Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (100)

29.

Потен, кървящ и почти без дъх, Тревалян стигна до входа на имението. Беглец. Потропа силно на двойната врата, натисна няколко пъти звънеца и отново похлопа. Погледна зад себе си, изчака малко и отново заблъска по вратата.

От страничната част на къщата се появи въоръжен мъж със синьо сако и намръщено изражение на лицето. Придружаваше го още един мъж, който застана от лявата страна на Тревалян.

— Ръцете на тила. Отстъпи встрани от вратата. Добре. Искам да виждам ръцете ти. Така… на колене!

— Не мога. Коляното ми… Чуйте ме — отчаяно простена Тревалян, — трябва да ме измъкнете оттук. Нека отидем другаде. Знаете ли кой съм аз? Преследват ме. — Легна на алеята за автомобили. — Побързайте, момчета. Питайте собственика на къщата… Само побързайте.

След по-малко от минута го качиха на количка за голф и потеглиха. Минаха през вратата на висока около три метра ограда и го придружиха до постройка, която приличаше на къща за гости: подовете бяха покрити с лакиран паркет и бе обзаведена с мебели на Стикли^[1]; навсякъде имаше приглушено осветление и изобилие от стъкло. На циментовата площадка върху огромната морава отвън се очертаваше силуетът на хеликоптера, а в долината зад него се простираше Кечъм. Четирима души от охраната стояха дискретно встрани. В стаята влезе мъж, облечен в светъл панталон и хавайска риза „Томи Бахама“. Предложи на Тревалян бутилка вода и той жадно я надигна.

— Е, говори — каза мъжът.

— Не с теб — отвърна Тревалян. — При цялото ми уважение. Или със самия него, или с никого. А в случай че решите да ме убиете, трите писма, оставени в пощенска кутия в града, утре сутрин ще бъдат взети и изпратени до шерифа, местния вестник и Си Ен Ен. Съдържат всички подробности около тази поръчка — имейлите, плащанията. Смятате, че има абсолютно непроследими неща? Склонни ли сте да поемете този риск? Предлагам ви сделка: аз получавам това, което искам, и ви казвам къде е пощенската кутия, вие я поливате с малко запалителна течност и всички са доволни. Ако пък смятате, че има начин да ме принудите да ви кажа къде е — пробвайте!

Тревалян пресуши остатъка от водата в бутилката.

Томи Бахама излезе от къщата. След десетина минути се върна с още един човек от охраната — което правеше общо петима — и друг мъж, около шейсетте, в бял хавлиен халат и с кожени пантофи.

— Господин Холмс — каза Тревалян. — Бих станал, но коляното ми е доста зле.

— Струва ми се, че грешите — отвърна Холмс, изчаквайки Томи Бахама да му помогне да се настани.

— Грешите вие — или който там ми звънна повторно. Лицето не беше в къщата. Дали са ви невярна информация. В леглото й имаше манекен.

— Бъркате ме с някой друг — настоя Стюарт.

— Не разполагам с време, господин Холмс. Шерифът ме търси. Тайните служби. Полицията. Налага се да побързаме. Елизабет Шейлър ви струва пари — разбирам. Инвестицията си е инвестиция. Ако според вас греша, тогава ме предайте в ръцете им. Ако не — да обсъдим дали не мога да поостана няколко дни в личното ви скривалище, или пък да ме хвърлите до някое безопасно място с хеликоптера си.

Стюарт Холмс го изгледа с презрение.

— В такъв случай ще изчакаме полицията — каза той.

— Скрийте ме, докато вдигнат блокадата на пътищата — помоли Тревалян. — Използвайте позициите си, властта си, адвокатите си — с каквото разполагате — за да ме скриете добре. Закарайте ме на някое място като Рино или Портланд. Това е. Не искам пари. Няма да ви изнудвам. Не мога да рискувам репутацията си. Вие — също.

Холмс и мъжът с хавайската риза се спогледаха и се разбраха без думи.

— Местоположението на пощенската кутия? — попита Томи Бахама.

— Не още — отвърна Тревалян.

— Защо смяташ, че няма да те убием веднага щом ни кажеш къде е? — попита Стюарт.

— А вие защо смятате, че ще дам координатите на точната кутия? Ами ако е пощенска кутия на куриерска служба, с предварителна уговорка за вземане на пратката не по-рано от утре вечер в шест? Не могат вечно да държат блокадата на пътищата. До утре вечер в шест няма да съм тук.

— Няма никакви писма, нали? — подозрително запита Холмс.

— Заложете на тази карта, ако ви стиска.

— За всичко си помислил, а? — Стюарт не можеше да си намери място. Стана от стола си и закрачи из стаята.

— Точно затова ме наехте. Не е ли така?

Холмс спря пред него и го прониза с поглед.

— Хеликоптерът ви издаде — обясни Тревалян. — Чух шума по телефона. Колко хора в този град имат личен хеликоптер?

— Повече, отколкото можеш да си представиш… До утре вечер в шест да те няма — отсече Холмс. — И искам да видя писмата.

Мъжете от охраната едновременно докоснаха слушалките си.

— Датчиците за движение! Имаме нарушител — съобщи единият от тях.

Притиснал пръст до ухото си, Томи Бахама кимна:

— И то не един, а цяла шибана армия.

— Кажи ми, че си го претърсил за микрофон! — изрева Стюарт срещу Томи Бахама.

Мъжът с хавайската риза пребледня и погледна към главния охранител от екипа, който стоеше онемял насреща.

Тревалян небрежно разкопча горните две копчета на ризата си, разкривайки миниатюрен микрофон, залепен към избръснатите му гърди.

— Малко се позабавих с този куц крак. Бизнесът си е бизнес. Нали така, господин Холмс?

— Застреляй го! — кресна Стюарт в лицето на вкаменения Томи Бахама.

Вратата се отвори с трясък и в помещението нахлу екип на специалните части с викове: „Горе ръцете!“. Зад тях — с доволна усмивка на лицето — се появи шериф Уолт Флеминг.