Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (2)

Пролог

Елизабет Шейлър се подготвяше за лягане, когато с раздразнение забеляза на пода в малкия си дрешник кален отпечатък от маратонката, която току-що бе прибрала. Голяма колкото банкнота от един долар, следата обхващаше крайчеца на килима и процепа на капака, водещ към високото около метър мазе в основата на къщата. Лиз нахлузи хладната памучна нощница. По калния отпечатък до краката й се появиха пукнатини, които постепенно се разшириха и уголемиха. Нямаха нищо общо с нейното местоположение. По-скоро появата им бе в резултат от натиск, упражняван от долната страна на капака.

Лиз, висока около 180 см и с атлетична фигура, сложи мръсното пране в плетения кош и разтреби наоколо. Дрехите в гардероба й бяха подредени по цвят и вид, а обувките й — акуратно подравнени по рафтовете. Ако бе погледнала надолу, сигурно щеше да забележи разширяващите се пукнатини по калния отпечатък и надигането на капака.

Тя потърси в спалнята биографичната книга, която четеше в момента, но се сети, че я бе оставила в кухнята.

Тръгна по тесния коридор — по стените му висяха семейните снимки, а през това време капакът на мазето зад нея се повдигна няколко сантиметра. В тъмния процеп се появи върхът на плетена скиорска маска, а след него — чифт напрегнати очи.

От събраните в едно всекидневна и кухня Лиз имаше възможността да се наслаждава на разкошен изглед към назъбения силует на планината Сън Вали, който в 10:10 вечерта все още пламтеше, обагрен от залеза. Обожаваше това място — нейния втори дом, далеч от Ню Йорк и обвързания с политиката живот, който си бе избрала.

Наля си чаша вода, взе книгата от кухненския плот в другата си ръка и се запъти обратно по коридора.

* * *

Полицай Уолт Флеминг изпъшка.

В началото на лятото в града тъкмо започваше кампанията за ползване на безплатни велосипеди. Трийсет яркожълти обществени колелета бяха оставени на различни места в града с уговорката, че никой няма да ги краде. Всеки жител можеше да ги ползва и да се придвижва от едно място до друго. Ала инструкциите върху тях, ясно указващи, че трябва да бъдат добре пазени и оставяни на някоя от множеството велосипедни стоянки, на практика не се спазваха. Уолт — който също се придвижваше на колело заедно с още трима полицаи, назначени като велосипеден патрул — забеляза едно от колелетата, захвърлено в храстите малко по-нагоре от общинската библиотека.

Огледа го внимателно за повреда или спукана гума и след като не откри нищо, реши да го избута надолу по улицата до велосипедната стоянка пред библиотеката. Вървеше и тикаше непохватно двата велосипеда едновременно, когато забеляза, че отдушникът на мазето в основата на една от къщите е леко открехнат. Можеше и да не му направи впечатление, но дървената рамка бе изкривена и счупена в ъгъла — вероятно при опит да бъде разбита. Още повече че той познаваше тази къща: беше в списъка за наблюдение към полицейското управление. Това бе домът на Елизабет Шейлър, младия главен прокурор на Ню Йорк — жена, на чиито политически възгледи и смелост Уолт се възхищаваше. Семейство Шейлър посещаваха Сън Вали повече от петдесет години. Снимки на родителите й с Ърнест Хемингуей висяха по стените на хотел „Сън Вали Лодж“.

Той продължи още няколко метра надолу — трак-трак-трак — по улицата се чуваше само звукът от скоростите на колелетата. Но счупената рамка не му даваше мира. Беше полицай новобранец и вечно си търсеше белята. Може и да грешеше, но свързваше разбитата рамка със захвърления велосипед, затова сметна, че съвпадението е достатъчно основателна причина да хвърли поглед наоколо. Облегна велосипедите на бордюра и се върна обратно — съвсем безшумно.

* * *

Лиз хлопна с хълбок вратата на спалнята зад гърба си. Запъти се право към помощната масичка с чашата вода в едната си ръка и книгата в другата.

Светлината в стаята угасна.

Отнякъде — или от някого — усети миризма на кисело. Обърна се предпазливо.

И точно в този момент някой запуши устата й. Преди да успее да реагира, нападателят изви ръката зад гърба й и я събори на колене.

Всичко стана за секунди. В един момент чашата с вода падна и се счупи в ръба на масичката, а в следващия ръцете й бяха здраво стегнати зад гърба й, а китките и устата й — плътно омотани с тиксо. Похитителят я сграбчи за косата, повлече я към стола пред тоалетката и я натисна да седне. Пристегна я с още тиксо към тапицирания стол. По лицето й се затъркаляха сълзи.

