пио“. Да не ме занася?

— Здравей, Майра.

— Защо шепнеш?

— Точно сега съм малко зает.

— Доста е шумно при теб.

— Кевин е прав за десерта. Аз черпя. В „Пио“, към осем и половина — девет без петнайсет. — Той погледна часовника си и осъзна, че ако тя не му беше звъннала, щеше да забрави за вечерята с баща си. За нищо друго не мислеше напоследък, освен за снимките от Солт Лейк.

— Ами Джери? — попита тя. — Ако започне да пие?

— Значи ще ми направиш услуга, ако дойдеш — откровено призна Уолт.

— Добре… хубаво тогава. Но почне ли да си го изкарва на Кевин, ние си тръгваме.

— А аз ще съм следващият — увери я той.

Уолт затвори телефона и се зачуди какво ли още щеше да чуе.