Стаята се осветяваше единствено от процеждащото се през щорите улично осветление и розовия оттенък от цифровия часовник до леглото. Мъжът носеше скиорска маска и черна тениска, ала сините му спортни гащета изглеждаха някак не на място. Човекът нямаше нищо общо с Тед Бънди^[1]. Имаше малък белег на лявото коляно и вонеше силно на пот. Тя погледна в огледалото и го видя да крачи неспокойно зад гърба й.

— Всичко, за което се бориш, е погрешно. — Гласът му издаваше напрежение. — И ще си платиш за това. — Звучеше така, сякаш се опитваше да убеди сам себе си в казаното.

Ала въпреки неувереността му, тя бе в ръцете му, а това я тревожеше повече от всичко — насладата, която нападателят изпитваше от факта, че владее положението.

— Разрушавате компании, без да помислите за хората, които си вадят хляба в тях. Идвате тук — ти и останалите неприлично богати типове — и ни зарязвате да се караме и боричкаме за някаква работа, която отдавна е обречена. Какво ви пука? Нали ги има тези няколко седмици в Сън Вали, които да очаквате с нетърпение. Видях статията във „Венити Феър“ — знам всичко за вас.

Започваше да се разкрива — знаеше, че наскоро бе разбила няколко солидни концерна; четеше „Венити Феър“. Определено се бе захванал с непосилна задача. Адвокатските й инстинкти се обадиха — само ако можеше да махне тиксото от устата си и да се разбере с него.

Проблесна острие на нож.

— Опитай се да отгатнеш — колко успешна кариера би могла да има жена политик без лице? — Прокара острието по кожата й и тънка, гореща струйка кръв се стече по тила й. Лиз усети пареща болка. Нападателят не се шегуваше и това променяше всичко. — Когато приключа с теб, ще изглеждаш като чудовището, което всъщност си — заплаши я той.

Тя извърна поглед от отражението в огледалото, твърдо решена да не му позволи да забележи страха й.

Точно в този момент улови някакво движение от дясната си страна — дръжката на вратата се завъртя.

Вниманието на натрапника бе изцяло насочено в огледалото, докато крачеше напред-назад зад гърба й, размахваше ножа и не спираше с брътвежите си:

— Откъде да започнем? А?

Отряза парче от нощницата й, разголвайки лявата й гърда.

— Какво е жена без цици? — попита той отражението й. Собственият му отговор го развесели: — Ричард Симънс^[2]. — Шумното му кикотене звучеше като грачене на гарван.

Тя вече се тресеше от ужас и макар да знаеше, че не бива да гледа към вратата, просто не можеше да се контролира. В къщата имаше още някой. Съучастник?

Местейки се ту от лявата, ту от дясната й страна, той улови погледа й в огледалото. Насочи ножа в тази посока и лицето му се разкриви от изненада.

Тя видя как вратата се отваря. Съдейки по гримасата му, той не очакваше никого. Лиз наклони стола назад и се блъсна в него, като успя да го събори.

Опита се да изкрещи иззад здраво залепената лента. Вратата на спалнята се отвори широко. Някакъв човек — в униформа — бързо нахлу вътре и се хвърли върху натрапника. Двамата се сборичкаха и се блъснаха в стената. Тя чу запъхтяното им дишане и пропукването на счупена кост. Свистенето от замахване с нож. Клокочещо, гърлено хриптене.

Опита се да освободи ръцете си. Мъжете се откъснаха един от друг, дръжката на ножа стърчеше от корема на униформения. Той отстъпи, олюлявайки се назад, и в ръката му светна фенерче. Оглушителен изстрел разцепи тишината.

Похитителят залитна, изстена и падна на пода, сгърчен от болка. Стаята се изпълни с остра миризма.

— Ти ме простреля. Мамка му, простреля ме! — заскимтя нападателят, превит одве. — Мамка му. Мамка му, мамка му, мамка му!

Полицаят залитна към него с насочено оръжие. Мъжът се вцепени. Полицаят стовари крака си с всичка сила върху раната на корема му и онзи изгуби съзнание.

Мъжът в униформа се наведе над него и тя чу изщракването на белезниците.

— Добре ли си? — попита той гърлено.

Тя изстена изпод лепенката и се опита да кимне.

— Ранен полицай — каза той в радиопредавателя, закачен на ризата му. Продиктува адреса и някаква поредица от кодове. Направи две крачки към нея, първо падна на колене, а после залитна напред и облегна глава върху голите й гърди, само на сантиметри от лицето й. — Ваша чест… — промълви той.

После загуби съзнание.